Момиченцето я познаваше.

– Дъщеричката ми я няма! – стенеше жената.

Но тя бе там. Беше се скрила под една преобърната каруца, за да не я прегазят.

– Тук съм! – провикна се момичето, но гласът му не се чуваше заради грохота на планината.

– Бягай! Спасявай се! – изкрещя един мъж към жената.

Момиченцето познаваше и него.

– Перишер! Перишер! – От устните на жената се откъсна пронизителен стон.

Препъна се и падна. През тялото ѝ преминаха коне и колесници.

Феримах се събуди плувнала в пот.

"Крайно време е да сложа край на този кошмар!" – каза си слугинята.

Предчувстваше, че краят ѝ е близо. Планината се готвеше да тръгне. И когато се раздвижеше, всичко щеше да свърши.



Януари 1495 г.

Вече се бе стъмнило. В задния двор на двореца нищо не се виждаше, въпреки запалените фенери. От светлината им нямаше особена полза, освен че създаваха тайнствена атмосфера.

Феримах стоеше до отворения прозорец, въпреки студа. Внезапно забеляза една сянка да се прокрадва между колоните. Сянката напредваше бавно и предпазливо.

Лукреция!

Феримах много добре знаеше накъде е тръгнало момичето. Към спалнята на любовника си.

Внезапно някой почука на вратата на стаята на слугинята. Първоначално тя се стресна, но после бързо се втурна да отвори.

– Господарю?

– Трябва да ми помогнеш!

Феримах изпадна в паника. Не знаеше как да постъпи.

– Ела с мен! – каза ѝ Джем.

– Господарю. Моля ви

– Трябва да я видя! Искам да разбера каква е причината за студенината ѝ. Повече не издържам… – Джем пое по коридора. – Ела с мен.

– Господарю! – спусна се Феримах след него.

– Няма как да стигна до стаята ѝ, но ти

– Моля ви, недейте! Спрете!

Феримах разбра, че не може да попречи на принца да стори каквото е намислил.

– Кажи ѝ, че ще я чакам до басейна с лилиите и че

– Джем!

Гласът на Феримах прозвуча толкова сърдито, че господарят ѝ се закова за момент на място, после обаче веднага продължи.

– Изпълнявай!

– Жената, която търсиш, в момента не е в покоите си.

Този път Джем наистина спря и се обърна. Погледна към Феримах. Изуми се от изражението, което видя на лицето ѝ. Приближи се до нея и я хвана за китката. Издърпа я на по-светло място.

– Нима плачеш?

– Сърцето ме боли да те гледам такъв.

– Защо смяташ, че не е в стаята си? Къде е тогава?

Феримах се опита да се освободи от хватката на Джем, но той стисна ръката ѝ още по-здраво.

– Къде е Лукреция?

Слугинята осъзна, че не може да крие повече. Реши, че ще разкрие всичко на Джем, каквито и да бяха последствията от това.

– Ела! – поведе го тя в обратната посока.

– Къде тръгна?

– Нали искаш да разбереш къде е Лукреция? Направо ще те заведа.

Джем тръгна бързо след Феримах. "О, Аллах, докъде стигна синът на султан Мехмед Завоевателя!" – каза си тя.

– Хей, какво си мислиш, че правиш? Тази врата води към покоите на Чезаре!

– Знам. Ела! – разтърси глава Феримах. Поведе принца по един таен коридор, който предварително бе проучила. – Шшшт! Тихо!

Изкачиха се към полуетажа в апартамента на Чезаре. Оттам излязоха на балкона, надвесен над спалнята му.

– Ето! Погледни долу. Тя е там!

Джем безшумно се надвеси над решетката на балкона. Погледна надолу и пламна в миг. Закри устата си с длан. "Лукреция!" – промълвиха устните му беззвучно.

Любимата му лежеше в обятията на Чезаре.



23 февруари 1495 г.

Нямаше новини нито от папа Александър, нито от Чезаре.

Това обаче въобще не интересуваше Джем. Той съвсем бе заприличал на призрак. След онази нощ вече не знаеше дали е жив или мъртъв. Един ден Феримах го чу да прошепва едва чуто:

– Всичко свърши Принцът говореше сам на себе си. Вероятно въобще не осъзнаваше, че е изрекъл мислите си на глас.

– Това наистина е краят. Вече нямам друго спасение освен смъртта.

