Дж. Уорд - Единствена любов

Най-накрая Леш се откъсна от вената на господин Д. и го бутна настрани като мръсна чиния след хранене. Отпусна се на умивалника, очевидно доволен, че е заситен, и вече започваше да чувства тялото си по-силно. Но сега беше крайно отпуснат, както ставаше винаги, след като се нахранеше.

От време на време беше пил и от Хекс, но очевидно не това му беше нужно, за да засити стомаха си. Което означаваше, че за в бъдеще ще трябва да разчита на… лесъри?

О, не, нямаше да стане така! Нямаше начин редовно да впива устни в гърлото на някой тип. Вдигна ръка и погледна часовника си. Оставаха десет минути до десет часа, а той изглеждаше като бездомник. И се чувстваше като такъв.

— Почисти се — нареди на господин Д. — Имам работа за теб. — Започна да дава заповеди, а езикът му се запъваше при произнасянето на всяка дума. — Разбра ли ме? — попита накрая.

— Да, господине.

Тексасецът се озърна из банята, като че търсеше кърпа.

— На долния етаж — тросна се Леш. — В кухнята. И трябва да ми донесеш чисти дрехи. А докато си вкъщи, занеси още малко храна в спалнята. — Господин Д. кимна и излезе с нестабилни крачки.

— Осигури ли на новия мобилен телефон и личната карта? — викна Леш след него.

— В чантата на долния етаж са. И ви изпратих съобщение с номера.

Негодникът наистина се справяше отлично.

Леш се протегна и завъртя крановете на душа, като беше напълно подготвен, че от него може да потече само кафява тиня.

Обаче се оказа, че има късмет. Струята беше свежа и чиста и той бързо се съблече.

Усещането да се почисти беше приятно. Като че рестартираше тялото си. След като приключи, използва ризата си, за да се подсуши, а после се запрепъва към спалнята. Легна, затвори очи и положи ръце върху раните на корема си, сякаш се опитваше да ги защити. Което беше тъпо.

Съдейки по звуците, носещи се от долния етаж, шоуто явно продължаваше и той почувства облекчение… И лека изненада. Защото вече не звучаха като породени от болка или страх, а по-скоро като от порнофилм. Стоновете и пъшканията бяха, като че някой достигаше оргазъм.

„Ти педал ли си?“, припомни си той въпроса на хлапето. Може би по-скоро то се беше надявало да е така. Както и да е. Леш нямаше желание да се появи пред баща си в скапаното си състояние, така че с малко повече късмет новият щеше да бъде използван още известно време.

Леш затвори очи и се опита да изключи съзнанието си за малко. Планове за Обществото, мисли за Хекс, тревога заради ситуацията с храненето… Всичко в главата му се сля и той почувства световъртеж, а тялото му беше прекалено изтощено, за да остане в съзнание.

Което беше добре дошло…

Като че потъна в дълбок сън и получи видение. Ясно и отчетливо, то го завладя, нахлу отнякъде в съзнанието му, разчиствайки от пътя си всяка друга мисъл. Видя се как върви из двора на имението, в което беше отгледан, движеше се по тревата по посока на голямата къща. Светлините вътре бяха запалени и из помещенията се движеха обитателите на дома… Точно както в нощта, когато беше отишъл да убие двамата вампири, които го бяха отгледали. Тези лица обаче не му бяха познати. Бяха различни. Това бяха на хората, купили къщата.

Вдясно беше бръшляновият храст, където беше погребал родителите си. Видя се надвесен над мястото, където беше изкопал дупката и после беше хвърлил вътре двете тела. Повърхността още беше неравна, въпреки че градинар беше посадил нов бръшлянов храст.

Коленичи и посегна напред… Само за да види, че ръката всъщност не беше неговата. Крайникът изглеждаше като истинския му баща — черна, трептяща сянка. По някаква причина това откритие го паникьоса и той се опита да се отскубне от съня. Замята се под покритото си с безчувствена кожа тяло. Но беше пропаднал прекалено надълбоко, за да се измъкне.

Художествената галерия на Рикардо Бенлоиз се намираше в центъра на града, в близост до болничния комплекс „Св. Франсис“. Лъскавата шестетажна сграда се отличаваше сред останалите „небостъргачи“ от двайсетте години на двайсети век заради панорамния асансьор, новата блестяща метална фасада и прозорците, големи като врати на хамбар.

Приличаше на новоизгряваща звезда, седнала до група застаряващи дами.

Когато Джон и момчетата застанаха на тротоара срещу сградата, мястото гъмжеше като кошер. През огромните стъклени прозорци се виждаха облечени в черно мъже и жени с чаши шампанско в ръце да оглеждат произведенията на изкуството по стените. А те, поне от разстояние, изглеждаха като нещо средно между мацаница на петгодишно хлапе и работа на садист с фетиш към ръждясали пирони.

Джон не беше впечатлен от така нареченото авангардно творчество… и както винаги се почуди защо изобщо разбираше от изкуство. Сякаш това бе важно…

Трез им беше казал да заобиколят отзад, така че той и приятелите му се насочиха към пряката, минаваща зад галерията. Докато предната част на сградата хващаше окото и те приканваше да влезеш, задната фасада бе пълна противоположност. Нямаше прозорци. Всичко беше боядисано в черно. Две солидни врати, заключени по-здраво и от целомъдрен пояс, и рампа за разтоварване.

Според информацията, получена от Трез, нелепото подобие на „изкуство“, обсъждано от онези самовлюбени псевдопочитатели на Анди Уорхол, не беше единствената стока, влизаща и излизаща от сградата. Което обясняваше защо при задния вход имаше монтирани толкова много охранителни камери. За щастие имаше предостатъчно сенчести места, където да се прикрият и вместо да вървят покрай всички тези обективи, те се дематериализираха до купчина дървени палети в един тъмен ъгъл.

