Чувстваше се, сякаш я бе загубил отново.

Боже, беше си мислил, че щом е жива, това ще му е достатъчно да продължи да се бори… но мисълта, че тя беше някъде по света, а не до него, беше странно болезнена. Освен това се чувстваше безпомощен в тази ситуация. Продължаваше да не знае къде е, какво се случва с нея и защо.

Беше напълно съсипан.

В крайна сметка излезе, за да се присъедини към Рив на малката веранда. Извади бележника и надраска набързо нещо, като се молеше симпатът да разбере мотивите му.

Рив погледна през рамо и прочете написаното от Джон. След миг каза:

— Да, разбира се. Просто ще им кажа, че я е нямало тук и ти си дошъл с мен, за да хапнем в ресторанта на Ай Ем. Ще ти осигуря поне три или четири часа.

Джон притисна длан към гърдите си и се поклони ниско.

— Само не излизай да се биеш. Няма нужда да ми казваш къде отиваш. Това си е твоя работа. Но ако бъдеш убит, ти ще си най-големият от деветдесет и деветте проблема, които и бездруго имам. — Рив отново се загледа към реката. — И не се тревожи за нея. Вече е преживявала това и преди. Това е вторият път, когато е отвличана по този начин.

Джон посегна и сграбчи силно ръката на Рив, който дори не трепна. Носеха се слухове, че не чувствал болка заради онова, което взимал, за да контролира симпатската си страна.

— Да. Това е вторият път. Някога двамата с Мърдър бяха двойка… — Джон оголи кучешките си зъби, а Рив се усмихна леко. — Това приключи отдавна. Няма за какво да се тревожиш. Тя отиде в колонията по семейни причини. Те обаче я изиграха и не я пуснаха обратно. Когато Мърдър отиде за нея, симпатите прибраха и него и положението стана напечено. Наложи се да сключа сделка, за да ги спася, но семейството й я продаде в последната минута и я измъкна буквално изпод носа ми.

Джон преглътна тежко и започна да изписва с пръсти, без да се замисли.

— На кого?

— На хора. Тя все пак успя да се освободи, също както направи и този път. И после се покри за известно време. — Аметистовите очи на Рив проблеснаха. — Винаги е била корава, но след стореното й от онези хора стана твърда като гранит.

— Кога? — произнесе Джон с устни.

— Преди около двайсет години. — Рив отново се взря във водата. — За твоя информация тя не се шегуваше в съобщението си. Няма да се зарадва на когото и да било, ако се намеси и се направи на герой по отношение на Леш. Трябва сама да се разправи с него. Искаш да си полезен? Изчакай я да се появи, когато е готова за това… И не се изпречвай на пътя й.

Да, тя вероятно нямаше да бърза да се свърже точно с него, помисли си Джон. А колкото до Леш, силно се съмняваше, че беше способен да остави нещата просто така. Дори заради нея.

За да се откъсне от собствените си мисли, Джон му подаде ръка за довиждане и след кратка дружеска прегръдка Джон се дематериализира.

Прие форма зад бараката в парка „Екстрийм“ и огледа празните рампи и улеи. Главният дилър все още го нямаше. Нямаше и скейтбордисти. И за двете неща имаше обяснение след акцията на ченгетата предишната нощ. Да не говорим за валящите куршуми. Мястото щеше да остане пусто за известно време. Джон се облегна на грубото дърво с изострени сетива. Знаеше, че времето си течеше по две причини — заради позицията на луната, движеща се над главата му, и защото маниакалният водовъртеж на мислите му постепенно се успокои до по-нормален поток. Което пак беше мъчително, но по-поносимо.

Тя беше някъде навън и той не знаеше в какво състояние се намира. Беше ли ранена? Имаше ли нужда да се храни? Трябваше да постъпи правилно. Беше време да спре да се върти в кръг. И може би трябваше да си тръгне. Рот беше повече от ясен, когато каза, че няма да допусне Джон да се бие без Куин, а тук определено имаше голяма вероятност да срещне врага.

Изведнъж осъзна къде трябваше да отиде.

Оттласна се от стената и се озърна с гримаса на лицето. Отново го изпълни усещането, че е наблюдаван и следен… също както се беше случило пред ателието за татуировки.

