И тогава Хекс пое няколко големи глътки въздух. И още няколко.

— Мисля, че приключих — произнесе тя.

Джон изчака малко, за да се убеди. Когато Хекс кимна, той извади бележника си и започна да пише бързо. Показа й изписаната страница, а очите й пробягаха по нея, но й отне известно време, преди да схване същността.

— Може ли първо да си измия лицето?

Той кимна и отиде до умивалника от неръждаема стомана. Пусна студената вода и взе чиста кърпа от купчината встрани, навлажни я и се върна обратно при нея. Тя протегна ръце и Джон постави мокрия плат върху дланите й, като я наблюдаваше как бавно започна да я притиска към лицето си. Беше му трудно да я гледа така немощна и се замисли за това каква я беше познавал винаги — силна, могъща, безкомпромисна.

Косата й беше пораснала и беше започнала да се къдри по краищата, което означаваше, че ако я пуснеше дълга, щеше да стане на вълни. Боже, искаше да докосне мекотата й.

Той плъзна очи към другия край на масата и изведнъж очите му се отвориха широко. Чаршафът се беше измъкнал изпод нея… И върху кърпата, която беше увита около бедрата й, имаше тъмно петно. Той пое дълбоко въздух и усети мириса на прясна кръв. Изненада се, че не го бе доловил преди. Но пък вниманието му беше ангажирано с други неща. О… боже. Тя кървеше…

Той я потупа леко по ръката и произнесе с устни „Доктор Джейн“. Хекс кимна. Джон се втурна към вратата на кабинета като обезумял. Когато се озова в коридора, беше заобиколен от безброй разтревожени лица с доктор Джейн най-отпред в групата.

— Готова ли е за мен?

Когато Джон отстъпи встрани и започна да жестикулира нетърпеливо, лекарката се отправи към вратата. Той обаче я спря. С гръб към Хекс изписа с пръсти:

— Тя е ранена някъде. Кърви.

Доктор Джейн положи ръка на рамото му и го премести, така че да сменят местата си.

— Знам. Защо не изчакаш отвън? Ще се погрижа за нея. Елена? Имаш ли нещо против да влезеш с мен? Ще ми е нужна помощ.

Съпругата на Ривендж влезе в кабинета и над главата на лекарката Джон я проследи с поглед как отива до умивалника, където започна да мие ръцете си.

— Защо не ти асистира Вишъс? — изписа той.

— Само ще направим преглед с ултразвук, за да се уверим, че всичко е наред. Няма да я оперирам. — Доктор Джейн му отправи чисто професионална усмивка… което беше странно плашещо.

И после вратата се затвори под носа му. Погледна към останалите. Всички мъже бяха изгонени в коридора. Вътре при нея имаше само жени. Мислите му запрепускаха бясно и не му отне много време, преди да стигне до заключение, което просто не можеше да е вярно.

Нечия тежка ръка се стовари върху рамото му, а гласът на Ви беше тих.

— Не, трябва да останеш тук, отвън, Джон. Пусни я!

Именно тогава осъзна, че ръката му държеше здраво дръжката на вратата. Погледна надолу и си нареди да я пусне… Наложи му се да си повтори командата два пъти, преди дланта му да пусне бравата.

Вече нямаше писъци. Не се чуваха никакви звуци.

Той чакаше. И чакаше. Закрачи напред-назад и продължи да чака. Вишъс запали нова ръчно свита цигара. Блей се присъедини към него, като запали своя „Дънхил“. Куин барабанеше по бедрото си. Рот потупваше главата на Джордж, докато голдън ретривърът наблюдаваше Джон с добродушните си кафяви очи.

Най-накрая доктор Джейн показа глава през вратата и погледна към хелрена си.

— Нужен си ми.

Вишъс угаси цигарата в подметката на ботуша си и тикна фаса в задния си джоб.

— За операция ли?

— Да.

— Ще отида да се преоблека.

Мъжът се затича към съблекалнята, а погледът на доктор Джейн срещна този на Джон.

— Ще се погрижа за нея добре…

— Какво не е наред? Защо кърви? — изписа той.

— Ще се погрижа за нея.

И после вратата отново се затвори.

Когато Ви се върна, все така изглеждаше като истински воин, макар и без кожените си дрехи, и Джон се помоли да е толкова добър в операционната, колкото и на бойното поле.

Очите му, подобни на диаманти, проблеснаха и той потупа Джон по рамото, преди да изчезне зад вратата на кабинета… Който очевидно в момента изпълняваше ролята на спешно отделение.

Вратата се затвори и на Джон му се прииска самият той да закрещи. Вместо това продължи да крачи напред-назад по коридора. По някое време останалите се отправиха към намиращата се наблизо учебна стая, но той не беше в състояние да отиде и да им прави компания. При всяко преминаване покрай затворената за него врата увеличаваше все повече периметъра на обиколките си, докато накрая не стигна до изхода на паркинга и после обратно до съблекалнята. Дългите му крака сякаш изяждаха разстоянието, като превръщаха петдесетте метра в някакви си сантиметри. Или поне на него му се струваше така.

На може би петата му обиколка, докато се движеше към съблекалнята, