Не.

— Да.

Когато свършиха, Хекс беше облята в студена пот, а болката от счупеното ребро беше нетърпима, докато дишаше учестено.

— Кажи ми — произнесе дрезгаво.

23.

— Казвам ти… Елиаху е жив… Елиаху Ратбун е жив.

Грег Уин се взираше през прозореца на стаята си в имението Ратбун към пословичния за Южна Каролина испански мъх. На лунната светлина той изглеждаше зловещо като сянка, хвърляна от невидим предмет… Или тяло.

— Грег, чу ли ме?

След като разтърка сънените си очи, той хвърли поглед през рамо към младата си сексапилна водеща. Холи Флийт тъкмо беше влязла в стаята, а дългата й руса коса беше прибрана назад и разкриваше негримираното й лице. Очите й в действителност не бяха толкова големи и впечатляващи без изкуствените мигли и лъскавите сенки, които носеше пред камерата. Но розовият й копринен халат не успяваше да прикрие пищните й гърди.

И тя цялата вибрираше, сякаш вътрешният й камертон бе задействан от мощен източник на звук.

— Сигурно си наясно — заговори провлечено Грег, — че той е умрял преди сто и петдесет години.

— Значи неговият дух наистина е тук.

— Духовете не съществуват. — Грег отново се обърна към гледката, разкриваща се през прозореца. — Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всички.

— Този съществува.

— И ме събуди в един през нощта, за да ми го кажеш?

Лош ход от нейна страна. Предишната нощ почти не бяха спали, а той беше прекарал деня на телефона в разговори с Лос Анджелис. Беше легнал само преди час, убеден, че няма да може да заспи, но тялото му имаше различни планове.

Или пък съзнанието му му казваше да се откаже, защото нещата тук не вървяха добре. Икономът не желаеше да промени мнението си и да им даде разрешение за запис. И двата опита на Грег бяха безуспешни. Молбата му, отправена по време на закуската, беше отхвърлена любезно, а тази по време на вечерята — напълно пренебрегната. Междувременно бяха заснели добър материал, който той вече бе изпратил. Благодарение на впечатляващите кадри, заснети от тях, без да бъдат забелязани, шефът му беше дал зелена светлина да смени мястото на снимки за специалното им издание… но го притискаха за предварителен материал, който да рекламират.

А това можеше да се случи само след като икономът омекнеше.

— Хей — извика Холи. — Слушаш ли ме?

— Какво?

— Искам да си тръгна.

Той се намръщи, като си помисли, че тя нямаше достатъчно мозък, за да се уплаши от нещо, освен ако не е огромен камион с нейното име, изписано на предната броня.

— Къде?

— Обратно в Ел Ей.

Той едва не подскочи.

— В Ел Ей? Шегуваш ли се? Това няма как да стане. Освен ако не решиш да се самоизпратиш по самолета като багаж. Тук имаме работа за вършене.

Което, предвид настройката на иконома, включваше много убеждаване и молби. А това беше задача на Холи. И всъщност, ако наистина беше уплашена, това би било предимство. Можеше да използва този коз пред него. Обикновено мъжете реагираха добре на такива неща… Особено истинските джентълмени, на които рицарството им беше в кръвта.

— Аз наистина… — Холи придърпа яката на халата си по-високо около шията си… така че предната му част се изпъна още повече над твърдите й зърна. — Умирам от страх.

Хм. Ако това беше трик, за да го вкара в леглото… той не беше толкова уморен.

— Ела тук.

Той протегна ръце и когато тя се приближи и притисна тялото си към неговото, той се усмихна, загледан над главата й. Боже, миришеше прекрасно. Не на обичайния си парфюм с аромат на цветя, а нещо по-наситено. Прекрасно.

— Скъпа, знаеш, че трябва да останеш с нас. Имам нужда от твоя чар.

Навън испанският мъх се вееше от вятъра, на лунната светлина изглеждаше като шифон и създаваше усещането, че дърветата са покрити с воал.

— Нещо тук не е наред — произнесе тя с уста, притисната към гърдите му.

