О, боже! Дали само ѝ се бе сторило, но гласът му сякаш прозвуча съкрушено.

Нямаше съмнение, че Мехмед мисли за смъртта. Явно нещо го чоплеше отвътре.

До този момент Чичек не бе и помислила, че бащата на сина ѝ може да умре. Смъртта не му подхождаше.

Пред очите ѝ отново изплува гледката на Мехмед, който с мъка плъзга крака по килима и се опитва да прикрие болежките си.

Ами ако умре?

Ако великият завоевател рухне?

Естествено, Чичек хатун въобще не я бе грижа за слънцето и полумесеца. Дори за себе си не се тревожеше. Но Джем?

Ако султанът умре – и Джем нямаше да остане жив.

Мехмед беше болен.

Чичек трябваше да се погрижи за сина си.

Джем въобще не осъзнаваше опасността. Живееше безгрижно.

Тази нощ Чичек хатун имаше чувството, че лежи върху ложе от тръни.

– На сина ми само сърни и елени са му в главата. От друго не се интересува – прошепна Чичек.

Дори нежната и красива Дилрюба не успяваше да привлече вниманието на Джем. Момичето бе дошло в палата преди няколко месеца, но синът ѝ се бе срещал с нея едва два-три пъти. Човек би помислил, че Джем постоянно ходи на лов по планините и баирите, само и само за да не се вижда с нея.

Но защо? Нима момичето не му харесваше? Възможно ли бе?

"Изключено е! – каза си Чичек. – Та Дилрюба е приказно хубава."

Наистина беше голяма красавица. По-хубава и от самата Чичек хатун. Голяма чаровница. Погледът ѝ можеше да разчувства и най-студеното сърце. Гласът ѝ ромонеше като ручей. Придворните се опитваха да не издават, но Чичек виждаше много добре. Щом Дилрюба излезеше на чардака, стари и млади мъже не можеха да откъснат поглед от нея. Всички бяха заслепени. Жените тайно завиждаха на красотата ѝ. А тя дори не бе високомерна. Очароваше всички не само с красотата си, но и с любезността и благия си характер.

Единствен Джем не се впечатляваше от Дилрюба.

Чичек хатун не можеше да разбере каква е причината синът ѝ да бъде напълно безразличен към толкова красиво момиче.

– Господи – завъртя глава върху възглавницата Чичек, – животът ми е пълен с тревоги и страхове.

Но най-важната ѝ грижа сега бе да опази живота на Джем.

От ума ѝ не излизаха думите, които Кетюда калфа ѝ прошепна по време на церемонията по обрязването на Джем.

– Омръзна ми от клюки, Чичек хасеки[12]. Все нови и нови измислят. Падишахът бил болен. Всеки момент щял да се оттегли и да остави трона на най-големия си син. Както баща му навремето на два пъти го е оставял да управлява. И какво ли не още!

Кетюда обичаше Чичек. Неслучайно се оплакваше от клюките. По този начин искаше да я предупреди.

Думите на висшата служителка в харема я пронизаха като нож.

Падишахът щял да се оттегли и да остави престола на най-големия си син. На принц Мустафа.

А след това Смърт! Мустафа нямаше да остави живи нито принц Баязид, нито едничкия син на Чичек.

Джем въобще не беше наясно каква опасност го грози.

Още нещо не даваше мира на Чичек хатун. Нямаше никакви новини от молла Абдулах, когото тя бе изпратила в столицата, за да научи какво се случва. Откак бе заминал преди три месеца, от него нямаше ни вест, ни кост. Дали не му се бе случило нещо? Да не би по пътя да бе станал плячка на някой вълк? Или го бяха нападнали разбойници? А може би някой от вълците в столицата бе взел главата на моллата?

Чичек хатун не можеше да лежи повече. Отметна завивката и се изправи.

– Гюлизар! – извика тя на слугинята, която спеше на постелката пред кревата ѝ. – Облечи ме. Излизам навън да взема малко въздух. Задушавам се.


7


В палата имаше още някой, на когото не му достигаше въздух през тази нощ. Дилрюба!

Чичек хатун съзря момичето веднага щом прекрачи прага на стаята си. Очевидно и на нея не ѝ се спеше.

Дилрюба беше дъщеря на бившия синопски владетел Исфендяроглу Исмаил бей. Той бе смел, но чудноват човек. Отхвърли всички предложения на падишаха за държавни служби и почести. Не го каза открито, но за всички бе ясно, че за Исмаил бей е непосилно да гледа как османците се разпореждат в доскорошните му владения. Поиска от султана да му даде земи в Румелия[13]. Падишахът прие молбата му.

