Загледа се към бетонната площадка и проследи с поглед играчите. Младежът с пълните джобове все още беше в центъра на събитията. Беше се облегнал на една от рампите и щракаше със запалката си. Около петима скейтбордисти изпълняваха сложни фигури, а десетина други разговаряха и си играеха с колелата на своите дъски. На паркинга имаше седем коли от различен тип и категория. Полицаите се движеха бавно по периферията и Джон се помисли, че това беше абсолютна загуба на време. Може би ако патрулираха из алеите, щяха да имат повече…

Лексусът, който влезе в паркинга, не спря на някое от свободните места, а паркира перпендикулярно на останалите седем коли… А слезлият иззад волана изглеждаше като гимназист с провисналите си джинси и каубойската шапка.

Но вятърът довя миризма на морга без действаща климатична инсталация. А също и на… „Олд спайс“.

Джон се напрегна, готов за подобаващо посрещане. Първата му мисъл беше да скочи и да даде на мръсника да се разбере, но Куин го улови в желязна хватка.

— Изчакай — настоя той. — По-добре да разберем защо е тук.

Джон знаеше, че приятелят му е прав и затова задейства спирачките на тялото си, зает да запамети регистрационния номер. LS600H.

Другите врати на седана също се отвориха и отвътре излязоха още трима. Не бяха така безцветни, както ставаха старите лесъри, но все пак бяха достатъчно бледи и воняха до небето.

Миризмата на бебешка пудра удряше право в носа. Единият от убийците остана, за да пази колата, а другите двама тръгнаха след онзи с каубойската шапка. Докато вървяха по бетоновата настилка на парка, всички очи се впериха в тях.

Хлапето до средната рампа се изправи и прибра запалката си в джоба.

— По дяволите, ще ми се колата ми да беше тук — прошепна Куин.

Самата истина. Нямаше как да проследят лексуса, освен ако наоколо не се намираше небостъргач, от който да имат поглед отвисоко.

Дилърът не помръдна, докато лесърите се приближаваха към него и не изглеждаше изненадан от посещението, така че имаше голяма вероятност срещата да е предварително уговорена. След кратък разговор убийците заобиколиха момчето и заедно с него групата се върна обратно при колата.

Всички, с изключение на един лесър, се качиха в нея.

Беше време да се вземе решение. Дали да разбият някоя кола, за да ги проследят? Или пък да се материализират върху капака на лексуса и да започнат битка? Бедата беше, че и двете решения носеха риск да нарушат царящото наоколо спокойствие, а почистването на спомени на група от двайсет души щеше да бъде трудно.

— Мисля, че ще оставят един от своите тук — промърмори Куин.

Да. Един от лесърите остана, а лексусът потегли към изхода на паркинга.

Да остави колата да отпътува беше едно от най-трудните неща, които Джон някога беше правил. Но все пак копелетата бяха отвели един от основните дилъри в района, така че щяха да се върнат. И бяха оставили един от своите.

Джон и момчетата щяха да имат с какво да се занимават.

Джон наблюдаваше как убиецът се насочи към парка. За разлика от онзи, чието място беше заел, не се спираше на едно място, а обхождаше периметъра и срещаше погледите на останалите. Очевидно караше скейтбордистите да се чувстват неспокойни и някои от тях, които бяха купували предишната вечер, си тръгнаха. Но не всички бяха така предпазливи… Или в достатъчно добра кондиция, че да ги е грижа.

Чу се тих шум и Джон погледна надолу. Кракът му потропваше, като се движеше нагоре-надолу с невиждана скорост. Но той нямаше да се предаде. Продължи да чака зад бараката… И чакаше… И чакаше.

Нещастникът се разхожда цял час, преди да се озове в обхвата му и цялото това потропване с крака най-накрая се отплати. Със силата на волята си Джон угаси най-близката улична лампа, за да осигури известно усамотение. Когато мръсникът погледна нагоре, Джон напусна прикритието си зад бараката.

Лесърът завъртя глава, очевидно осъзнал, че войната беше почукала на собствената му врата. Кучият син се усмихна и плъзна ръка в якето си.

