Джон спеше.

Куин от своя страна се намираше в царството на текилата. До лакътя му стоеше бутилка „Селекшън Сюприма“, а кристалната му чаша беше пълна с питието, което му беше станало любимо в последно време. След като той се наливаше с това, а Джон наблягаше на „Джак Даниълс“, може би беше ред и на Блей да преосмисли избора си на алкохол. Изведнъж бирата започна да му изглежда подходяща само за гимназисти.

— Как е той? — попита тихо Блей.

Куин отпи и преглътна.

— Доста зле. Повиках Лейла. Трябва да се нахрани.

Блей се приближи към леглото. Очите на Джон бяха не просто затворени, а здраво стиснати. Веждите му бяха така смръщени, сякаш се опитваше да докаже физичен закон в съня си. Лицето му беше неестествено бледо, заради което и косата му изглеждаше по-тъмна, а дишането му звучеше насечено. Някой бе съблякъл дрехите му и отмил повечето от лесърската кръв.

— Текила? — попита Куин.

Блей протегна ръка, без да поглежда, все още съсредоточен върху лицето на приятеля им. В ръката му бе тикната чаша вместо бутилка, както бе очаквал, но на него му беше все едно и отпи солидна глътка.

Е, сега поне знаеше защо на Куин текилата му харесваше толкова много.

Върна чашата, скръсти ръце пред гърдите си и се заслуша в тихото бълбукане, придружаващо повторното й напълване. По някаква причина звукът от изливането на скъпия алкохол в кристалната чаша му подейства успокояващо.

— Не мога да повярвам, че плака — промърмори Блей. — Искам да кажа… мога, но ме изненада.

— Тя очевидно е била държана в онази стая. — Бутилката текила беше поставена обратно на масичката с глухо потропване.

— И ние я изпуснахме съвсем за малко. Той каза ли изобщо нещо?

— Не, не обели и дума, когато го напъхах под душа и влязох с него.

Добре, това беше образ, който Блей не държеше да си представя. Слава богу, че Джон не клонеше в тази посока.

На вратата се почука тихо и наоколо се разнесе аромат на канела и подправки. Блей отиде и отвори на Лейла, като й се поклони почтително.

— С какво мога да ви… — Избраницата се намръщи и хвърли поглед към леглото. — О, не… Ранен ли е?

Тя се приближи до Джон Матю, а Блей си помисли: „Да, но най-вече сърцето му“.

— Благодаря, че дойде — каза Куин и стана от стола. Наведе се над Джон и нежно го побутна по рамото. — Приятелю, ще се събудиш ли за малко?

Джон се пробуди бавно, сякаш се бореше с приливна вълна, бушуваща над него. Вдигна полека глава и замига учестено, сякаш в лицето му бе плисната вода.

— Време е за ядене. — Без да поглежда през рамо, Куин протегна ръка към Лейла. — Трябва да се съсредоточиш за малко и после ще те оставим на мира.

Избраницата се поколеба… После пристъпи напред. Пое бавно дланта на Куин, като отърка кожата си в неговата, а нежният й свян накара Блей да й съчувства. Ако се съдеше по руменината, внезапно покрила лицето й, и тя като всички изпитваше влечение към Куин.

— Джон… Приятелю? Хайде, трябва да се съсредоточиш. — Куин дръпна Лейла, за да й подскаже да седне на леглото. В мига, когато тя погледна Джон отблизо, цялото й внимание бе погълнато от него.

— Господарю, събудете се и вземете онова, което съм готова да ви дам. Нуждаете се от кръвта ми.

Джон поклати глава, но Куин се намеси отново.

— Искаш ли да преследваш Леш? Няма как да стане, докато си в такова състояние. Дори не можеш да си вдигнеш шибаната глава… Извини ме за езика, Избранице. Нужна ти е сила… Хайде, не се дръж като задник, Джон.

Разноцветните очи се заковаха в Лейла и той произнесе безмълвно с устни „Съжалявам“. Тя явно му се усмихна, защото той наклони глава за момент, като че запленен от нея.

Или може би беше произнесла нещо в отговор. Сигурно беше това. Наистина.