На ливадата отвън една самотна фигура се движеше бавно. Очевидно Стан беше излязъл да изпуши дозата си трева.

Грег поклати глава.

— Единственото, което не е наред, е този иконом. Не искаш ли да бъдеш известна? Специалното издание оттук ще ти отвори вратите. Може да си следващата водеща на „Да танцуваме със звездите“. Или на „Биг брадър“. — Усети, че е спечелил вниманието й, защото тялото й се отпусна и за да я предразположи още повече, той потърка гърба й. — Браво на моето момиче. — Наблюдаваше как Стан се движи с ръце в джобовете. Главата му беше обърната в противоположна на къщата посока, а вятърът развяваше косата му. Още няколко метра и лунната светлина щеше да го обгърне, когато излезеше изпод дърветата. — Искам да останеш тук с мен. Както вече казах, ти по-добре от всички знаеш, че тези истории за духове са просто плод на скърцащи дъски. Имаме работа само защото хората искат да вярват в страховити небивалици.

Точно в този миг някой се изкачи по стълбите, а тихите му стъпки бяха придружени със скърцане и пукот на дървото, които пронизаха тишината.

— От това ли се боиш? Някое и друго потропване в нощта? — попита той и я отдръпна от себе си, за да я погледне в очите. Сочните й устни извикваха прекрасни спомени и той плъзна палец по тях, като се зачуди дали не си е инжектирала още малко силикон в тях. Изглеждаха изключително пухкави и красиви.

— Не… — прошепна тя. — Не е това.

— Тогава защо мислиш, че има дух?

На вратата се почука, а гласът на Стан прозвуча приглушено.

— Чукате ли се или мога да си лягам?

Грег се намръщи и опря глава в стъклото. Самотната фигура пристъпи под лунната светлина… и изчезна във въздуха.

— Защото току-що правих секс с него — отговори Холи. — Правих секс с Елиаху Ратбун.

24.

В коридора пред стаята на Хекс Джон беше на път да протрие каменния под. Крачеше напред-назад. Напред-назад. Не чуваше абсолютно нищо през вратата.

Което вероятно беше добре. Липсата на крясъци и ругатни може би значеше, че прегледът на доктор Джейн не е чак толкова болезнен. Беше написал съобщение на Ривендж и го беше уведомил, че е открил Хекс и ще се опитат да я отведат в имението. Но не спомена за сутеренното й жилище. Очевидно тя искаше да запази съществуването му за себе си. Ако Рив знаеше за него, той щеше да настоява да дойдат тук, след като не я бяха открили в ловната хижа.

Погледна часовника си, отново прокара пръсти през косата си и се зачуди как обвързаните мъже като Рот, Рейдж и Зи понасяха такива неща… За бога, та Зи трябваше да гледа как Бела ражда. Как, по дяволите… Вратата се отвори и той се обърна рязко, а обувките му проскърцаха на пода.

Доктор Джейн изглеждаше сериозна.

— Съгласи се да дойде в имението. Ви трябва да ни чака отвън с ескалейда… Би ли проверил дали вече е тук?

Джон изписа:

— Тя добре ли е?

— Преживяла е много. Иди да провериш дали колата е отвън. И ще се наложи да я пренесеш. Става ли? Не искам да ходи, но няма да използваме носилка, за да не предизвикаме суматоха на улицата.

Джон не се забави и секунда, а се втурна навън. Джипът беше паркиран до бордюра с угасени светлини, но с включен двигател. Зад волана проблесна оранжева светлинка, когато Ви дръпна от ръчно свитата си цигара. Братът свали стъклото.

— Ще я вземем ли с нас?

Джон кимна веднъж и се втурна обратно вътре. Когато стигна до вратата на стаята, тя беше затворена и той почука леко.

— Една минута — отговори доктор Джейн, а гласът й прозвуча приглушено, а след малко извика: — Влез.

Той отвори вратата и завари Хекс да лежи на една страна. Беше увита с голяма кърпа, а от глава до пети я покриваше нов чаршаф.