Тази вечер обаче, нямаше сили да понесе поредната доза параноя и просто се дематериализира, като реши, че каквото или който и да беше, щеше да намери следите му отново, ако не ги загубеше в пространството… И не го беше грижа кое от двете щеше да се случи.

Беше изтощен до крайност.

Когато отново прие форма, той беше едва на няколко пресечки от мястото, където предишната вечер беше разчленил онзи лесър. Извади меден ключ от вътрешния джоб на коженото си яке, подобен на използвания от Рив в ловната хижа.

Притежаваше го от около месец и половина. Хекс му го беше дала в нощта, в която й беше казал, че ще запази тайната й за себе си. Също като коланите с шиповете той го носеше навсякъде. Пъхна се под външните стъпала на старата къща, мушна ключа в ключалката и отвори вратата. Лампите се включиха автоматично и боядисаният в бяло коридор мигом беше осветен. Той внимателно заключи зад себе си и после се запъти към единствената врата.

Веднъж вече Хекс го беше приютила в това уединено място. Беше му предоставила достъп до своята подземна стая, когато той се нуждаеше от усамотение. И след като се възползва от гостоприемството й, се стигна дотам, че загуби девствеността си с нея.

Тя обаче, беше отказала да го целуне.

Същият ключ отваряше и спалнята и ключалката се задейства безпроблемно. Когато отвори металната врата със замах, светлините в помещението се включиха и той пристъпи вътре…

Джон имаше чувството, че умира заради разкрилата се пред него гледка върху леглото. Сърцето и дъхът му спряха, мозъкът му блокира, а кръвта замръзна във вените му.

Голото тяло на Хекс беше свито върху чаршафите.

След като стаята се изпълни със светлина, ръката й стисна лежащия на леглото пистолет, с дуло, насочено към вратата. Тя нямаше сили да вдигне главата си или оръжието, но той беше убеден, че беше в състояние да дръпне спусъка. Вдигна ръце и показа дланите си, а после отстъпи настрани и ритна вратата, за да я затвори.

Тя едва успя да прошепне:

— Джон…

Една-единствена кървавочервена сълза се откъсна от окото й и той я проследи с поглед, докато бавно се стичаше към възглавницата. Ръката й пусна оръжието и се насочи към лицето й, като се придвижваше сантиметър по сантиметър, сякаш влагаше всичките си сили в това движение. Прикри колкото можа лицето си с ръка, за да скрие сълзите си от него.

Цялото й тяло бе осеяно с рани и синини в различен стадий на заздравяване и беше отслабнала толкова много, че изглеждаше сякаш костите й ще пробият плътта. Кожата й беше сива вместо розова, а естественият й аромат почти липсваше.

Тя умираше.

Ужасът от осъзнатото накара коленете му да омекнат и, олюлявайки се, той се подпря на вратата.

Но още докато залиташе, мозъкът му заработи на пълни обороти. Доктор Джейн трябваше да дойде и да я прегледа и Хекс задължително трябваше да се храни.

Нямаха на разположение много време.

Ако искаше тя да оцелее, трябваше да вземе нещата в свои ръце. Джон се отърва от коженото си яке и докато се приближаваше към нея, дръпна ръкавите си нагоре. Първото, което направи, беше да я покрие, като подгъна горния чаршаф около тялото й. После поднесе едната си китка към устните й… И зачака инстинктът й да се събуди. Разумът й може и да не го желаеше, но тялото й нямаше да може да устои на онова, което й предлагаше.

Инстинктът за оцеляване винаги надделяваше над чувствата. Той самият беше живото доказателство за това.

22.

Хекс почувства леко докосване по раменете и бедрата, докато Джон я завиваше с чаршафа.

Зад ръката си тя вдиша дълбоко и това, което подуши, беше добър, чист и здрав мъж… И ароматът му възбуди чувството на глад в стомаха й. Апетитът и нуждата от кръв се пробудиха от своята дрямка с грохот. И това беше преди Джон да е поднесъл китката си така близо до устните й, че тя можеше да я целуне.