После двамата наведоха глави и Лейла въздъхна, когато зъбите на Джон се впиха дълбоко в китката й и той започна да поглъща онова, което тя му бе предложила. Най-сетне доволен, Куин отново седна и напълни чашата си. Изпи половината и подаде останалото на Блей.

Най-добрата идея, хрумвала на някого от векове. Блей застана до високата облегалка на стола, опря едната си ръка на нея и отпи голяма глътка, а после още една, преди да върне чашата обратно. Останаха така, споделяйки питието, докато Джон се хранеше от Лейла… И в един момент Блей осъзна, че допира с устни мястото, където Куин беше поставял своите. Може би причината беше в алкохола. Или пък в чашата. Или във факта, че от мястото си усещаше наситения аромат на Куин всеки път, когато поемеше въздух…

Знаеше, че трябва да се махне.

Искаше да подкрепи Джон, но с всяка изминала минута се навеждаше все по-близо и по-близо… И по-близо към Куин. До такава степен, че ръката му почти докосваше гъстата му черна коса.

— Трябва да вървя — заяви напрегнато, върна чашата и се запъти към вратата.

— Добре ли си? — попита Куин.

— Да. Наспи се добре, а ти се пази, Лейла.

— Не трябва ли да се храниш? — настоя Куин.

— Утре.

Избраницата каза нещо мило и любезно, но той не се обърна. Просто не можеше.

И се молеше да не срещне никого в коридора. Не беше проверил колко зле изглежда положението, но беше наясно, че има ерекция… И това беше нещо, което въпреки добрите си маниери, никой мъж не би могъл да прикрие, ако е облечен в кожени панталони.

18.

От другата страна Пейн крачеше из фонтана на майка си, а стъпалата й образуваха концентрични кръгове в басейна, събиращ водата от шадравана. Докато шляпаше във водата, тя държеше робата си високо вдигната и слушаше песента на разноцветните птички, накацали по бялото дърво. Те чуруликаха весело, подскачаха от клон на клон, кълвяха се леко една друга и пърхаха с криле.

Пейн нямаше и най-малка представа как, по дяволите, успяваха да намерят смисъл в еднообразното си съществуване.

В Светилището не съществуваше понятието „време“ и все пак й се щеше да има джобен часовник или пък стенен, за да разбере с колко беше закъснял Слепия крал. Срещаха се, за да се бият всеки следобед. Е, следобед за него. За нея, която беше блокирана от тази страна, всичко беше един вечен ден.

Почуди се колко точно време беше минало, откакто майка й я беше освободила от дълбокия й сън и беше получила частична свобода. Нямаше как да знае. Рот беше започнал да идва редовно от… Може би я беше посещавал около петнайсет пъти, а тя беше върната отново към живота… много преди това. Може би преди около шест месеца?

Но най-важният въпрос бе колко дълго е държана под ключ — не че би попитала майка си за това. Те не си говореха изобщо. Докато тази „божествена“ жена, която я беше дарила с живот, отказваше да я освободи от тук, тя нямаше какво да й каже.

Истината беше, че като я наказваше с мълчание, Пейн не постигаше нищо, но пък не беше и очаквала кой знае каква промяна. Когато майка ти е Създателка на расата и не носи отговорност пред никого, дори пред краля…

Беше много лесно да се окажеш в капана на собствения си живот.

Тя закрачи по-бързо из фонтана, а робата й подгизваше все повече и повече, после изскочи навън и се затича, с юмруци, вдигнати пред себе си. Замахванията й разсичаха въздуха около нея. Да бъде послушна и съвестна Избраница не беше в природата й и именно в това се кореняха всички проблеми между нея и майка й. О, какво разхищение. О, какво разочарование.

Приеми го най-накрая, скъпа майко.

Безпрекословната вяра и правилата за поведение на Избраниците бяха за някой друг. И ако Скрайб Върджин търсеше поредния призрак, облечен в роба, който да се носи наоколо като мълчалива сянка, значи е трябвало да избере някой друг баща за децата си.

Кръвта на Блъдлетър течеше във вените на Пейн и неговата същност се беше предала на следващото поколение…

Пейн се обърна, за да посрещне летящия към нея юмрук на Рот, блокира го с ръка и го ритна право в черния дроб. Кралят не й остана длъжен и лакътят му полетя подобно на чук, като обещаваше мозъчно сътресение. Светкавичното й навеждане едва я спаси от удара. Друго нейно замахване с крак го накара да отскочи назад… макар да беше сляп, той знаеше безпогрешно къде точно се намираше тя.