Джон не се притесняваше, че другият ще извади оръжие. Единственото правило на сблъсъците помежду им беше, че не ги осъществяваха пред хора… Но лесърът извади автоматичен пистолет, който бързо беше вкаран в действие и из парка се разнесе оглушителен изстрел.

Изненадан, Джон се хвърли обратно зад прикритието си. Солените му ругатни сякаш му придадоха допълнително сила.

Заваляха още изстрели и започнаха да рикошират в бетона, а хората се разкрещяха и се втурнаха в различни посоки.

Зад бараката Джон опря гръб в дървената стена и извади собственото си оръжие. Блей и Куин се плъзнаха до него и в кратката пауза между валежите от куршуми се осведомиха дали някой е ранен.

— Какво си мисли той, по дяволите? — изписа Куин. — Май си пада по публика.

Чуха се приближаващи тежки стъпки и прещракване от презареждане на оръжие. Джон хвърли поглед към вратата на бараката. Катинарът там беше истински божи дар. Той вдигна длан, отключи го със силата на съзнанието си, освободи го от веригата и го остави да виси.

— Отидете отзад — изписа Джон на момчетата — и се престорете на ранени.

— По дяволите, не…

Джон насочи дулото на оръжието си към лицето на Куин.

Приятелят му се отдръпна, а Джон се втренчи в разноцветните му очи. Нещата щяха да се случат както искаше Джон. Той щеше да се погрижи за убиеца. Точка по въпроса.

Майната ти, произнесе Куин с устни, преди двамата с Блей да се дематериализират. Със силно изпъшкване Джон се строполи на една страна, а тялото му се удари в земята като огромна торба с цимент. Обърна се по корем и задържа зигзауера под гърдите си с вдигнат предпазител. Стъпките приближаваха, а също и тихият смях, сякаш лесърът беше на върха на щастието.



Когато Леш се върна от посещението при баща си, той прие форма в стаята, която беше в съседство със спалнята, където държеше Хекс. Колкото и да му се искаше да я види, трябваше да стои настрана от нея. Винаги, когато се върнеше от татенцето, не беше на себе си в продължение на поне половин час и нямаше намерение да постъпи глупаво, като й даде шанс да го убие.

Защото тя би го направила. А не беше ли това наистина мило?

Докато лежеше на леглото, затворил очи, реакциите на тялото му бяха забавени, а температурата му ниска. Пое дълбоко въздух с усещането, че е парче размразяващо се телешко. Не че от Другата страна беше толкова студено. Всъщност в дома на баща му беше топло и удобно, особено ако си падаш по кича.

Баща му нямаше почти никакви мебели, но пък свещниците му бяха достатъчни да потопят кораб. Изглежда ледените тръпки имаха нещо общо с преминаването му обратно към тази действителност, защото при всяко негово завръщане от тази страна му ставаше все по-трудно да влезе във форма. Хубавото беше, че едва ли щеше да се налага да ходи там още дълго. Сега, когато беше изучил и овладял цялата поредица от трикове, вече наистина нямаше да има нужда и честно казано Омега не беше много вълнуваща компания.

Разговорите с Омега винаги се въртяха около него самия. И макар желанието да гъделичкат егото му да идваше от безспорно могъщ и разрушителен задник, който по случайност беше и негов баща, всичко това бързо доскучаваше.

Освен това любовният живот на баща му беше крайно смущаващ. Леш дори не знаеше какви бяха онези проклети неща в леглото му. Да, представляваха черни чудовища, но полът им беше толкова неясен, колкото отвратителен беше видът им и начинът, по който отделяха мазна течност. А и винаги настояваха за чукане, дори да имаше други присъстващи.

И баща му никога не отказваше.

Чу се изпиукване и той бръкна в сакото си за телефона.

Беше получил съобщение от господин Д., гласящо: „Пътуваме. Момчето е с нас“. Леш погледна към часовника и бързо се надигна, но веднага седна, като реши, че не може да е верен. Беше се върнал преди два часа. Как така беше загубил представа за времето?

Изправянето във вертикално положение накара стомаха му да се свие, а повдигането на ръката, за да потърка лицето си, му отне повече сили, отколкото беше редно. Тежестта на тялото му, в комбинация с болките, му напомни за времето, когато беше хващал настинка или грип. Същото усещане. Възможно ли беше да се разболява? Това го накара да се почуди дали някой бе произвел медикамент за такива като него. Вероятно не.

Отпусна ръце в скута си и хвърли поглед към банята. Душът му изглеждаше отдалечен на километри и да се добере до него наистина не си струваше усилията. Отне му още десет минути, преди да успее да се отърси от летаргията и когато стана на крака, се протегна силно, за да раздвижи черната кръв във вените си. Оказа се, че банята не е на километри, а само на метри и с всяка стъпка той ставаше все по-силен.

Запъти се да пусне топлата вода и се възхити на отражението си в огледалото, а после провери колекцията си от синини. Повечето от появилите се предишната нощ бяха изчезнали, но знаеше, че ще получи нови… Леш се намръщи и вдигна ръка. Нараняването от вътрешната страна беше увеличило размера си, вместо да се смали.

Докосна мястото с пръст и не почувства болка, но то наистина изглеждаше ужасяващо. Открита рана, сива в средата, очертана от черна линия.

Първата му мисъл беше, че се налага да се види с Хавърс… Само че това беше напълно нелепо и просто някаква отживелица от стария му живот. Като че би се появил в клиниката и небрежно би си записал час. А и не знаеше къде се бяха преместили. Което създаваше проблем за осъществяването на успешен набег. Мишената им беше приела нападението сериозно и се бе укрила вдън земя.

Пъхна се под топлата струя и се погрижи да изтърка болното място със сапун, като реши, че ако причината беше някаква инфекция, това би помогнало. А после се замисли за други неща.

Очакваше го велика нощ. Първо официалното въвеждане в редиците им в осем, после среща с Бенлоиз в десет.

И накрая щеше да се върне обратно тук за още малко любов.

Когато излезе изпод душа, се подсуши и огледа раната. Очевидно проклетото нещо се беше раздразнило от оказаното внимание и по повърхността на раната се беше появила черна течност.

Чудесно! Със сигурност щеше да е много лесно да се изпере петното, което щеше да остави на копринената му риза.

Той залепи огромно парче лейкопласт върху раната и си помисли, че може би тази вечер двамата с приятелката му трябваше да го раздават по-нежно. За разнообразие щеше да я завърже.

Бързо облече елегантен костюм и се запъти навън. Когато мина покрай вратата на главната спалня, той спря и сви ръката си в юмрук. Заблъска достатъчно силно, че да събуди дори мъртвец, и се усмихна.

— Скоро се връщам и ще донеса вериги.

Зачака отговор. Когато такъв не последва, той хвана бравата и долепи ухо до вратата. Звукът от равномерното й дишане беше лек и тих като повей, но беше налице. Тя беше жива. И щеше да е жива, когато се върнеше.

Със значителна доза самоконтрол си наложи да пусне бравата. Ако отвореше вратата, щеше да загуби още два часа, а баща му не обичаше да чака.

В кухнята на долния етаж се опита да хапне нещо, но не успя да преглътне и хапка. Таймерът на кафе машината се беше включил преди два часа и бърз поглед към каната му показа, че съдържанието й прилича на машинно масло. Отвори хладилника, но не видя нищо, което да привлече вниманието му, въпреки че умираше от глад.

Накрая Леш се дематериализира от кухнята с празни ръце и празен стомах. Комбинация, която не действаше добре на настроението му, но нямаше намерение да пропуска шоуто за нищо на света. Ако не по друга причина, то поне за да види какво са правили с него по време на собственото му приемане.

Фермерската къща се намираше на североизток от неговия облицован с камък дом и в мига, в който прие форма на тревната площ, знаеше, че баща му е вътре. Кръвта му започваше да вибрира по странен начин всеки път, когато се намираше в близост до Омега, подобно на ехо в затворено пространство… Макар да не беше сигурен дали той е звукът, а баща му пещерата, или обратното. Входната врата беше отворена и когато се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в овехтялото антре, той се замисли за собственото си приемане.