Исмаил бей събра цялото си домочадие – семейство, роднини, подчинени и слуги – и замина за Румелия.

Не взе единствено дъщеря си Дилрюба. Никой не разбра защо постъпи така. Не стана ясно дали бащата остави детето си, или султанът реши да задържи Дилрюба като заложница. В крайна сметка Мехмед разпореди да изпратят момичето в Кастамону, в двора на принц Джем.

Чичек хатун знаеше, че султан Мехмед не прави нищо случайно. За всяко негово действие имаше причина. Кой знае, може би и той като Чичек бе харесал тази нимфа и бе счел, че е подходяща за най-малкия му син.

Но Джем въобще не го беше грижа.

Дилрюба виждаше това и се топеше като свещ. Чичек хатун беше сигурна, че безразличието на Джем не е единствената причина за скръбта на момичето. Без съмнение отсъствието на семейството, което едва ли щеше да види някога, се отразяваше върху самочувствието на момичето.

Чичек хатун въздъхна дълбоко. Тя добре познаваше болката от раздялата с близките. И нея никой не я беше предупредил, че ще я пратят в османския дворец. Не я попитаха дали е съгласна да отиде в харема на султана, който бе разрушил Константинопол.

И по-добре, че не ѝ бяха поискали мнението. Ако я бяха попитали, тя щеше да се развика: "Никога! Не, за нищо на света! По-добре да умра".

Въобще не бе предполагала, че ще роди син на османския падишах и че ще живее в един приказен свят. Но когато Джем навърши десет години, за нея приказката свърши. Когато изпратиха сина ѝ да придобива умения по държавно управление и тя трябваше да замине с него, Мехмед дори не я попита дали не би предпочела да остане в Истанбул. Изпратиха я на това заточение само седмица след като и съобщиха султанското решение.

Дилрюба се беше унесла и не усети как Чичек хатун се приближава към нея. "Горкичката – съжали я Чичек, – със сигурност се чуди какво прави тук."

– Дилрюба!

Момичето подскочи. Сложи ръка на гърдите си и се обърна към Чичек.

– Майко, извинете

– Стреснах те, без да искам.

– Не, не. Просто се бях унесла – отвърна Дилрюба и отново коленичи.

"Да, унесла си се – помисли си Чичек. – Кой знае какви неща ти се въртят в главата." Внезапно забеляза, че момичето трепери и е посиняло от студ. Направо беше замръзнало.

Още преди да е изпратила Гюлизар да донесе вълнена наметка за Дилрюба, я наметна със собствения си дебел кафтан.

– Какво търсиш тук в тази мразовита сутрин, хубавото ми момиче? Посиняла си от студ.

Момичето погледна майката на принца с благоговение.

Сгуши се в топлия кафтан и се опита да се усмихне. После срамежливо сведе поглед.

– Ами аз… чакам принца.

Въпреки че се постара да прикрие изумлението си, Чичек хатун не успя да удържи възклицанието:

– Принцът ли?

– Аха – кимна Дилрюба, – вчера на двора чух конярите да си говорят, че тази сутрин Негово Височество ще ходи на лов. И аз… такова… помислих си, че ще ми се удаде възможност От срам гласът на момичето заглъхна, преди да е довършило изречението.

Чичек почувства, че у нея напира страшен гняв. Тя рядко избухваше, но в такива случаи беше по-добре да не се изпречваш на пътя ѝ.

Заради безразличието и грубостта на Джем горкото момиче бе принудено да научава от разговорите на конярите какво ще прави престолонаследникът. Искаше ѝ се да го види, да му се покаже Внезапно Чичек хатун се замисли. Дилрюба искаше да се покаже на Джем. Боже! Синът ѝ въобще не подозираше, че момичето го чака на студа с надеждата да се срещне с него.

"Охо – каза си Чичек, – милата рожбичка явно е влюбена в сина ми."

Хвана Дилрюба за ръка и прошепна:

– Ела, ще замръзнеш. Довечера ще се видиш с принца. Сега няма да стане.

Докато вървяха към стаята на Дилрюба, Чичек забеляза, че момичето я гледа с надежда. "Ех, лудо момиче – помисли си тя, – трудна любов си избрала."