Симпатските й инстинкти се промъкнаха навън и разчетоха чувствата му. Спокоен и целеустремен. С напълно ясно съзнание и чисто сърце. Джон щеше да я спаси, дори това да беше последното нещо, извършено от него.

— Джон… — прошепна тя.

Проблемът в тази ситуация… Е, поне един от тях… беше, че не само той осъзнаваше колко близо до смъртта се намира тя.

Гневът й към Леш я поддържаше жива, докато я беше държал в плен и измъчвал и тя мислеше, че ще продължи да я поддържа жива и когато се спаси. Но в мига, в който се беше обадила на Рив, цялата й енергия я беше напуснала и единственото, което й бе останало, бе туптенето на сърцето й. При това не кой знае колко силно.

Джон доближи китката си още повече, така че тя се докосна до устните й. Кучешките й зъби се удължиха прекалено бавно, а в същото време сърцето й пропусна удар, като че не работеше както трябва.

В този мълчалив, но изпълнен с напрежение момент тя имаше избор: да поеме вената му и да живее, или да го отблъсне и да умре пред очите му в рамките на следващия час. Защото той нямаше намерение да ходи никъде.

Отмествайки ръка от лицето си, тя го погледна. Беше красив както винаги, лицето му беше такова, за каквото мечтае всяка жена. Тя протегна ръка към него.

В очите му проблесна изненада, но после той се наведе, така че ръката й се долепи до топлата му буза. Усилието да я задържи там беше прекалено голямо, но той притисна треперещите й пръсти със собствената си длан. Дълбоките му сини очи бяха божествено прекрасни, цветът им бе като на лятно притъмняващо небе.

Хекс трябваше да вземе решение. Да поеме вената му или…

Не намери сили да довърши мисълта си и се почувства, като че е изгубила себе си. Ако се съдеше по факта, че се намира в съзнание, би трябвало да предположи, че е жива… И все пак не беше в собствената си кожа. Вродената й борбеност вече я нямаше. Качеството, определящо същността й, се беше изпарило.

И това не беше изненадващо. Вече не изпитваше интерес към живота и не можеше да се преструва нито заради него, нито заради себе си. Двете пътешествия из дебрите на пленничеството я бяха смазали прекалено много. Така че… какво да прави, какво да прави?

Облиза сухите си устни. Не беше родена при условия, избрани от нея и времето, в което беше дишала, беше се хранила, водила бе битки и бе правила секс, не беше подобрило изходното й положение. Но можеше да избере при какви обстоятелства да напусне живота… И да го направи, след като сложи нещата си в ред.

Да, това беше отговорът. Благодарение на последните три седмици и половина беше съставила гигантски списък на нещата, които искаше да направи преди да гушне букета. Да, той съдържаше само едно-единствено име, но то бе достатъчно, за да я мотивира.

В прилив на решителност тя възвърна твърдостта си, странното чувство, замъглило разсъдъка й изчезна и тя възвърна трезвия си разум. Изведнъж измъкна ръката си изпод дланта на Джон и рязкото й отдръпване изпълни емоционалната му решетка с чист и неподправен страх. Но в този момент тя приближи китката му към устните си и оголи зъби.

Триумфът му я заля като гореща вълна.

Или поне докато не стана ясно, че тя нямаше сили да пробие кожата му… Резците й само успяха да нанесат леки драскотини по повърхността й. Но Джон й помогна. С едно бързо движение той перфорира вената си и я поднесе към устните й.

Първата глътка бе… преобразяваща. Кръвта му беше така чиста, че предизвика пожар в устата и гърлото й… И този пламък изпълни цялото й тяло, затопли я и я върна към живота. Спаси я. Тя лакомо взимаше от него, за да живее и с всяка глътка животът я изпълваше все повече и повече, всяко засмукване беше компасът, нужен й, за да намери пътя към дома.

А той даваше без очаквания, без каквито и да било надежди, без объркващи емоции. А това й причини болка въпреки безумното състояние, в което се намираше. Беше разбила сърцето му напълно и безвъзвратно. Не му беше останало нищо, което да му даде надежда. Но него не беше успяла да пречупи… И това я караше да го уважава повече от всичко друго.