О… Боже… Не.

Бързо започна да жестикулира, макар че сърцето му бе спряло да бие.

— Къде намерихте тялото й?

— Жива е — отговори Ривендж и размаха телефона си. — Току-що получих съобщение. Натисни четири.

На Джон му отне около секунда да осмисли информацията. После дръпна рязко мобилния телефон от ръката на Ривендж и натисна бутона. Чу се звуков сигнал и после…

Боже… Нейният глас. Нейният глас.

— Рив… Измъкнах се. Успях да се измъкна. — Последва дълбока въздишка. — Добре съм. Цяла съм. Избягах. — Дълга пауза. Толкова дълга, че на Джон му се наложи да провери дали… — Нужно ми е малко време. В безопасност съм… Но няма да се върна веднага. Нужно ми е малко време… Кажи на всички. Кажи на… всички. Ще поддържаме връзка. — Още една пауза и после гласът й стана решителен и гневен. — Веднага щом имам сили… Леш е мой. Ясна ли съм? Никой, освен мен, да не го ликвидира.

Съобщението свърши. Джон отново натисна четири и го прослуша още веднъж. След втория път върна телефона на Рив и срещна аметистовия му поглед. Беше наясно, че Рив е бил около Хекс в продължение на много години. Знаеше, че са имали не само общи преживявания, но ги свързваше и симпатската им кръв, което правеше нещата различни. Беше наясно, че той е по-възрастен и по-мъдър от него самия. Но когато въпросът опираше до Хекс, те бяха на равна нога.

— Къде би могла да отиде? — изписа той.

Куин преведе, а Рив кимна.

— Има ловна хижа на около двайсет и пет километра на север от тук, в близост до река Хъдсън. Мисля, че е там. Така би имала достъп до сигурен телефон. Ще се отправя натам сам след падането на нощта. Освен ако ти не се присъединиш към мен.

Никой не изглеждаше изненадан от предложението… И тогава Джон осъзна, че тайната му очевидно е излязла наяве. След начина, по който се беше държал в онази спалня… да не говорим как беше разкъсал лесъра… Всички бяха разбрали за чувствата му към Хекс.

Именно по тази причина се беше появила цялата група. Те признаваха статуса му и му отдаваха значимото. Правата на обвързаните вампири се уважаваха, щом опреше до техните жени.

Джон хвърли поглед на Куин и изписа:

— Кажи му, че ще отида.

След като приятелят му преведе, Рив кимна и се обърна към Рот.

— Ще отида само с него и с никой друг. Не може да вземе Куин. Ще имаме достатъчно ядове с нея, задето сме се появили, без да предупредим.

Рот се намръщи.

— По дяволите, Рив…

— Тя е способна на всичко. И преди сме минавали през това. Ако някой друг се появи, ще изчезне и повече няма да се обади. А Джон… Той и бездруго ще ме последва. Нали, синко? Би се отървал от Куин и така или иначе би ме последвал.

Джон побърза да кимне. Куин изруга като каруцар, а Рот поклати глава.

— Защо изобщо ти го дадох като аструкс… — Настъпи напрегнато мълчание и кралят измери с поглед Джон и Рив. После процеди: — Добре… Ще те пусна да излезеш без охрана само този единствен път, но не влизай в схватка с врага. Отивате до хижата и никъде другаде, а после ще се върнеш за Куин, преди да излезеш да се биеш. Ясно ли е?

Джон кимна и тръгна към банята си.

— Десет минути — обяви Рив. — Имаш десет минути и тръгваме.

Джон беше готов след четири и се озова във фоайето на долния етаж след шест. Беше напълно въоръжен, както се полагаше по протокол, и облечен с кожени дрехи за защита. И по-важното, беше изпълнен с живот до степен на лудост, а кръвта кипеше във вените му.

Докато крачеше из фоайето, чувстваше погледите, вперени в него. От билярдната зала. От трапезарията. От балкона на втория етаж. Безмълвни устни, но очи, забелязващи всичко.

