– Къде се бави? Делят ни само няколко етажа.

– Не са етажи! – поправи я Чезаре. – Той трябва да измине разстоянието от ада до рая.

– Какви ги приказваш?

– Това са негови думи, сестричке! Ние живеем в рая, а той – в ада.

– Ах, горкият човек!

Братът и сестрата стояха на откритата тераса, която опасваше огромната гостна зала на двореца. Бяха се притаили незабелязано зад една колона.

– Зарежи го сега Зизим! – каза Чезаре. – Днес си направо ослепителна! Дъхът ми секва, щом те погледна.

Момичето нацупи устни.

– Само днес ли? – попита тя с престорена обида. – Нима не съм ослепителна всеки ден?

Чезаре Борджия бързо плъзна поглед надолу към гостите в залата и се опита да дръпне сестра си зад кадифената завеса. Лукреция разбра накъде гледа брат ѝ.

– Аха! – намръщи се тя. – Значи всъщност дъхът ти секва от София Сфорца! Нима не си достатъчно щастлив с мен, Чезаре?

– Та това, което вършим… е грях!

– Грях! Хаха! Грях ли е? – Сега тя дръпна брат си зад завесата.

– Стана случайно, Лукреция.

– Случайно ли? И колко пъти стана случайно? – почти извика момичето. – Един, два, пет пъти? Ти за колко си спомняш, Чезаре? Аз помня всичките много добре. Помня как стенех

– За бога, Лукреция! Татко Родриго Борджия бе застанал най-долу на широкото стълбище заедно с Ваноца деи Катенеи и посрещаше прииждащите гости.

– Както и любимата ни майка! – процеди Лукреция. – Какво? Да не би да се страхуваш, че могат да ни чуят? Срам ли те е? Нима те е срам от татко и мама, които отглеждат четири копелета? Защо се дърпаш?

– Лукреция!

– Чезаре… – прошепна момичето и го привлече към гърдите си в тъмното пространство зад завесата. Никой не видя как устните им се сляха в целувка.

След малко Лукреция излезе задъхана пред колоната. Усмихваше се доволно.

– Кълна се, че ще убия онази шафрантия! – прошепна тя към завесата.

– Според мен вършим грях – заяви Чезаре, докато се измъкваше иззад кадифената завеса. Той хвърли бързо поглед надолу към залата. – Всеки път се заричам, че ще е за последно… А после не мога да се спра. Какво ще правя, когато татко те омъжи за Джовани Сфорца?

– Слушай какво ще ти кажа, скъпи братко. Аз… – Лукреция не довърши мисълта си, тъй като внезапно видя Джем. – Ах, ето го! Появи се най-после!

Момичето полетя като пеперуда надолу по стълбите.




Джем и Феримах пристъпваха бавно по цветния мраморен под. Останалите гости се отдръпваха, за да им сторят път. Джем бе облякъл копринения кафтан, който Чезаре Борджия бе купил от някакъв сицилиански арабин. Феримах, както винаги, бе подготвила прилежно тюрбана му. За себе си момичето бе ушило специална рокля от събрани тук и там платове. Мислеше си, че ще изглежда твърде невзрачна сред останалите жени на приема, но си даваше сметка, че никога не би се облякла в толкова разголени тоалети като тях.

Феримах бе твърде замаяна от това, че за първи път от толкова години насам ще се появи на тържество редом с Огнения принц. Вървяха един до друг, ръцете им почти се докосваха. Залата бе пищно украсена. О, боже! Жените си бяха, кажиречи, голи. А мъжете изглеждаха толкова смехотворно.

От време на време Джем вдигаше леко ръка, за да отвърне на поздравите на останалите гости. Феримах възнаграждаваше с лека усмивка жените, които я оглеждаха и си шушукаха. "Красиви са – мислеше си момичето. – Всички са прекрасни, но аз съм по-хубава от тях."

И наистина беше така. Мъжете се питаха коя е красавицата с Джем. Чудеха се дали му е жена. Някои обясняваха, че му е наложница.

Джем забеляза в другия край на залата, почти до фонтана, висок мъж с червена мантия. "Това трябва да е бащата на Чезаре – каза си той. – Бъдещият папа. Кардиналът, който знае всичко и може да ме избави от плен."

До мъжа стоеше красива жена, облечена в рокля с голи рамене. "А това вероятно е майката" – досети се принцът. Двамата домакини стояха и се усмихваха на гостите си. Джем тръгна към тях, но внезапно зад гърба му се разнесе страхотна тупурдия.

Лукреция Борджия слизаше тичешком по стълбите.

