Дж. Уорд - Единствена любов

Докато Джон лежеше по лице на земята, а сттъпките на врага му приближаваха, той вдиша през носа и ноздрите му се напълниха с пръст. Да се прави на мъртъв не беше най-мъдрата идея, но този задник с епилептичния пръст на спусъка едва ли беше от онези, които внимателно проверява дали са улучили цента или не.

А и не беше особено умно да стреля напосоки насред парка. Този идиот никога ли не беше чувал за съществуването на колдуелската полиция? Или за „Колдуел Куриър Джърнъл“?

Стъпките спряха и сладникавият, предизвикващ гадене мирис, който лесърите излъчваха, едва не го накара да повърне. Интересно как животът и смъртта винаги привличаха вниманието на хранопровода.

Почувства нещо да побутва грубо лявата му ръка, като че убиецът проверяваше дали е готов да му закачат номерче на големия пръст на крака. И тогава, като по команда, Куин издаде тих и драматичен стон иззад бараката.

Сякаш черният му дроб изтичаше през червата.

Ботушите се придвижиха към долната част на тялото на Джон и докато копелето проучваше ситуацията, той отвори леко очи. Убиецът бе заел холивудска поза, хванал с две ръце пистолета и движещ го наляво-надясно. Вярно, че беше голям смешник с тази фалшива театрална стойка, но куршумите си бяха истински и едно бързо движение в посоката на Джон и той щеше да се озове право срещу дулото.

Добре, че не го беше грижа. Когато нещастникът се насочи с маршова стъпка към стенещия Куин, в главата на Джон изникна образът на Хекс и той скочи от земята с едно пъргаво движение. Озова се върху широкия гръб на лесъра, като се вкопчи в него със свободната си ръка и двата си крака и опря пистолета си в бледото му слепоочие.

Убиецът замръзна на място за миг, а Джон подсвирна през зъби и даде сигнал на Куин и Блей да излязат от укритието си.

— Хвърли оръжието, загубеняко — нареди Куин, когато се появи. После, без да даде време на убиеца да последва заповедта, сграбчи ръката му и я пречупи като съчка. Пукането на строшените кости беше по-шумно от подсвиркването на Джон. Лесърът загуби контрол над пистолета, гърчейки се от болка. В далечина се чуха сирени… Които приближаваха.

Джон замъкна мръсника към двойните врати на бараката и след като Блей ги отвори, той скри от поглед жертвата си. После се обърна към Куин и произнесе настоятелно с устни.

— Върви за хамъра си.

— Ако ченгетата дойдат, трябва да изчезнем.

— Няма да ходим никъде. Докарай хамъра.

Куин извади ключа си и го подхвърли към Блей.

— Ти иди. И ни заключи отвън. Разбра ли ме?

Блей не изгуби и секунда, а бързо излезе и затвори вратата. Чу се глухо подрънкване на метал, докато наместваше веригата на мястото й, последвано от изщракването на катинара.

Лесърът започна да се съпротивлява по-усилено, но това не беше лошо… Нужен им беше в съзнание. Джон метна мръсника по корем и дръпна главата му назад, докато гръбнакът му не изпука.

Куин знаеше отлично какво да предприеме. Коленичи и доближи лицето си до това на убиеца.

— Знаем, че държите в плен жена-вампир. Къде е тя? — Сирените се чуваха все по-силно, а убиецът успя да издаде само серия от стенания, така че Джон разхлаби леко хватката си и допусна малко въздух в белите му дробове. Куин замахна и зашлеви лесъра. — Зададох ти въпрос, мизернико. Къде е тя?

Джон отпусна още малко хватката си, но не толкова, че да му остави възможност да се измъкне. Лесърът се разтрепери от страх заради получената по-голяма свобода, с което доказа, че показната му стрелба по-рано не е била нищо повече от дело на безмозъчен загубеняк. Вторият шамар на Куин беше по-силен.

— Отговори ми.

— Нямаме… затворник.

Куин замахна отново, а убиецът се сви в очакване… Да, макар мръсниците да бяха мъртви, рецепторите им за болка все още функционираха отлично.

— Къде е жената, отвлечена от водача на лесърите?

Джон се протегна и подаде пистолета на Куин, а после с вече свободната си ръка измъкна ловния нож от колана си. Не беше нужно да обяснява, че само той щеше да причинява истински наранявания. Приближи острието и го размаха пред очите на лесъра. Последва бясно гърчене, но на съпротивата му бързо беше сложен край, когато Джон притисна огромното си тяло към намиращия се под него лесър.

— Ще ти се прииска да говориш — отбеляза сухо Куин. — Повярвай ми.

— Не знам нищо за никаква жена — произнесе със съскане лесърът, тъй като трахеята му беше притисната от ръката на Джон.

Джон се дръпна и убиецът изкрещя:

— Не знам! — Сирените вече звучаха съвсем наблизо и от паркинга се чуваше свистенето на гуми.

Беше време да действат внимателно. Лесърът вече бе демонстрирал пълно незачитане на единственото правило във войната и докато със себеподобните му можеше да бъдат сигурни, че ще пазят тишина, с този стрелец нещата не стояха така. Джон срещна разноцветните очи на Куин, но приятелят му вече бе наясно как да действа. Протегна ръка към купчина мърляви парцали, дръпна един и го натика в устата на лесъра. Беше време да замръзнат неподвижно по местата си. До тях достигаха приглушените гласове на полицаите отвън.

