И емоциите на типовете, които бяха обградили къщата, бяха като на войници. Изключително хладнокръвни и напълно концентрирани върху онова, което вършеха. Но не бяха лесъри.

Хекс скочи на крака.

Мили боже! Бяха я открили. Братята я бяха намерили.

И засадата беше съвършена. Тя чу вик на изненада, идващ от долния етаж, после звуци от борба и накрая тежките стъпки на подкреплението, идващо от друга посока.

Макар никой освен Леш да не беше способен да я чуе, тя започна да крещи с всичка сила с надеждата, че поне веднъж ще успее да пробие невидимите стени на клетката си.



Джон Матю не можеше да повярва, че лесърът не беше усетил присъствието им. Освен ако мръсникът не беше дефектен, би трябвало да е наясно, че къщата е пълна с вампири. Но не, след като влезе той просто се беше захванал с делата си и остави вратата отключена.

Първата задача при проникване в сграда беше да се извоюва контрол и в мига, когато Джон прекрачи прага, той подчини лесъра, като изви ръцете на негодника зад гърба му, притисна лицето му в покрития с плочки под и се настани върху него с цялата си тежест. Междувременно Рейдж продължи напред с изненадващо леки стъпки, а Ви и момчетата се втурнаха в кухнята откъм трапезарията. Претърсиха набързо първия етаж, а Джон почувства странно гъделичкане по гръбнака си… Сякаш по дължината му беше прекаран остър като бръснач нож. Озърна се наоколо, но не успя да определи причината за усещането, така че игнорира инстинкта си.

— Мазето — изсъска Рейдж.

Вишъс тръгна с него надолу.

С неговите момчета, останали да му пазят гърба, Джон можеше да съсредоточи вниманието си върху лесъра под себе си. Тази гадина беше прекалено кротка и спокойна. Дишаше, но това беше всичко.

Дали се беше ударил в нещо, падайки на пода? Кървеше ли? Обикновено се съпротивляваха. Например ритаха туби за бензин.

Докато го оглеждаше за признаци на кървене или други наранявания, Джон накланяше само главата си, без да дава възможност на убиеца да се освободи. Хвана го за косата и дръпна… Откри нещо, което със сигурност не беше негово дело. От лявата страна на шията на убиеца имаше две убождания, оградени от синина, причинена от силно смучене.

Куин се приближи и коленичи.

— Кой се е трудил върху вената ти?

Лесърът не отговори, а в този момент Ви и Рейдж се дематериализираха от мазето и се запътиха към втория етаж.

Докато братята се движеха тихо из къщата, Куин сграбчи челюстта на убиеца.

— Търсим една жена. И можеш да облекчиш положението си, като ни кажеш къде е.

Лесърът се намръщи… И бавно вдигна очи нагоре.

Това беше всичко, което искаше Джон.

Скочи напред, хвана дланта на Блей и я дръпна надолу към убиеца. След като лесърът премина от едни ръце в други, Джон се изправи и хукна през трапезарията към антрето. Стълбището беше широко и покрито с килим, което означаваше, че му се предоставя идеална възможност да взима по три стъпала наведнъж. Колкото по-високо стигаше, толкова по-силно крещяха инстинктите му.

Хекс беше в къщата.

Точно стигна до горната площадка, когато пред него се появиха Ви и Рейдж и блокираха пътя му.

— Къщата е празна…

Джон прекъсна Рейдж.

— Тя е тук. Някъде тук е. Знам го.

Рейдж го хвана за ръката.

— Да слезем долу и да разпитаме убиеца. Така ще открием повече…

— Не! Тя е тук!

Ви пристъпи към Джон, а диамантените му очи блестяха.

— Чуй ме, синко. По-добре е да се върнеш долу.

Джон присви очи. Те не просто искаха да слезе долу. Не го искаха тук, горе.

— Какво намерихте?

Никой не отговори.

— Открили сте нещо!

Откъсна се от тях и чу как Рейдж изруга, а Ви се хвърли и застана пред една от вратите.

Гласът на Холивуд прозвуча глухо.

