Дж. Уорд - Единствена любов

— Жена?

Мекият кънтящ глас на Омега прозвуча по-силно, отколкото предполагаха размерите му и думата изпълни всеки ъгъл на помещението, облицовано с полиран камък, представляващо неговите лични покои. Леш даде всичко от себе си да изглежда спокоен, когато се облегна на една от черните стени.

— Нужна ми е, за да ми предоставя кръв.

— Така ли?

— Това е биологична нужда.

В бялата си роба Омега изглеждаше впечатляващо, докато се движеше наоколо. С качулката, скръстените си ръце и длани, скрити в стелещите се ръкави, той наподобяваше офицера в играта на шах.

Само че, разбира се, тук той беше царят.

Приемната на Омега имаше приблизително размерите на бална зала и беше оформена като такава. В безбройните черни полилеи и свещници бяха поставени хиляди черни свещи. Интериорът обаче, в никакъв случай не беше безличен. Най-малкото, защото пламъците на свещите бяха червени. И като връх на всичко стените и подовете бяха покрити с най-невероятния мрамор, който Леш някога беше виждал. Под определен ъгъл беше черен, а под друг беше кървавочервен и тъй като светлината трепкаше непрестанно, пред погледа играеха и двата цвята.

Не беше трудно човек да се досети за причината за избора на такъв интериор. Като се имаше предвид гардероба на Омега, който беше ограничен до снежнобели роби, подобни на завеси, той представляваше центъра, привличащ погледите. Другото беше само фон.

Омега управляваше своя свят по същия начин.

— Тя ще бъде ли също така и твоя спътница, синко мой? — попита Омега от другия край на помещението.

— Не — излъга Леш. — Само източник на кръв. — На Омега не биваше да се дава повече информация, отколкото се налагаше. Леш беше наясно колко непостоянен можеше да е баща му и беше важно да не му се набива на очи.

— Аз не ти ли дадох достатъчно сила?

— Причината е във вампирските ми гени.

Омега се обърна с лице към Леш. След кратка пауза той произнесе с ужасяващия си глас:

— Така е. Това е самата истина.

— Ще ти я доведа — отговори Леш и се отдръпна от стената. — Във фермерската къща. Тази нощ. Само трябва да я преобразиш и ще имам онова, което ми е нужно.

— И аз не мога да ти го осигуря?

— Така ще ми го осигуриш. Приеми я в редиците ни и ще имам източника на кръв, който ми е нужен, за да ми дава сили.

— Значи казваш, че сега си слаб?

Да гори в ада дано, помисли си Леш. Беше очевидно, че сега е слаб. Омега умееше да чувства подобни неща и явно от известно време бе наясно със ситуацията. Когато Леш не отговори, Омега се понесе към него и се озоваха очи в очи.

— Никога не съм приемал жена.

— Не е нужно да е част от Обществото. Ще бъде само за мен.

— За теб.

— Не е нужно да излиза да се бие.

— И ти вече си избрал въпросната жена?

— Да. — Леш се изсмя кратко, като се замисли за Хекс и за вредите, които беше способна да причини. — Сигурен съм, че ще я харесаш.

— Толкова си убеден.

— Имам много добър вкус.

Червените пламъци на свещите наоколо потрепнаха, като че подухнати от течение.

Изведнъж Омега свали качулката си и прозрачното му призрачно лице беше изложено на показ. Чертите му бяха същите като тези на лицето от плът и кръв на Леш.

— Върни се там, откъдето дойде — произнесе Омега, вдигна зловещата си безплътна като дим ръка и погали лицето на Леш. После му обърна гръб. — Върни се там, откъдето дойде.

— Ще се срещнем при падането на нощта — настоя Леш. — Във фермерската къща.

— При падането на нощта.

— Ако предпочиташ, може и по-късно. Какво ще кажеш за един? Ще се видим тогава.

— Да, със сигурност ще ме видиш.

— Благодаря ти, татко.

Омега се понесе над пода, а качулката му сякаш сама се върна на мястото си. Една от плочите на стената се плъзна встрани.

Миг по-късно Леш вече беше сам.

Пое си дълбоко въздух, потърка лицето си и се озърна, хвърляйки поглед към червените пламъци и впечатляващите стени. Мястото наистина наподобяваше утроба.

Със силата на волята си той се откъсна от Дънд, за да се озове обратно в мърлявата селска къща, която бе използвал преди това. Когато се събуди в материалната си форма, той се отврати от факта, че лежи на канапе с безвкусна дамаска на есенни листа. А материята й беше като кучешка козина… И миришеше по същия начин. Особено ако проклетото псе се е въргаляло в мокър пепелник.

Надигна глава и повдигна ризата си чак до шията. Раните все още бяха там и се уголемяваха! Чувстваше се отвратително. Ръцете му трепереха, докато се опитваше да се изправи. Погледна телефона си. Нямаше съобщение на гласовата му поща от господин Д., нито пък обаждания от други лесъри. Но за това си имаше обяснение. Всички за всичко контактуваха с втория в командването, така че ако кучият син беше пострадал, Обществото на лесърите не би могло да се свърже с Леш.

Може би малкият тексасец беше прекалено добър като личен секретар.

Гладът накара Леш да се затътри в кухнята и да отвори вратата на хладилника. Беше празен. Имаше само кутия сода за хляб, която вероятно бе предназначена за почистване на дивана. Хлопна вратата, изпълнен с презрение към света и всички, които го населяваха… Макар че това беше следствие единствено от факта, че не го очакваха яйцата и беконът му.

