Дж. Уорд - Единствена любов

По-късно Леш щеше да си помисли, че никога не знаеш с кого ще се пресече пътят ти. Никога не си наясно как едно просто решение да завиеш наляво или надясно би променило всичко. В някои случаи изборът нямаше значение. В други те поставяше в напълно неочаквана ситуация.

Засега обаче все още му предстоеше да достигне до осъзнаването на този факт. Просто шофираше между фермите и разсъждаваше за времето.

Тъкмо минаваше един часът.

— Още колко остава?

Леш хвърли поглед към спътничката си. Проститутката, която беше прибрал от една пряка в центъра на града, изглеждаше доста прилично и имаше достатъчно силикон в тялото си, че да бъде порнозвезда, но пристрастеността й към наркотиците я беше направила мършава и раздразнителна.

А също и отчаяна. До такава степен, че му беше струвало само сто долара да я убеди да се качи в колата му, за да я заведе на „парти“.

— Не много — отговори той и отново насочи вниманието си към пътя пред себе си. Беше разочарован до крайност. Когато беше разигравал тази сцена в главата си, Хекс беше вързана и със запушена уста на задната седалка… Далеч по-романтично. Вместо това трябваше да се задоволи с тази нещастница. Но не можеше да воюва срещу действителността, в която се беше озовал. Имаше нужда да се храни и баща му го очакваше, за да свършат необходимото, а откриването на Хекс щеше да му отнеме повече време, отколкото имаше на разположение.

Едно от най-лошите неща, с които се налагаше да се примири, беше, че кучката на седалката до него беше човек. Далеч по-малко полезна от жена-вампир, но се надяваше, че щом има яйчници, щеше да върши работа, когато му се налагаше да пие от кръвта й. Така и не беше успял да открие създание от другия пол от неговия вид.

— Знаеш ли какво? — произнесе тя завалено. — Някога бях модел.

— Наистина ли?

— В Манхатън. Но нали разбираш, онези мръсници… никак не ги е грижа за теб. Само искат да те използват. Нали разбираш?

Добре. Първо трябваше да забрави за фразата „нали разбираш“. И второ, нима в Коддуел й беше по-добре?

— Харесвам колата ти.

— Благодаря — промърмори той.

Тя се наведе към него, а гърдите й изскочиха от деколтето на розовото й бюстие. Дрехата имаше мазни петна от мръсни ръце от двете си страни, като че не я беше прала от няколко дни, а от нея се излъчваше изкуствен аромат на череши, пот и дим от трева.

— Знаеш ли, харесвам те…

Тя плъзна ръка по бедрата му, а главата й потъна в скута му. Когато почувства, че се опитва да разкопчае ципа му, той хвана един кичур от изрусената й до бяло коса и я дръпна нагоре.

Тя дори не усети болка.

— Да не започваме отсега — каза той. — Почти стигнахме.

Жената облиза устни.

— Разбира се. Добре.

Простиращите се от двете им страни поля бяха окъпани от лунната светлина, а облицованите с дъски къщи, които бяха осеяли безформените парчета земя, блестяха в бяло. Повечето сгради имаха включено осветление на верандите и това беше всичко. Полунощ беше далече след времето за лягане на обитаващите околността. Което обясняваше защо беше добре да има своя територия тук, в земята на ябълковия пай и американските флагове.

Пет минути по-късно те спряха пред фермерската къща и паркираха близо до входната врата.

— Тук няма никой друг — отбеляза тя. — Ние ли сме първи?

— Да. — Той угаси двигателя. — Нека…

Изщракване в близост до ухото му го накара да замръзне на място. Говорът на проститутката вече не беше завален.

— Излизай от колата, мръснико.

Леш завъртя глава и почти целуна дулото на деветмилиметровия пистолет. Ръцете на уличницата, стискащи оръжието, бяха напълно спокойни, а в очите й блестеше хладнокръвие, което не можеше да не уважи.

Изненада, помисли си той.