— Не, Ви, пусни го… Той вече мрази Леш до дъното на душата си.

Очите на Ви просветнаха, сякаш беше готов да спори, но после извади ръчно свита цигара от якето си и отстъпи встрани, изругавайки. Джон почувства силно напрежение в тила си, когато влетя през вратата и спря на място зашеметен. Тъгата в помещението представляваше осезаема бариера, през която трябваше да премине и тялото му проникна през ледената стена на разрухата само защото наложи на краката си да се движат.

Тя е била държана тук.

Хекс е била държана тук… И наранявана.

Устните му се разтвориха и той поех дъх през устата си, докато очите му проследяваха драскотините по стените. Бяха безброй, наред с черните петна… И засъхналата кръв.

Която беше наситено червена.

Джон се приближи до стената и прокара пръсти по една цепнатина, която беше толкова дълбока, че коприненият тапет беше открил летвите и гипса отдолу. Дишането му се насече и учести, докато се движеше из стаята. На леглото цареше пълен хаос, възглавниците бяха разхвърляни по пода, а завивката беше усукана на кълбо…

И навсякъде имаше петна от кръв.

Пресегна се, взе една възглавница и я притисна нежно към себе си. Приближи я до носа си и вдъхна… За да долови наситения вариант на онова, за което мечтаеше всяка нощ — аромата на Хекс.

Коленете му поддадоха и той падна на земята като камък в спокойна вода, строполявайки се до леглото. Зарови лице в мекотата на възглавницата и погълна аромата й в себе си, уханието й се носеше около него като спомен, така ясен, но в същото време неуловим.

Била е тук. Скоро.

Хвърли поглед към окървавените чаршафи. Към покритите с петна стени. Беше закъснял.

Лицето на Джон се навлажни и той почувства, че нещо се стича надолу по брадичката му, но не го беше грижа. Беше погълнат от мисълта, че бе така близо до нейното спасение… Но не беше пристигнал навреме. Риданието, изтръгнало се от гърдите му, отекна в стаята.



През целия си живот Хекс не бе подозирала, че сърцето й може да бъде разбито. Дълго време беше смятала, че причината се крие в симпатската й природа, която я правеше по-устойчива по отношение на неща, каращи другите жени да рухнат.

Оказа се, че не е била права.

Докато стоеше до Джон Матю и наблюдаваше как огромното му тяло рухва до леглото, органът, туптящ зад гръдната й кост, се пръсна на парчета като счупено огледало.

От него не остана нищо, освен отломки.

Тя беше абсолютно и напълно съсипана, докато той прегръщаше възглавницата като новородено и в този миг на пълно отчаяние беше готова да направи всичко, за да облекчи болката му. Макар да не беше наясно защо той се чувства така, както очевидно се чувстваше, причините не бяха важни.

Неговото страдание беше от първостепенно значение.

Самата тя изнемощяла коленичи до него, а отчаяният образ пред очите й се врязваше право в мозъка й. Имаше чувството, че не го е виждала от векове, и боже, беше все така красив… дори по-красив, отколкото успяваше да си го спомни в моментите на покой. Със силния изсечен профил и невероятните сини очи лицето му беше лице на воин, както и тялото му, с рамене три пъти колкото нейните. Дрехите му бяха от кожа с изключение на тениската, която носеше под якето, а косата му беше подстригана много късо, като че вече не го беше грижа за външния му вид.

По предната част на якето и по тениската му имаше лесърска кръв. Тази нощ беше убивал. И може би именно затова я беше открил. Е, почти я беше открил.

— Джон? — произнесе тихо мъжки глас.

Тя погледна към вратата, макар че той не го направи. Куин стоеше до Рейдж и Вишъс, току-що се беше присъединил към тях. Тя разсеяно отбеляза шока по лицата на братята и предположи, че те не са били наясно за сериозната връзка, съществуваща между нея и Джон. Сега обаче вече знаеха. Беше повече от ясно.

Куин влезе в стаята и се приближи до леглото, а гласът му остана все така тих.