– Хайде, хайде, върви да се стоплиш. Не искаш Джем да те види посиняла от студ, нали?

Чичек изчака, докато Дилрюба затвори вратата зад гърба си. После тръгна към покоите на Джем, обзета от силно негодувание.

"Време е! – не спираше да си повтаря майката на принца. – Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън."




В преддверието към покоите на Джем беше оживено. Приятелите на принца, които щяха да вземат участие в лова, бяха станали отдавна (а може би въобще не бяха лягали) и вече се бяха строили пред стаята му. В конюшнята на задния двор вероятно го очакваха още толкова придружители.

Не бе добър знак да видят майката на престолонаследника да се носи с развят кафтан в този ранен час. Макар да бе височайша особа, не прилягаше на една жена да се разхожда из селямлъка[14].

Но майката на Джем не бе обикновена жена. Отличаваше се от останалите. Личеше си, че някога е била голяма красавица. Все пак бе спечелила благоразположението на великия султан Мехмед. Говореше се, че падишахът е прекарвал с нея много време в покоите си, докато тя не му родила син.

Някои от мъжете се поклониха и я поздравиха. Други не се осмелиха и се обърнаха към стената – може би защото се страхуваха от гнева ѝ, но по-скоро, понеже смятаха, че ще извършат грях, ако погледнат към женско създание.

Чичек хатун въобще не им обърна внимание. Докато приближаваше към вратата на спалнята на Джем, в главата ѝ не спираше да се върти мисълта: "Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън".

Стражарят на вратата не знаеше как да постъпи. Зачуди се дали не е редно да препречи пътя ѝ. Когато видя изражението на лицето ѝ обаче, предпочете да се дръпне встрани. Толкова се стресна, че дори забрави да отвори вратата.

Чичек сама разтвори дверите.

В покоите на Джем бе шумно и оживено както в преддверието. Прислужниците на принца не спираха да сноват напред-назад. Един влизаше в спалнята, трима излизаха. Прибираха дрехи в гардеробите, вадеха други и ги приготвяха за обличане.

Щом зърнаха Чичек хатун, слугите внезапно забавиха движенията си. От спалнята се разнесе съненият глас на Джем:

– Колко да чакам още? Ботушите ми!

Зяпналият от почуда прислужник, който държеше ботушите, се стресна от гласа на господаря си. Спусна се към входа на спалнята, но тогава се разнесе нова заповед от Джем:

– Днес няма да обувам онези от еленовата кожа.

Докато Чичек хатун си мислеше: "Скъпи сине, днес няма да обуваш никакви ботуши", паникьосаният прислужник се завъртя и отново отиде до шкафа за обувки. Остави ботушите, които държеше, и взе други.

Без да обръща внимание на настъпилата паника, Чичек хатун се насочи към канапето под прозореца. Изчака озовалия се на пътя ѝ слуга да се отдръпне и седна. Плясна с ръце.

– Съобщете на сина ми, че съм тук.

Един от прислужниците се спусна да изпълнява заповедта ѝ.

Изведнъж всички млъкнаха. В настъпилата пълна тишина Чичек съвсем ясно чу удивения глас на сина си:

– Майка ми ли?! По това време? Едва се е съмнало.

Придворните мълчаха, но Чичек предположи, че всички са обърнали погледи към вратата на спалнята.

Разнесе се шум от стъпки. "Идва – помисли си тя. – Днес няма да има лов. Смъртта чука на вратата. Трябва да му кажа всичко в очите."

Щеше да му обясни всичко най-подробно. И да го застави вечерта да повика Дилрюба в покоите си.

Нямаше друг начин.

Джем беше султански наследник, но Чичек хатун бе майката на султанския наследник.




Както предполагаше Чичек, веднага щом помоли сина си днес да не ходи на лов, той скочи на крака.

– Майко!

"Боже – помисли си Чичек хатун, – колко прилича на баща си, когато смръщи вежди. И Мехмед придобива същото изражение, когато се разгневи."

– Ловната дружина се е събрала. Чакат ме.

– Кажи им да се разотиват. Трябва да поговорим.

– Довечера… Не, няма да сме се върнали до довечера. Да поговорим утре вечер.

– Джем Тонът на Чичек хатун не търпеше възражения.

За момент принцът се стресна. Не очакваше подобно поведение от майка си. Веднага след това обаче погледът му доби строгост.

– Майко, аз

– Да, знам. Ти си наследник на султан Мехмед Завоевателя.