— Излизай — нареди остро тя.

Леш се усмихна бавно.

— Стреляла ли си някога преди?

— Много пъти. — Тя дори не мигна. — И нямам никакъв проблем с кръвта.

— Ами добре. Браво на теб.

— Излизай…

— И какъв е планът? Ще ме изхвърлиш от колата? Ще ме застреляш в главата и ще ме зарежеш тук мъртъв? После ще вземеш колата, часовника и портфейла ми ли?

— И намиращото се в багажника ти.

— Нужна ти е резервна гума ли? Просто за информация — можеш да купиш такава във всеки гараж на „Файърстоун“ или „Гудиър“.

— Нима мислиш, че не знам кой си?

О, беше повече от сигурен, че няма и най-малка представа.

— Защо не ми кажеш какво знаеш?

— Виждала съм тази кола. Виждала съм и теб. Купувала съм наркотиците ти.

— Клиентка. Колко мило.

— Излизай.

Когато той не помръдна, тя отмести пистолета само на сантиметър встрани и натисна спусъка. Куршумът уцели прозореца зад него и той се вбеси. Беше едно да си играе игрички и съвсем друго да съсипва собствеността му. Тя насочи дулото на пистолета обратно между очите му, а той се дематериализира.

Прие форма от другата страна на колата и я наблюдаваше как започна да откача и да се върти на мястото си, а фризираната й коса се мяташе ту на една страна, ту на друга.

Готов да й даде някой и друг урок на тема планове, той отвори вратата и я измъкна навън за ръката. Беше детска игра да поеме контрол върху оръжието и нея самата. Само с едно движение. После пъхна пистолета в колана на гърба си и я повлече в задушаваща хватка през гърдите.

— Какво… какво…

— Нареди ми да изляза от колата — произнесе в ухото й. — И го направих.

В евтините й курвенски дрешки, крехкото й тяло беше леко като листо, носено от вятъра. В сравнение с битките с Хекс, това тук беше като нечие издихание на фона на ураганна буря. Каква скука.

— Да влезем вътре — процеди той, като наклони глава към шията й и докосна със зъби югуларната й вена. — Другият гост на партито сигурно вече ни очаква.

Докато се опитваше да се отскубне от хватката му, обърна лицето си към него. Леш се усмихна, разкривайки блестящите си зъби. Писъкът й прогони един бухал от клоните над главите им и той запуши устата й със свободната си ръка, а после я избута към входната врата.

Вътре миришеше на смърт, благодарение на ритуала по официалното приемане от предишната вечер и намиращата се в кофите кръв. Това обаче, донякъде представляваше предимство. Когато той светна лампите със силата на волята си и жената се озърна из стаята, се скова от ужас и припадна. Много любезно от нейна страна. Поставянето й на масата и завързването протекоха много по-лесно.

Той задържа дъха си, взе кофите и ги занесе в кухнята, изплакна ги в мивката, почисти ножовете и му се прииска господин Д. все още да беше наоколо, за да се занимава с гадостите.

Точно прибираше маркуча на мястото му, когато му хрумна, че момчето, което беше станало един от тях предишната вечер, го нямаше никъде. Занесе кофите в трапезарията и ги намести под китките и глезените на уличницата, а после бързо огледа етажа. Не откри нищо и изтича на втория етаж.

Вратата на гардероба в спалнята зееше отворена, а на леглото лежеше закачалка, като че от нея е била свалена риза. По стените около душа в банята още се стичаха струйки вода.

Какво ставаше, по дяволите?

Как се беше измъкнало проклетото хлапе? Нямаше кола, така че единствената възможност беше да върви по шосето. И после да се качи на стоп. Или пък да открадне някой от пикапите на фермерите. Леш слезе на долния етаж и установи, че уличницата беше дошла в съзнание и се бореше с парцала в устата си, а очите й бяха изскочили от орбитите, докато се гърчеше върху масата.