– Чезаре… Скъпи братко! – проехтя гласът ѝ.

Джем се досети, че някъде отзад е рожденичката, но тъй като вече бе поел към мъжа в червено, не се обърна, за да види какво става зад гърба му. Запъхтеният глас на момичето се разнесе отново:

– Ох, бавен си като старец! Хайде, по-бързо, Чезаре!

Разнесе се буен смях. Джем го разпозна безпогрешно – странния истеричен крясък, който бе чул една нощ. Значи смехът, който те караше да настръхнеш сред нощния мрак, принадлежеше на Лукреция.

Всички погледи се обърнаха към момичето.

– По-бързо трябва да тичаш, за да ме настигнеш, Чезаре!

Отново се изсмя истерично. Смехът на Лукреция можеше едновременно да те разплаче и разсмее. Той бе кокетен, кръшен, подкупващ, сластен и опасен.

– Зизим, Зизим! – извика момичето.

Джем не знаеше как да постъпи. Вече се бе устремил към кардинала, но сега Лукреция го викаше.

Феримах взе решението вместо него. Обърна се, за да види жената, която вика господаря ѝ. Щеше да е неловко Джем да продължи напред.

Каква прелест!

Феримах се уплаши, че няма да успее да сдържи възхитеното си възклицание.

Нима това момиче бе само на четиринадесет?

Тази… тази крехка пеперуда… тази приказна фея! Феримах не можеше да откъсне очи от момичето.

Русите чупливи коси на Лукреция обгръщаха нежното ѝ лице. Зелените ѝ очи проблясваха закачливо. Устните ѝ бяха като сочни череши. Бузите ѝ изглеждаха зачервени от тичането или от някаква специална помада. Широкото деколте разкриваше изящните ѝ рамене и голяма част от гърдите ѝ.

– Зизииим!

Джем усети аромата ѝ. Цялата ухаеше на люляк.

Момичето се поклони. Джем си спомни вечерта, в която се запозна с Елена от Родос, и начина, по който бе извил леко глава встрани, за да не проличи, че гледа гърдите ѝ. Този път обаче принцът не можеше да откъсне поглед от деколтето на Лукреция.

Момичето се изправи.

– Колко хубаво, че дойдохте, Зизим!

Обърна се към задъхания си брат и му прошепна достатъчно силно, за да я чуе Джем:

– Той е просто възхитителен!

После Лукреция кимна леко на Феримах.

– Добре дошла и на вас! Много сте хубава, захарче.

"Ако Феримах бе разбрала, че това четиринадесетгодишно момиченце я нарече "захарче", много щеше да се ядоса" – помисли си османецът, но в момента това нямаше никакво значение. Джем не успя да се въздържи и прошепна на италиански:

– Много си хубава!

После добави по-ясно:

– Колко е красива роклята ти!

Внезапно Лукреция хвана Джем за ръката.

– Тук е много шумно. Дали да не се поразходим?

Двамата поеха към едно уединено кътче. Красотата и мирисът на момичето бяха опияняващи. Сърцето на Джем блъскаше лудо, щеше да изскочи от превъзбуда. Разумът му казваше: "Та тя е още дете! – но дяволът го изкушаваше: "Какво дете? Само я погледни!"

Така или иначе не можеше да откъсне очи от нея. Нямаше как да го стори. Тя бе тъй пленителна! Джем усети, че момичето напълно е завъртяло главата му. Гласът на Лукреция го изтръгна от опиянението.

– Разкажи ми за харема си. Имаш ли много наложници?

– Нямам харем.

– Наистина ли? Ах, колко лошо! – изгледа го тя прелъстително. – Какво правиш тогава?

Лукреция започна да кокетничи. Както вървяха, се обърна към Джем и леко опря рамо в гърдите му. Засмя се закачливо. Погледът ѝ бе изпълнен с желание. Дъхът ѝ се учести.

– Когато си направя харем – започна Джем, – първо теб Изневиделица пред тях изникна някакъв мъж.


68


Родриго Борджия стоеше пред тях.

– Ах! – престори се Лукреция на уплашена. – Татко ни залови. Не ми върви днес, Зизим!

Смехът ѝ звънна по детски чист. Отърка тялото си в ръката на Джем и отстъпи няколко крачки встрани. Не откъсваше очи от османеца, докато казваше на баща си:

– Татенце, моля те, не го измъчвай много! Заради мен!

После бързо изчезна сред гостите.

Родриго Борджия остана загледан известно време в отлитащата пеперуда. Въздъхна дълбоко и се обърна към Джем. Усмихна се. Отвори някаква врата и покани османеца да го последва. Въведе го в една сумрачна стаичка.