Феримах не издържаше да го гледа така съсипан. "Дали не направих грешка? – обвиняваше се тя. – Дали аз го докарах до това състояние, като извадих истината наяве?"

В същото време си казваше, че няма как да го остави да продължи да се унижава. През последните седмици шепотът в главата ѝ се бе превърнал в писък: "Крайно време е да сложа край на този кошмар, иначе ще полудея".

Феримах усещаше, че всички съпротивителни сили на Джем са напълно сломени.

Той не се развълнува дори когато му съобщиха, че папата го очаква. Тръгна към приемната зала със същия сломен вид.

"Трябва да се подготвя. Денят наближава!" – каза си Феримах.

Джем се върна намръщен като гръмоносен облак. Опита се да се усмихне, когато забеляза, че Феримах го е очаквала с нетърпение.

– Отново тръгваме на път.

– Накъде, господарю? Към Родос? Към Египет?

– Към Неапол.

– Неееееее!

Джем сякаш не чу вика на слугинята.

– Неаполитанският крал е дошъл да ме вземе.

– Не! Не! Никога!

"Трябва да сложа край на този кошмар! – каза си решително Феримах. – Ще свърша веднъж завинаги и с него, и със себе си!"

– Тръгваме вдругиден.

Феримах стана и отиде до полицата срещу вратата. Взе каната и наля вино в чашата на Джем.

– Добре ще е да започнеш да стягаш багажа.

Слугинята отвори едно чекмедже и измъкна оттам малко шише.

– Доволен съм – не спираше да говори Джем. – Най-после ще се махнем от това отвратително място! Всъщност не съм необходим на неаполитанския крал, а на Шарл. Нали го помниш? Феримах, слушаш ли ме изобщо?

Очевидно не го слушаше.

– Феримах, чу ли какво ти казах току-що?

Не бе чула.

– Феримах!

– Не! – изкрещя тя с пълно гърло.

Досега Джем не бе виждал слугинята си в подобно състояние.

– Какво ти става, Феримах?

– Грешиш, султане, аз не съм Феримах. Феримах не съществува. Казвам се Перишер.

– Феримах, моля те, ела тук. Какви ги говориш?

– Перишер! Перишер! Перишер! – пламтеше погледът на слугинята.

Най-после Джем се досети, че това е тайната на Феримах.

– Коя е Перишер?

– Малката дъщеря на Узун Хасан, владетеля на Аккоюнлу – империята, която баща ти унищожи с един замах, като накара планината да затрепери. Аз съм дъщерята на Хенгамех, която остана премазана под копитата на конете и краката на войниците, побягнали от пламналата планина. Аз съм малката принцеса, която видя как умира майка ѝ. Да, ти си султан, а аз съм принцеса. Дадох клетва, че ще отмъстя на султан Мехмед заради страданията на майка ми и баща ми.

– Перишер! – промълви Джем. – Принцеса Перишер?

– Точно така, султане. Аз съм нещастната Перишер, която забрави всичките си клетви в мига, в който те видя. Реших да се превърна в слугинята Феримах с надеждата, че ако не мога да се добера до баща ти, поне ще се опитам да отмъстя за родителите си, като убия теб. Ала после… После погазих всичките си клетви и обети.

Изведнъж Перишер се успокои. Въздъхна и започна да разказва на Джем всичко поред. Всичко, което бе крила през тези дълги години. Как се бе спасила от смъртта. Как османските войници не я бяха разпознали сред останалите пленници. Как попадна в слугинското отделение на султанския дворец… как бе умолявала Аллах да ѝ даде възможност да убие Мехмед Завоевателя… и накрая ранната сутрин, в която бе видяла него – Джем – осветен от жълтооранжевите пламъци на факлите.

– Ти знаеш какво се случи по-нататък. От онази нощ ти си моят Огнен принц.

– Огнен принц ли? – каза Джем сякаш на себе си. – Толкова пъти си можела да ме убиеш. Да си отмъстиш.

– Как да те убия? Аз те обикнах! Знаеш какво е любовта. Тя подлудява човек. И аз бях като луда. Въобще не мислех за клетвата си и за отмъщение. Нещо повече – молех се да успееш. Много исках да се възкачиш на престола. Само че

– Не се получи

– А ти? – прошепна Перишер. – Обикна ли ме поне малко? Ако знаеше, че съм принцеса, а не слугиня, какви щяха да са чувствата ти към мен?

Джем се взря в мрачните очи на Перишер.