Боже… Искаше му се кожата й да се откроява малко повече от белия чаршаф. Джон се приближи и си помисли колко странно беше всичко това. Преди никога не беше възприемал себе си като по-висок от нея. Сега се извисяваше над нея и то не само защото тя лежеше.

— Ще те вдигна на ръце — изписа той с ръце, като в същото време произнасяше думите с устни.

Очите й се приковаха в неговите, после тя кимна и се опита да седне. Той се наведе и прекъсна неуспешните й опити, като я подхвана. Беше много по-лека, отколкото би трябвало.

Когато се изправи, доктор Джейн бързо сгъна завивките на леглото и посочи към вратата.

Тялото на Хекс беше напрегнато, а това й костваше енергия и той искаше да й каже да се отпусне, но дори да притежаваше глас, молбата му би била безсмислена. Тя не беше от типа жени, които допускаха да бъдат носени при каквито и да било обстоятелства. От никого. Или поне… в нормална ситуация.

Коридорът му се стори безкрайно дълъг, а трите метра между външната врата и бордюра му се видяха двойно повече. Ви скочи иззад волана и отвори задната врата.

— Може да легне тук. Постлах одеяла преди да тръгна.

Джон кимна и се наведе, за да я положи върху меката купчина, направена специално за нея. Тя вдигна ръка и стисна рамото му.

— Остани с мен. Моля те.

Той замръзна на място за миг… А после пристъпи вътре, без да я пуска. Струваше им известни усилия да се наместят… Но накрая той успя да настани и двама им, като седна със сгънати колене, върху които се настани тя, сгушена до гърдите му.

Вратите се затвориха и двигателят изрева. Зад някои от тъмните прозорци светнаха лампи, но те отпрашиха с висока скорост към покрайнините на града.

Хекс започна да трепери, а Джон я притисна още по-силно, като се опитваше да й предаде от собствената си топлина. И може би успя, защото само миг по-късно тя лежеше с глава, опряна на гърдите му, а гърчовете й се успокоиха.

Боже… Беше я желал в обятията си така дълго. Беше си го представял и беше разигравал различни сценарии.

Но този не беше един от тях.

Той си пое дълбоко дъх, като се готвеше да въздъхне… И почувства собствения си аромат. На силни подправки. Така ухаеха братята, когато бяха около своите жени. Това означаваше, че тялото му отвръща на емоциите му и вече нямаше връщане назад.

Той се проклинаше, задето вече не можеше да крие обвързването си, нито да го спре. През цялото време, откакто я беше срещнал, се приближаваше сантиметър по сантиметър към ръба на тази скала и очевидно беше преминал отвъд него, когато тя се беше хранила от вената му.

— Джон? — прошепна Хекс.

Той я потупа леко по рамото, за да покаже, че я е чул.

— Благодаря ти.

Опря лице в косата й и кимна с глава, така че тя да го почувства.

Когато Хекс се отдръпна, той не се изненада… Или поне докато не осъзна, че тя всъщност се опитва да погледне нагоре към него. О, боже, мразеше това изражение върху измъченото й лице. Беше уплашена до крайност, дълбоките й сиви очи имаха цвят на асфалт.

— Всичко ще бъде наред — произнесе той с устни. — Ще се оправиш.

— Наистина ли? — Тя стисна здраво очи. — Наистина ли ще се оправя?

Ако зависеше от него, отговорът със сигурност беше „да“.

Тя отново отвори очи.

— Толкова съжалявам — произнесе дрезгаво.

— За какво?

— За всичко. За начина, по който се отнасях към теб. Заради това коя съм. Ти заслужаваш нещо много по-добро. Наистина… съжалявам.

Гласът й пресекна и тя замига бързо, а после отново отпусна глава на гърдите му и опря длан в сърцето му. Именно в моменти като този той отчаяно желаеше да може да говори. Все пак не можеше да я захвърли на една страна, за да извади бележника си.

Накрая се задоволи просто да я придържа грижливо, защото само това можеше да й предложи.