Което означаваше, че би разбрал, ако се опиташе да го нападне странично. И наистина, той вече завърташе тялото си, готов да я фрасне с тока на ботуша си право в гърба.

Пейн промени решението си, хвърли се на земята, плъзна крака настрани, уцели глезените му и наруши равновесието му. Бързо се дръпна вдясно и се озова далече от огромното му клатушкащо се тяло, с още един скок се метна на гърба му, а той се стовари на земята. Тя изви главата му назад и уви ръка около гърлото му. За да подчертае надмощието си, тя хвана здраво собствения си юмрук и още повече затегна хватката си около гърлото му.

Реакцията на краля? Притисна я под гърба си.

Рот се възползва от невероятната си сила, която му даде възможност да стъпи на крака под тежестта на двама им и да се изправи. После се отпусна назад и се приземи върху нея, като я размаза на мрамора. Чудно легло… Тя на практика почувства как костите й се огъват. Ала кралят беше на първо място мъж с достойнство и заради по-слабата й мускулатура никога не я държеше на земята прекалено дълго. Което я вбесяваше. Би предпочела да премерят силите си без задръжки, но това, че бяха от различен пол, не подлежеше на дискусия, а мъжете просто бяха по-едри и съответно по-силни.

Колкото и да негодуваше срещу биологията, нямаше какво да бъде сторено по въпроса. Затова всеки път, когато пъргавината й надделееше, тя се наслаждаваше.

Кралят скочи чевръсто на крака и се завъртя, а дългата му черна коса се развя, преди да се разстеле върху бялото му кимоно. С черните очила на лицето си и тези невероятно оформени мускули той беше впечатляващ, във вените му течеше възможно най-чистата вампирска кръв, без никакъв човешки или друг примес.

Макар че именно в това се състоеше проблемът му. Тя беше чувала, че слепотата му е резултат именно на тази чиста кръв. Когато Пейн се изправи, почувства спазъм в гърба си, но не обърна внимание на острата болка и отново застана лице в лице със съперника си. Този път юмруците й се разлетяха наоколо и за слепец Рот я блокираше наистина умело.

Може би заради това никога не се оплакваше от увреждането си. Но пък те и не говореха много, което я устройваше отлично. Все пак се чудеше какъв ли е животът му в Далечната страна. Така му завиждаше за свободата.

Продължиха борбата, като обикаляха фонтана, а после се насочиха към колоните и вратата, водеща към Светилището. И отново се върнаха. Направиха нова обиколка около шадравана.

Когато срещата им завърши, и двамата бяха натъртени и кървяха, но това не ги тревожеше. В мига, когато отпуснеха ръце от двете страни на телата си и престанеха да си разменят удари, нараняванията им щяха да започнат да заздравяват. Последният нанесен удар беше неин и представляваше отличен ъперкът, който улучи краля под брадичката, отметна главата му и накара косата му отново да се разхвърчи.

Винаги се разбираха без думи кога беше време да сложат край.

Охладиха страстите, крачейки рамо до рамо около фонтана, като разтягаха мускулите си и раздвижваха шиите си, за да се отпуснат. Заедно измиха лицата и ръцете си в бистрата прозрачна вода, а после се обърсаха в чистите кърпи, които Пейн беше помолила да им приготвят. Въпреки че си разменяха юмруци вместо думи, тя беше започнала да мисли за краля като за свой приятел. И да му се доверява като на такъв. Това й се случваше за първи път.

И наистина беше само приятелство. Колкото и да се възхищаваше от разстояние на физическите му качества, между тях не съществуваше привличане… и това беше част от причината нещата да се получават. В противен случай тя не би се чувствала спокойна с Рот.

Не, тя не проявяваше сексуален интерес към него или към когото и да било. Мъжките вампири имаха навика да командват, особено онези от добро потекло. Вината не беше тяхна — поведението им се диктуваше от кръвта. А тя вече имаше някой, който се месеше достатъчно в живота й. Не й беше нужен още един такъв.