Братята и останалите членове на домакинството очевидно бяха смаяни от връзката му с Хекс и той можеше да ги разбере. Изненада! Беше се свързал с жена-_симпат_.

Но никой не избираше в кого да се влюби… нито можеше да промени факта, че някой не отвръща на любовта му.

Боже, не че това имаше някакво значение. Тя беше жива!

Ривендж слезе по главното стълбище, а червеният му бастун се опираше на стъпалата всеки път, когато повдигнеше десния си крак. Не беше облечен за битка, а да му е топло. Под дългото до земята палто от норки се показваха само скъпите обувки и маншетите на елегантния му черен костюм.

Когато стигна до Джон, само кимна и отвори вратата на вестибюла. Двамата пристъпиха заедно навън в студената нощ. Въздухът ухаеше на чиста незамръзнала пръст. Парфюмът на пролетта. Ароматът на надеждата и новото начало.

Докато вървяха към бентлито, Джон вдъхна този мирис с пълни гърди и задържа въздуха в дробовете си, като си каза, че в тази нощ Хекс прави съвсем същото. Защото не беше погребана под земята.

В очите му запариха сълзи, всяка клетка в тялото му се изпълни с благодарност, а сърцето му ликуваше. Не можеше да повярва, че ще има късмета да я види… Боже, щеше да я види още веднъж. Щеше да погледне в металносивите й очи. Да… По дяволите, щеше да му е трудно да не я обгърне с ръце и да не я притиска до себе си чак до следващата сутрин. Или може би до следващата седмица.

Когато се качиха в колата, Рив запали двигателя, но не потегли. Само се взираше през предното стъкло в покритата с павета алея пред тях.

После попита тихо:

— Откога е това между вас двамата?

Джон извади малък бележник, който беше взел със себе си и написа: „От мига, в който я срещнах“.

Рив прочете бележката и се намръщи.

— Тя отвръща ли на чувствата ти?

Джон не сведе поглед, когато поклати глава. Нямаше смисъл да крие истината. Не и когато говореше със симпат.

Рив кимна.

— Това е толкова типично за нея. Дявол да го вземе… Добре, да действаме.

Двигателят изрева и те изчезнаха в нощта.

20.

Надеждата беше коварно чувство.

Две вечери по-късно Дариъс най-после прекрачи дома на семейството, чиято дъщеря беше отвлечена, и когато входната врата беше отворена пред него и Тормент, очите на догена бяха изпълнени с надежда. Трябваше да се признае, че изражението на иконома показваше огромно уважение и беше ясно, че според него в дома на господаря му пристигат спасители, а не обикновени смъртни.

Само времето и приумиците на съдбата щяха да покажат дали вярата му в тях беше основателна или напълно неуместна.

Дариъс и Тормент бяха отведени с готовност до кабинет с класическо обзавеждане, където един изискан господин се надигна от тапицирано с коприна кресло и с мъка се задържа да не залитне.

— Добре дошли, господа, благодаря ви за посещението — поздрави ги Сампсън и протегна двете си ръце, за да стисне дланта на Дариъс. — Съжалявам, че не приемах никого в продължение на две вечери, но скъпата ми шелан… — Гласът на мъжа замлъкна и в настъпилата тишина Дариъс отстъпи встрани.

— Нека ви представя придружителя си. Тормент, син на Харм.

Тормент се поклони ниско с ръка на сърцето и стана ясно, че притежаваше маниери, с каквито баща му не можеше да се похвали. Господарят на къщата отвърна, както подобаваше:

— Бихте ли желали да хапнете или да пийнете нещо?

Дариъс поклати глава и седна. Тормент застана прав до него, а той каза:

— Благодаря ви, но може би е по-добре да обсъдим случилото се в дома ви.

— Да, да, разбира се. Какво бихте искали да знаете?

— Всичко. Кажете ни… всичко.