— Джон, в къщата сме от половин час. Ако ще разпитваме лесъра долу за нея, трябва да го отведем възможно най-бързо. Не искаме да го направим тук, а знам, че ти ще искаш да ръководиш разпита.

О, боже… не…

— Вземете ме с вас — прошепна отчаяно Хекс. — Моля ви… Не ме оставяйте тук.

Изведнъж Джон погледна към нея, сякаш чул молбата й. Но не, той просто се взираше през нея по посока на приятеля си. Кимна, а тя запамети лицето му с ясното съзнание, че това е последният път, когато го вижда. Щом Леш научеше, че са проникнали в къщата, или щеше да я убие на мига, или щеше да я премести някъде другаде и беше твърде вероятно да не оцелее достатъчно дълго, че да я намерят отново.

Вдигна ръка, макар това да не помагаше с нищо, положи я на лицето на Джон и потърка с палец следите от сълзи. Представи си как успява да почувства топлината на кожата му и влагата по лицето му. Би дала всичко, само за да може да го вземе в обятията си и да го притисне към себе си. И още повече, ако можеше да тръгне с него.

— Джон… — извика тя дрезгаво. — О, боже… Защо си причиняваш това?

Той се намръщи, но без съмнение причината беше в нещо, казано от Куин. Но тогава неговата собствена длан се озова на мястото, където тя го докосваше.

Само за да избърше сълзите.

Когато се изправи, той взе възглавницата със себе си и премина право през нея.

Хекс наблюдаваше как гърбът му се отдалечава, а кръвта бучеше в ушите й. Това беше нещо като отзвук на умирането, помисли си тя. Малко по малко, сантиметър по сантиметър, всичко, свързващо я с живота, си тръгваше, поемаше нанякъде, напускаше я. С всяка стъпка на Джон към вратата въздухът напускаше гърдите й, сърцето й забавяше ударите си, кожата й изстиваше. Шансът й за спасение си отиваше. Шансът й за… Именно тогава тя осъзна срещу какво се беше борила през цялото време и за първи път почувства, че няма желание да крие емоциите си. Нямаше нужда. Макар той да беше при нея, тя беше напълно сама и разделена от него, но по-важното бе, че наближаването на собствената й смърт постави ясно приоритетите й.

— Джон — произнесе нежно.

Той спря и погледна през рамо към леглото.

— Обичам те.

Красивото му лице се изкриви от болка и той потърка гърдите си, като че някой беше стиснал сърцето му в юмрук. А после се обърна.

Тялото на Хекс изпревари мисълта й. С един неистов скок тя се втурна към отворената врата с широко разперени ръце и отворена уста. Когато се блъсна в решетките на затвора си, чу силен шум, нещо подобно на сирена… Или на пискливото свистене на фойерверки… Или може би се беше задействала алармената инсталация.

Но източникът беше друг.

Тя крещеше с все сила.

16.

Джон едва намери сили да напусне спалнята. Ако не ставаше въпрос за желязна логика и не изпитваше неистова потребност да смаже лесъра, той не би бил способен да помести ботушите си и на сантиметър.

Можеше да се закълне, че беше почувствал присъствието й… Но знаеше, че това е трик на съзнанието му, породен от отчаяното му търсене. Тя не беше в стаята. Намирала се бе там по-рано. Две абсолютно различни неща… И единствената му възможност да разбере какво се беше случило с нея се намираше в кухнята на долния етаж. Докато слизаше надолу, потърка очите и лицето си и осъзна, че ръката му отказваше да се откъсне от бузата. Кожата там беше изтръпнала… Нещо подобно на усещането, което беше изпитвал в малкото случаи, когато Хекс го беше докосвала.

Боже… Кръвта в онази стая. Цялата тази кръв. Беше се борила срещу Леш и макар да изпитваше гордост, че тя беше ударила кучия син неведнъж и два пъти, все още не можеше да приеме случилото се в тази спалня.

Джон зави наляво и мина през трапезарията, като се опитваше да си възвърне трезвия разум, но имаше чувството, сякаш някой бе съдрал кожата му и го бе захвърлил в океана. Бутна вратата за прислугата, за да влезе в кухнята…