Дж. Уорд - Единствена любов

Дариъс вярваше, че за бащата беше по-добре тя да се върне у дома в ковчег, отколкото опетнена. Второто беше проклятие, а първото — трагедия, която би им донесла съчувствие. Дариъс мразеше глимерата. Наистина я мразеше.

— Това са нейните лични покои — заяви догенът и отвори вратата със замах.

Тормент пристъпи в осветената от свещи стая, а Дариъс попита:

— Почиствано ли е? Разтребвано ли е от изчезването й насам?

— Разбира се.

— Моля те, остави ни.

Догенът се поклони ниско и изчезна. Тормент закрачи наоколо, като оглеждаше копринените завеси и елегантно оформения кът за сядане. В един ъгъл имаше лютня, в друг — недовършена изящна везба. Върху рафтовете спретнато бяха подредени книги от човешки автори наред със свитъци на Древния език.

Първото нещо, което се набиваше на очи, беше, че нямаше нито един предмет, който да не е на мястото си. Но дали винаги беше така или се дължеше на разчистването след изчезването й, нямаше как да разберат.

— Недей да докосваш нищо — обърна се Дариъс към момчето.

— Разбира се.

Дариъс влезе във великолепната спалня. Завесите бяха изработени от плътна тежка дамаска, която не би допуснала вътре да проникне и един слънчев лъч. Балдахинът на леглото беше изработен от същата материя.

Отиде до гардероба и отвори покритите с дърворезба врати. Вътре една до друга висяха прекрасни бални рокли с цвят на сапфир, рубин, цитрин и изумруд и представляваха прекрасна гледка. Имаше една-единствена празна закачалка, сякаш от нея бе взета дрехата, избрана за вечерта.

Върху тоалетката имаше четка за коса и различни бурканчета с кремове, ароматни масла и пудри. Всички бяха подредени в спретнати редици.

Дариъс отвори едно чекмедже… И изруга тихо. Кутии с бижута. Кожени кутии с бижута. Той взе една, отключи златната закопчалка и вдигна капака. На светлината на свещите заблестяха диаманти. Дариъс върна кутията при останалите, а Тормент се спря при вратата с очи, приковани в килима на червени, оранжеви и жълти шарки.

Леката руменина по лицето на момчето натъжи Дариъс по някаква причина.

— Досега не си ли влизал в будоар на дама?

Тормент почервеня още повече.

— Не, господине.

Дариъс направи жест с ръка.

— Е, тук сме по работа. По-добре да оставиш настрана свенливостта си.

Тормент прочисти гърлото си.

— Да. Разбира се.

Дариъс отиде до двата френски прозореца. Отваряха се към терасата и той излезе на нея с Тормент плътно зад себе си.

— Между дърветата се вижда надалеч — промърмори момчето, докато се разхождаха на балкона.

Наистина се виждаше. Сред преплетените голи клони се очертаваше друго имение. Огромната къща не отстъпваше на тази, в която се намираха, нито по размери, нито по елегантност. По кулите й имаше прекрасно изработени метални елементи, а паркът наоколо беше отлично поддържан… Но доколкото Дариъс беше наясно, имението не беше обитавано от вампири.

Той се обърна и обходи цялата тераса, като прегледа всички прозорци и врати, както и всички дръжки, панти и ключалки. Нямаше никаква следа от взлом и като се имаше предвид колко беше студено, тя едва ли беше държала широко отворено. Което означаваше, че или беше тръгнала по своя собствена воля… или беше пуснала онзи, който я бе отвел. Стига проникването да беше станало именно тук.

Но достъпът нямаше чак такова значение. По-важно беше как са излезли. Имаше малка вероятност похитителят да я е извлякъл навън, минавайки през цялата къща. Със сигурност я беше извел по тъмно, защото в противен случай щеше да се превърне в пепел, но пък в нощните часове наоколо винаги имаше някой.

Не, помисли си Дариъс. Трябва да са излезли през тези помещения. Тормент заговори:

— Нищо не е повредено или разместено нито навън, нито вътре. Няма драскотини или следи по стените, което значи…

— Може да е пуснала извършителя, без да протестира особено.

Дариъс влезе обратно в спалнята и взе четката за коса. Между гъстите й ресни имаше фини руси коси. Което не беше изненада, тъй като и двамата родители бяха руси.