— Дъщеря ми… Моят лъч светлина в мрака… — Мъжът извади носна кърпа. — Тя беше достойна и добродетелна. Не сте срещали по-грижовна девойка…

Макар и наясно, че вече са загубили две вечери, Дариъс даде на бащата малко време, в което да се потопи в спомени, преди да го насочи към основната тема на разговора.

— И в онази нощ, в онази ужасна нощ…

Дариъс се възползва от паузата.

— Какво се случи тук в къщата?

Мъжът кимна и попи леко очите си.

— Събуди се от съня си с леко чувство на дискомфорт и я посъветвахме да остане в стаята си, защото бяхме загрижени за здравето й. Занесоха й храна в полунощ и после още веднъж точно преди изгрева. Именно тогава е била видяна за последно. Покоите й за през нощта са на горния етаж, но също като останалата част от семейството има стая и под земята. Често предпочиташе да не се мести долу за през деня заедно с нас, но тъй като имахме връзка с нея, благодарение на вътрешни коридори, решихме, че е в безопасност. — В този момент мъжът издаде сподавен стон. — Как ми се иска да бях настоял. — Дариъс разбираше отлично, че съжалява за решението си.

— Ще открием дъщеря ви. По един или друг начин ще я намерим. Ще ни позволите ли да отидем в спалнята й?

— Моля, направете го. — Мъжът кимна към догена и той се приближи към тях. — За Сайлъс ще е удоволствие да ви придружи. Аз… предпочитам да изчакам тук.

— Разбира се.

Дариъс се изправи, а бащата се протегна и стисна ръката му.

— Може ли да разменим две думи? Насаме.

Дариъс кимна мълчаливо и след като Тормент и догенът напуснаха помещението, господарят на къщата се строполи обратно в креслото си.

— Истината е… Дъщеря ми беше жена на честта. Целомъдрена. Недокосвана от…

В последвалата дълга пауза Дариъс разбра отлично каква бе причината за тревогите на мъжа. Ако не върнеха дъщеря му девствена, честта й, както и тази на семейството, щяха да пострадат.

— Не мога да говоря за това пред скъпата ми шелан — продължи мъжът. — Но дъщеря ни… Ако е била опетнена… Може би е по-добре да остане…

Дариъс присви очи.

— Бихте предпочели да не бъде открита?

От светлите очи на събеседника му бликнаха сълзи.

— Аз… — Изведнъж мъжът поклати глава. — Не… Не. Искам я обратно. Без значение от последствията, без значение от състоянието й… Разбира се, че искам дъщеря си обратно.

Дариъс не беше склонен да му предложи утеха… заради факта, че през ума му дори бе минала мисълта да обърне гръб на детето си.

— Сега бих искал да отида в стаята й — рече той.

Господарят на къщата щракна с пръсти и догенът пристъпи обратно в кабинета.

— Насам, господине.

Докато вървяха през къщата заедно с Тормент, Дариъс оглеждаше укрепените прозорци и врати. Навсякъде имаше стомана, която или покриваше стъклата на прозорците, или подсилваше масивните дъбови дъски. Би било трудно да се влезе в къщата без покана…

И той беше готов да се обзаложи, че същото важеше за всички стаи на втория и третия етаж, както и за помещенията на прислугата.

Не пропусна да забележи и всяка картина, килим или ценна вещ, покрай които минаваха. Това семейство имаше високи позиции в глимерата с натъпканите си с пари ракли и добрия си произход. Така че изчезването на необвързаната им дъщеря не само разбиваше сърцата им. Момичето беше ценна стока. Жена на подходяща за обвързване възраст с такъв произход представляваше истинско съкровище… С всичкия си социален и финансов статус.

Но това не беше всичко. При наличието на такива качества важеше и обратното. Ако името на такава дъщеря бъдеше съсипано, било то заради факти или слухове, това би оставило петно върху семейството и щяха да минат поколения, преди то да започне да избледнява. Господарят на този дом без съмнение обичаше дъщеря си искрено, но бремето на всичко случващо се рушеше тази любов.