— Покривай ме.

— Разбрано.

Джон остави ножа си настрани, за да може да държи убиеца с две ръце, а отвън се чуваха множество стъпки, повечето от които отдалечени. Но без съмнение щяха да се приближат.

Докато полицаите се разпръсваха, от радиостанциите в колите им се разнесе заповедта да претърсят района. Което не отне дълго време. След няколко минути те се събраха до колите си, паркирани до самата барака.

— Екип две-четирийсет до базата. Районът е чист. Няма жертви. Няма заподозрени.

С рязко движение лесърът ритна една туба за бензин и буквално можеше да се чуе как намиращите се отвън полицаи насочват оръжията си към бараката.

— Какво е това, по дяволите?

Леш се усмихна, когато очите на хлапето се приковаха в Омега. Макар целият да беше покрит от робата си, трябваше да си пълен кретен да не осъзнаеш, че там отдолу нещо не беше наред и ето че имаха победител в интелектуалната игра.

Когато малкият нещастник започна да отстъпва назад, подкреплението на господин Д., в лицето на двамата убийци, го хвана за ръцете. Леш кимна към масата за хранене.

— Баща ми ще се погрижи за него ето там.

— Как ще се погрижи?

Паниката беше завладяла напълно хлапето и то се дърпаше като прасе на заколение. Което не беше нищо повече от упражнение за предстоящото.

Убийците го вдигнаха и го тръшнаха върху износения дървен плот, като го задържаха на място за глезените и китките, а Омега се приближи сред всичките крясъци и мятания.

Когато повдигна качулката си, всички притихнаха.

Последвалият човешки писък разцепи въздуха и проехтя в помещението, изпълвайки разнебитената къща с ужасяващ шум.

Леш се отдръпна назад и остави баща си да си върши работата, като наблюдаваше как дрехите бяха разкъсани с едно движение на черната прозрачна ръка. И после дойде време за ножа. Острието му блестеше на светлината, хвърляна от евтиния полилей, който висеше от олющения таван.

Господин Д. беше този, който помогна с техническите подробности, като намести кофите под крайниците и се суетеше наоколо.

Леш трябва да е бил мъртъв, когато са източили кръвта от вените му. Беше се събудил след шок, породен само бог знае от какво, който беше разтърсил цялото му тяло. Беше интересно да види как точно се получава. Как кръвта напуска тялото. Как гръдният кош бива отворен и как Омега преряза собствената си китка, за да процеди черната мазна течност в кухината. Как Злото произведе кълбо енергия от нищото и го запрати в тялото. Начина, по който реанимирането изпълни всяка вена и артерия с даденото от Омега. Последната крачка беше отстраняването на сърцето — органът, който се съсухряше върху дланта на Омега, преди да бъде поставен в керамична урна.

Когато Леш се замисли за своето собствено пробуждане от смъртта, той си спомни как баща му беше накарал господин Д. да му даде да се нахрани от него. Беше имал нужда от кръвта, защото за известно време бе мъртъв, а и все пак бе наполовина вампир. Докато този човек се пробуди единствено със зейнала уста и сериозно объркан поглед.

Леш положи длан върху собствените си гърди и почувства ударите на сърцето си…

Нещо течеше. В ръкава му.

Докато Омега започваше да върши извратености с новоприетия, той изтича в банята на горния етаж. Свали си сакото и го сгъна внимателно надве… И осъзна, че няма къде да го сложи. Всичко беше покрито с двайсетгодишна мръсотия.

Боже, защо не беше пратил някого да почисти тук? Накрая закачи сакото си на една кука и… О, по дяволите! Когато вдигна ръка, точно на мястото, където беше поставил превръзка, се виждаше черно петно, а лакътят му беше влажен.

— Мамка му!

Освободи копчето на ръкава си, разкопча ризата и онова, което видя на гърдите си, го смрази.

Вдигна поглед към мътното огледало, сякаш това би променило видяното и се наклони напред към него. Върху лявата част на гърдите му се беше появила нова рана със същата форма и размер като първата. А до пъпа му имаше трета такава.

Почувства как го изпълва прилив на паника, а главата му се замая и той се опря на мивката. Първата му мисъл беше да се втурне при Омега и да го помоли за помощ, но се въздържа… Ако се съдеше по писъците и стенанията от долния етаж, в дневната се случваха разни неща и само идиот би прекъснал Омега в такъв момент. Той беше непостоянен по природа, но за някои неща проявяваше съсредоточеност, граничеща с обсебване.

С ръце на ръба на мивката, Леш сведе глава, а празният му стомах се сви на топка. Нямаше как да не се зачуди още колко такива рани имаше по тялото си… и не искаше да знае отговора. Предполагаше се, че официалното му приемане, прераждането му, или каквото и да беше, е за постоянно. Или така поне му беше казал баща му. Беше роден от Злото, създаден от мрачния извор на вечността.

Да гние в собствената си кожа не беше част от сделката.

— Добре ли сте?

Леш затвори очи. Звукът от гласа на малкия тексасец му подейства като че някой беше прекарал острите си нокти по гърба му. Но той нямаше нужната енергия да му кресне да се разкара.

— Как вървят нещата долу? — попита вместо това.

Господин Д. прочисти гърло. Но въпреки това неодобрението му го накара да се задави със собствените си думи.