– Знаеш ли кой съм?

За Джем веднага стана ясно, че всъщност кардинал Борджия е искал да се срещне с него, а желанието на дъщеря му е било просто претекст.

– Бащата на Чезаре Борджия.

– Добре, виждам, че знаеш.

– Казват, че предвиждате бъдещето и знаете, че папата скоро ще умре… Ще умре ли наистина?

– Всеки човек умира рано или късно. И папата ще се спомине.

– И кой ще застане на неговото място?

– Аз.

Джем забеляза как светнаха очите на мъжа в мрака.

– И какво? – попита принцът.

– Искам да се споразумеем.

– Хаха! – изсмя се Джем иронично. – И вие ли искате да ме правите християнин?

– Не! Друго нещо ще поискам от теб.

– Какво? Не ми остана друго, освен душата и вярата.

– Лъжеш се, османецо, разполагаш със земи.

– Земи ли? Те не са мои, а на османската държава.

– Нима? – усмихна се с насмешка Борджия.

"На родоските рицари обеща да дадеш земи – обади се вътрешният глас на Джем. – Каза си, че ще му мислиш, когато дойде време за разплата. Сега защо си променил мнението си?"

– Трябва да вървя – обади се кардиналът, докато Джем размишляваше какво да отговори. – Камбаната ще удари всеки момент.

Борджия тръгна към вратата, но точно преди да я отвори, спря и се обърна към госта си.

– Искам да те попитам още нещо, османецо. Знаеш ли кой поръча да те доведат в Рим?

– Папата

– Грешиш. Султанът плати на папата цял куп пари, за да те вземе в Рим.

Джем бе изумен. Само това не бе очаквал.

– И защо?

– Защо ли? – Родриго Борджия се усмихна, отвори вратата и излезе, без да отговори.

Зад една колона в коридора се показа Лукреция. Кардиналът се приближи към нея и прошепна:

– Трябва да го омагьосаш!

– Вече го сторих – усмихна се момичето.

– Прелъсти го! Нека оглупее от любов!

– Да го прелъстя? Но, татко, аз… – изчурулика момичето.

– Само не ми казвай, че си девствена! – скастри я Родриго и бързо се отдалечи.

"Значи знае – каза си Лукреция. – Нищо не остава скрито от него. Горкият Чезаре! Продължава да си мисли, че татко е в неведение." Цялата пламна. Сама не знаеше дали е от срам или от спомена за страстните преживявания с брат ѝ. Тръгна към стаята, където беше останал Джем, без да подозира, че Феримах е чула всичко, скрита зад една колона.

– Зизииим! ... – изгука нежно Лукреция.

Никой не се обади отвътре и тя отвори вратата. Джем стоеше изправен в средата на стаята. Момичето затвори вратата с крак. Спусна се към принца. Хвърли се на врата му. Силните ръце на Джем се плъзнаха по тялото на Лукреция.

– Ах, Зизим! – прошепна тя в ухото му. Влажният ѝ топъл език се спусна по врата му. Момичето усети гъделичкането от мустаците на османеца.

– Ох! – простена тя от удоволствие. – Мустаците ви направо ме подлудяват




– Какво търсиш тук?

Феримах подскочи уплашено. Чезаре Борджия ѝ се усмихна свойски.

"Появи се точно навреме! – каза си слугинята. – Тъкмо се канех да отворя вратата и да изтръгна Огнения принц от ръцете на онази малка мръсница!"

Как Лукреция успя да му завърти главата? Нима можеше женската красота така да обсебва Джем? Защо страстта бе нещо толкова непреодолимо? Първо Нада… После Елена от Родос. Джем се бе заклел, че не е имал нищо с Елена, но Феримах не бе никак сигурна. Бе видяла как я гледа принцът. Бе чула глупавите въздишки на момичето и пелтеченето на Джем. Всичко ѝ беше ясно… А след това и Далила… За капак се появи и тази… тази Гняв разяждаше Феримах. Тя осъзнаваше, че няма право да се сърди на Джем. Не можеше да се надява, че един султан, макар и без трон и корона, ще бъде привлечен от прислужницата си. Въпреки това сега младата жена бе ужасно ядосана.

– Ей, какво става? – обади се Чезаре. – Зизим ли търсиш?

Внезапно Феримах осъзна каква опасност заплашва господаря ѝ.

Ако римлянинът завареше сестричката си заедно с Джем "Трябва да отдалеча Чезаре оттук час по-скоро!" – каза си слугинята.