Въпросът беше какво би накарало жена с нейното положение да побегне от семейния дом малко преди изгрев, без да остави и следа… И без да вземе нищо със себе си.

Хрумна му само един отговор: мъж.

Не беше задължително бащите да знаят всичко за живота на дъщерите си, нали така? Дариъс се загледа навън в нощта, като проследяваше с очи околните земи и дърветата по тях… И съседното имение. Търсеше следи. Следи за разгадаването на мистерията. Отговорът, търсен от него, беше някъде тук. Той само трябваше да навърже информацията.

— Накъде? — попита Тормент.

— Ще поговорим с прислугата. Насаме.

Обикновено в къщи като тази догените не биха и помислили да говорят за нещо, което не им влиза в работата. Но обстоятелствата не бяха какви да е и беше напълно възможно жалостта и съчувствието към горкото момиче да надделеят над сдържаността на прислугата. А понякога те знаеха неща, неизвестни на господарите им. Дариъс се обърна и се запъти към вратата.

— Сега ще се изгубим.

— Да се изгубим?

Излязоха едновременно в коридора и Дариъс погледна в двете посоки.

— Да. Насам.

Избра да тръгне наляво, защото в противоположната посока имаше други френски прозорци, които водеха на друга тераса, така че очевидно стълбището за персонала не се намираше там. Докато вървяха, минаваха покрай множество прекрасно обзаведени стаи и той почувства такава болка в сърцето си, че дъхът му спря. След две десетилетия все още страдаше заради загубата на някогашното му положение в обществото. Най-много му липсваше майка му, в това нямаше спор. Но редом с мъката по нея той жалеше и за цивилния живот, който някога бе водил.

Сега вършеше за расата онова, за което беше роден и обучен и се ползваше с определени… привилегии. Освен това беше спечелил и уважението на другите воини. Но за него нямаше наслада в такова съществуване. Нямаше красота. Нямаше очарование.

Нима му харесваха само красивите неща? Нима беше толкова повърхностен? Ако някой ден притежаваше голяма хубава къща с безбройни стаи, изпълнени с прекрасни вещи, щеше ли да чувства сърцето си по-леко?

Не, помисли си той. Не и ако под високите тавани не живее никой. Допадаше му идеята една общност със сходни разбирания да живее заедно зад здравите стени на дома — група, представляваща семейство заради общата им кръв и избора им да са заедно. Братството не споделяше общ дом, защото според Рот Справедливия това беше опасно за расата им. Ако по някакъв начин врагът разкриеше местонахождението им, всички щяха да бъдат застрашени.

Дариъс разбираше тази логика, но не беше убеден в нея. Щом хората можеха да живеят в укрепени замъци насред собствените си бойни полета, значи и вампирите можеха да правят същото. Макар че Обществото на лесърите беше много по-опасен враг, ако трябваше да е точен.

След като повървяха по коридора известно време, най-накрая се натъкнаха на онова, което търсеше — подвижна преграда към задното стълбище, където липсваше каквато и да било декорация.

Тръгнаха надолу по дървените стъпала и се озоваха в малка кухня. Появата им прекъсна хранещите се, разположени около голяма дъбова маса. Догените оставиха чашите и коматите хляб и скочиха на крака.

— Моля ви, продължете да се храните — рече Дариъс и ги призова с жест да седнат по местата си. — Бихме искали да поговорим с прислужника, отговарящ за втория етаж и с личната прислужница на младата господарка. — Всички заеха местата си обратно на пейките с изключение на двама — жена с бяла коса и млад мъж с дружелюбно лице. — Има ли къде да останем насаме? — обърна се Дариъс към иконома.

— Имаме дневна ето там. — Той посочи към вратата до камината. — В нея ще намерите нужното усамотение.

Дариъс кимна и се обърна към прислужницата, която беше пребледняла и трепереше, сякаш се тревожеше, че е изпаднала в беда.

— Не си сторила нищо лошо, скъпа моя. Ела, ще мине бързо и лесно, уверявам те.

Беше по-добре да започне с нея. Не беше сигурен как би й се отразило, ако се наложеше да изчака разговора му с прислужника. Тормент отвори вратата и тримата влязоха в салон, притежаващ толкова обаяние, колкото руло пергамент.

Както винаги се случваше в големите имения, помещенията за господарите излъчваха пищен лукс, а онези за прислугата съдържаха само най-необходимото.