В този час градът все още кипеше от живот и хладният въздух бе изпълнен със симфония от клаксони на коли, далечни полицейски сирени и буботенето на градските автобуси…

В дъното на алеята се появи кола и угаси фаровете си, докато се приближаваше към галерията.

— Точно навреме — прошепна Куин. — Онзи лексус е.

Джон пое дълбоко въздух и се помоли да не изгуби разсъдъка си. Седанът спря успоредно на рампата и една от вратите се отвори. Лампата в купето светна…

От иначе празната кола се появи малкият лесър от парка, онзи, който миришеше на „Олд спайс“. Леш го нямаше.

Първата реакция на Джон беше да скочи върху убиеца… Но според Трез Леш трябваше да присъства на срещата. Ако попречеха на предварително уговорения план, той най-вероятно щеше да бъде уведомен и изобщо нямаше да се появи. А като се имаха предвид триковете, които владееше, изненадата беше от съществено значение. За миг Джон се почуди дали трябва да напише съобщение на братята да ги уведоми. Да потърси по-сериозно подкрепление… В секундата, в която му хрумна тази мисъл, желанието за мъст закипя у него.

Именно това го накара да бръкне в джоба и да извади телефона си. Лесърът влезе в сградата, а той изпрати кратко и лаконично съобщение до Рейдж, гласящо: „Св. Франсис №168. Леш е на път. Тримата сме на пряката отзад“.

Когато прибра телефона обратно в джоба си, почувства осезателно погледите на Блей и Куин. Единият от двамата стисна ръката му в знак на одобрение.

Истината беше, че Куин имаше пълно право. Ако действителната им цел беше да победят Леш, шансовете им бяха много по-големи да го направят, като извикат подкрепление. И той трябваше да постъпи разумно в тази ситуация, защото глупавото поведение очевидно нямаше да го отведе там, където желаеше да се озове.

Миг по-късно в дъното на алеята се материализира Рейдж, придружен от Вишъс, и двамата закрачиха към тях. Присъствието на Холивуд беше важно, когато опираше до Леш, защото братът притежаваше единственото оръжие, което го правеше равностоен на копелето. Където бе Рейдж, там бе и неговият дракон. Двамата спряха до Джон и преди да са успели да попитат каквото и да било, Джон започна да жестикулира.

— Аз съм този, който ще убие Леш. Разбрано? На всяка цена трябва да съм аз.

Вишъс кимна незабавно и отвърна:

— Знам за случилото се в миналото между теб и този нещастник, но ако се стигне до положение, в което да застраши живота ти, честта ти ще трябва да си вземе почивка и ще се наложи да се намесим ние.

Джон пое дълбоко дъх, благодарен, че погрешното тълкуване на причините му спестяваше обяснения.

— Ще се справя, така че няма за какво да се тревожите.

— Става.

Всички замръзнаха по местата си, когато лесърът, който бе шофирал лексуса, се появи навън, настани се отново зад волана… и потегли, сякаш срещата е била отменена.

— Ще го следваме от покривите — нареди Рейдж, преди да изчезне.

Джон изруга наум и прие форма на върха на сградата на Бенлоиз, погледна през ръба на покрива и забеляза, че седанът наближава знак стоп на авеню „Св. Франсис“. За щастие убиецът не спазваше правилата за движение и включи ляв мигач, така че Джон разбърка молекулите си, за да ги събере отново в едно цяло две сгради по-нататък. Повтаряше същото упражнение пак и пак, успоредно с движението на колата, докато лесърът не зави надясно към още по-стара част на Колдуел. Тук плоските покриви свършваха и можеше да се приземява единствено върху островърхи викториански скатове.

Добре, че подметките на ботушите му имаха грайфери. Подобно на гаргойл той приклякаше върху кулите, капандурите и первазите, изпречили се на пътя му, като следеше жертвата си от въздуха… Докато лексусът не зави по една уличка и не се скри зад редица от облицовани с кафяв камък къщи.

Джон имаше само най-обща представа за квартала… От посещението си в сутеренното жилище на Хекс… но този район не беше част от територията на лесърите. Техните квартири обикновено се намираха в много по-евтините части на града.

Имаше само едно обяснение — тук някъде беше седалището на Леш. Той винаги си бе падал по бижута и скъпи парцали и освен ако не беше претърпял трансплантация на нова личност, не би се примирил с нещо по-малко от луксозен квартал. Беше израснал в подобна среда и без съмнение бе на мнение, че това му се полага.

Сърцето на Джон заблъска бясно.

Лексусът спря пред един гараж и когато вратата се вдигна, той влезе вътре. Миг по-късно дребният убиец мина през градината и се насочи към задната врата на една от най-хубавите къщи наоколо.

Рейдж се появи до Джон и изписа с ръце:

— Двамата с теб ще влезем отзад, Вишъс и момчетата ще се дематериализират през главния вход. Ви вече се намира на верандата и каза, че няма стомана.

Джон кимна и двамата скочиха върху покритата с плочки тераса точно когато лесърът отвори вратата и влезе в кухнята. Изчакаха една минута, без да помръдват, докато убиецът изключваше алармата. Фактът, че е била задействана, не означаваше непременно, че Леш не е в къщата. През определени интервали от време лесърите имаха нужда да почиват, за да се презаредят с енергия и само пълен идиот не би се погрижил за безопасността си.

Джон си наложи да вярва, че търсеното от него се намираше в къщата.