— Няма да отнеме много време — обеща той и се загледа в тънките й крака. И върху двата имаше татуировки, но бяха направени безразборно, без тема, която да ги свързва. Просто случайни драсканици, някои от които личаха ясно, а други бяха съсипани или чрез нескопосан опит да бъдат освежени, или от белези.

Ято пеперуди в ярки цветове, предположи той. Може би в началото идеята е бил такава.

Той закрачи наоколо, отиде до кухнята, а после се върна в трапезарията и отново се запъти към коридора. Звуците от блъскащите се в масата токове на обувките й и ударите на голата й кожа в повърхността на плота станаха по-тихи, когато се отдалечи, а Леш продължаваше да се чуди къде беше новият и защо баща му закъсняваше.

Половин час по-късно все така нямаше какво да прави и изпрати мислен сигнал до Другата страна.

Баща му не отговори.

Леш се качи на горния етаж и затвори вратата, тъй като реши, че не се концентрира достатъчно, защото е разгневен и ядосан. Седна на леглото, опря длани в коленете си и се успокои. Когато сърцебиенето му стана бавно и ритмично, той пое дълбоко въздух и изпрати нов сигнал… Отново нищо.

Може би нещо се беше случило с Омега.

Завладян от емоции, той реши да отиде в Дънд. Молекулите му се разбъркаха порядъчно, но когато се опита да приеме форма от Другата страна, беше блокиран. Отхвърлен. Отрязан. Сякаш се беше блъснал в масивна стена и когато се върна в проклетата вехта спалня на фермерската къща, тялото му се справи с шока чрез порив на гадене.

Какво ставаше, по дяволите? Мобилният му телефон звънна, той го измъкна от джоба на сакото си и се намръщи при вида на номера.

— Ало? — каза в слушалката.

Прозвучалото в ухото му кикотене беше младежко.

— Здравей, загубеняко. Обажда се новият ти шеф. Познай кой беше повишен току-що. Между другото, татенцето ти нареди повече да не го безпокоиш. Беше лош ход да предложиш жена… Би трябвало да познаваш баща си по-добре. О, и от мен се очаква да те убия. До скоро.

Смехът на новия се разнесе в ухото му и се заби в главата му, а разговорът беше прекъснат. И не от него.

Хекс не беше бременна. Или поне доколкото доктор Джейн можеше да прецени. Но благодарение на този свой кратък престой в царството на паниката на Хекс й се губеше пътуването им до имението. Мисълта, че съществува и най-малката вероятност да е…

Все пак не беше носила обръчите си, а тяхната цел беше да унищожават симпатските й наклонности, включително и овулацията й.

Какво щеше да прави, ако беше?

Добре, трябваше да се отърси от тази гадост незабавно. Бог й беше свидетел, че имаше да се тревожи за безброй „действително съществуващи“ проблеми. Пое дълбоко въздух и вдъхна аромата на Джон, а после се концентрира върху силните ритмични удари на сърцето му под ухото й. Не мина много време, преди сънят да я обори, а комбинацията от изтощението, замайването след храненето и потребността да се откъсне за кратко от живота я запратиха в безпаметна дрямка на задната седалка на джипа.

Събуди се от усещането, че я повдигат и отвори очи. Джон я носеше през някакъв паркинг, който беше подземен, ако се съдеше по подобните на пещера таван и стени. Вишъс, който беше изненадващо всеотдаен в помощта си, отвори тежка стоманена врата и от другата страна изникна… нейният кошмар.

Дългият безличен коридор беше покрит със светли плочки, имаше бетонови стени и нисък таван с луминесцентни лампи по него. Миналото я завладя, предишните й преживявания заеха мястото на случващото се в момента. В ръцете на Джон тялото й от отпуснато стана неудържимо и тя започна да се бори срещу хватката му в опит да се освободи. Мигом настъпи суматоха и всички се втурнаха към нея, а наоколо зазвучаха силни крясъци, сякаш се включи аларма. Когато почувства далечна болка в челюстта, осъзна, че тя е тази, която крещи.