– Какво нещо е съдбата! – каза той сякаш на себе си. – Непрекъснато ми се подиграва. Кълна се, че винаги съм се досещал, че не си слугиня, но не знаех как да разгадая тайната ти. Всъщност аз, принц Джем, наследник на султан Мехмед, се боях да призная, че съм влюбен в прислужницата си Феримах.

Перишер се усмихна.

– Феримах е мъртва.

Внезапно се сети за шишенцето, което стискаше в ръцете си. Джем също впери поглед в малката бутилка.

– Най-после настъпи часът за отмъщение. Тук ли е скрита мъстта ти?

Джем стана. Отиде до полицата. Взе чашата с вино, която Перишер преди малко бе напълнила. Момичето се приближи до него. Той ѝ подаде чашата си.

– Налей ми тогава от отровата. Отмъсти си за всички злини, които съм ти причинил.

Перишер отвори шишенцето.

– Не искам да отмъщавам, а да те спася. Няма да позволя отново да ти причинят болка.

Отмери три капки в чашата на Джем.

– Това е твоят дял – каза тя. – Ще бъде безболезнено. След два дни просто ще потънеш в сън.

Принцът вдигна чашата към устните си.

– Не бързай! – възпря го Перишер. – Получи дяла си, но моят Момичето се повдигна на пръсти и целуна нежно Джем по устните. Докато той се опомни, тя отпи от шишенцето.

– Перишер!

Вече бе късно. В шишето не бе останала и капка.

– За принцесата – голяма глътка. Спасението ще настъпи бързо.

– Феримах, защо го направи?

– Не тъжи, принце мой. Феримах беше една лъжа.

Джем забеляза, че момичето силно пребледня.

– Перишер!

– Тя умря отдавна. Още в деня, в който планината се свлече.

По тялото на Джем преминаха силни конвулсии.

– Не плачи! – прошепна принцесата. – Султаните не плачат. Ти… винаги… си бил моят султан, моят повелител.

Опита се да се усмихне.

"Моля те, Аллах! – мислеше си тя. – Нека на устните ми да разцъфне усмивка. Нека Огнения принц ме запомни усмихната."

– Перишер! Феримах! – простена Джем.

Наведе се и целуна очите ѝ. Допря устните си до нейните.

– Не… ме карай… да чакам, султане… Ти… си моят риж вълк – изрече тя на пресекулки.

Джем пресуши чашата си на един дъх. Когато погледна отново към Перишер, тя му се усмихваше с широко отворени очи.

– Почакай! Идвам!

Принцът обсипа лицето ѝ с целувки. В очите му гореше буен пламък. Една сълза се отрони и капна върху бузата на Перишер.


Послепис


Джем султан умира внезапно на 25 февруари 1495 г. на път за Неапол. Той прекарва тринадесет години от съществуването си в страдание и разкаяние, тъй като е принуден да живее в изгнание. Макар да се твърди, че е отровен по поръчение на папа Александър Борджия или султан Баязид, истинската причина за смъртта му остава забулена в мистерия и до днес.


Вестта за смъртта на Джем е посрещната с голяма скръб в Истанбул. Султан Баязид обявява траур. Заповядва да произнесат заупокойни молитви в джамиите. Самият той се моли три дни без прекъсване в стаята си.


Тялото на Джем остава в ръцете на неаполитанския крал. Той поисква голяма сума, за да го изпрати в Истанбул. Баязид отказва.


Чичек хатун умира в Кайро през 1498 г. от чума. Мамелюците изпращат дъщеря му Гевхер Мелике в Истанбул. Тя почива там през 1505 г.


През 1499 г. Баязид предприема действия, за да получи тялото на брат си. Обявява война на Неапол. Османският флот излиза в открито море. Цяла Европа изпада в паника. Неаполитанският крал изпраща тялото на Джем в Истанбул. То е погребано в Бурса, до гроба на по-големия му брат Мустафа.


Синът на Джем – Мурат, остава да живее на Родос. Приема християнството. Започва да се нарича Пиер. Дават му титлата принц. Оженва се за жена на име Мария Дория. Ражда им се син Никола. Пиер се бие рамо до рамо с хоспиталиерите, когато Сюлейман Великолепни обсажда острова. Великият магистър Пиер Д'Обюсон извършва предателство спрямо Джем за пореден път. Рицарите напускат острова и оставят в ръцете на султан Сюлейман сина и внука на Джем. Мурат-Пиер и Никола са обезглавени по заповед на падишаха на 27 декември 1522 г.