А и мърлявата обстановка също допринасяше за лошото му настроение. Селската къща беше скорошна придобивка и той беше идвал тук само веднъж преди… Дори господин Д. не беше наясно, че тя е собственост на Обществото. Леш беше купил намиращия се под възбрана имот, защото щеше да им е нужно място, където да произвеждат дрогата, а съборетината имаше голямо мазе. Беше изненадващо, че собственикът, който и да е бил той, не бе успял да погасява ипотеката. Мястото беше една категория по-добро от външна тоалетна. А може би дори половин категория.

Запъти се към гаража и почувства истинско облекчение да се озове обратно в мерцедеса си… Макар да го вбесяваше факта, че му се налага да мине през „Мак Драйв“, за да си купи хамбургер и кафе. Дори щеше да му се наложи да чака на опашка наред с шофьори на камиони и майки в миниванове.

Докато стигна до облицованата с кафяв камък къща, настроението му продължаваше да спада до ниво на сериен убиец… само за да се срине окончателно до точката на замръзване, когато спря пред гаража. Вратата все още зееше отворена, но лексусът го нямаше. Паркира мерцедеса и затвори гаража с дистанционното управление. Градината изглеждаше непокътната, но той подуши миризмата на лесъра в мига, когато… Спря на терасата, а погледът му се насочи към втория етаж. О, боже… Паниката го изпълни с енергия и Леш се затича с всичка сила, изкачи задните стълби на един дъх и влетя през вратата… Мокасините му се хлъзнаха, когато се закова на място при вида на касапницата. Мили… Боже… Кухнята му.

Помещението изглеждаше, сякаш е било залято с машинно масло. И не беше останало много от господин Д. Тялото на убиеца се намираше в средата на кухнята до острова от електроуреди, но крайниците му бяха разпръснати във всички посоки… А храносмилателният му тракт висеше на части от дръжките на шкафовете.

По някакво чудо главата му все още беше на мястото си, а очите му бяха широко отворени. Устата му се раздвижи, когато видя, че вече не е сам. От покритите със съсирена черна кръв устни се откъсна гърлен стон.

— Проклет нещастник — озъби се Леш. — Виж се на какво приличаш, по дяволите!

Майната му, имаше по-сериозни проблеми от накълцването на втория в йерархията. Прескочи свинщината, мина през трапезарията и се втурна по стълбите. Влетя в спалнята, която беше делил с Хекс, и не откри нищо, освен празнота… И прозорец с дупка по средата.

— Проклятие!

Обърна се и погледна през отворената врата. Видя петна по отсрещната стена на коридора. Запъти се натам, притисна нос в петната и вдиша. Ароматът й все още се усещаше по копринения тапет. Явно се беше измъкнала с физическа сила.

Но все още е била в стаята, когато господин Д. е бил нападнат. Нима братята се бяха върнали и й бяха помогнали да се измъкне?

След бърз преглед на къщата настроението на Леш премина от отвратително във фатално лошо. Лаптопът го нямаше. Липсваха и мобилните телефони.

Копелета.

Влезе в кухнята и се запъти към килера. Коленичи, за да провери скривалището си и установи, че е отворено. Парите му също бяха изчезнали. Как ги бяха намерили, по дяволите?

Но господин Д. изглеждаше, като че е послужил за урок по анатомия. Сигурно беше проговорил. Което означаваше, че и други адреси може да са били посетени.

Изпаднал в пълна ярост, той размаха юмруци и заудря всичко, което можа да достигне.

Огромен буркан с маслини се пръсна, течността поля всичко, а малките, подобни на очи топчета се пръснаха по пода и се затъркаляха свободно във всички посоки.

Леш се приближи до господин Д. Окървавената му уста се размърда отново и жалките му усилия бяха наистина отвратителни за гледане.

Леш се протегна към плота и взе един нож, а после коленичи.

— Каза ли им нещо? — Господин Д. поклати глава, а Леш се взря в очите му. Бялото беше помътняло, а зениците се бяха разширили до такава степен, че не бяха останали ириси. Макар и да се намираше на прага на смъртта обаче, господин Д. щеше да продължи да тлее и гние вечно, ако бъдеше оставен в това състояние. Имаше само един начин да бъде „убит“.

— Сигурен ли си? — попита Леш. — Дори след като ти откъснаха ръцете?

Устните на господин Д. се размърдаха и от тях излезе звук, сякаш някой изсипа консерва с кучешка храна.

Леш изруга недоволно и прободе празните гърди на лесъра, като приключи поне с тази част от хаоса. Пукотът и отблясъците стихнаха бързо и Леш заключи задната врата, преди отново да се запъти към горния етаж.

Отне му половин час да събере дрехите си и докато сваляше шестте сака „Прада“ на долния етаж, не можеше да си спомни кога за последно му се беше налагало сам да си носи багажа.

Подреди чантите на задните стълби, включи алармената инсталация, заключи и напъха вещите си в мерцедеса. Отпътува, отвратен от идеята за връщането си в проклетата селска къща. Но в момента нямаше друг избор… Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от това къде щеше да отседне.

Трябваше да открие Хекс. Ако е била сама, нямаше как да е стигнала много далече. Беше прекалено слаба. Значи членовете на Братството я бяха отвели.

Мили боже… След като баща му щеше да се появи за официалното й приемане в един през нощта, той трябваше да я върне бързо. Или пък да открие друга, която да я замести.

Потропването, което събуди Джон, беше силно като изстрел.

В мига, когато го чу, той се изправи. Потърка очи, изсвири вместо „влез“ и се помоли да е Куин с поднос за Първото хранене.

Вратата не се отвори.

Джон се намръщи и свали ръце от лицето си. Изправи се, взе чифт джинси и бързо ги нахлузи, после отиде до вратата и… На прага стоеше Рот, с Джордж до себе си, и не беше сам. С него бяха момчетата и Ривендж, както и всички останали братя, включително Тор.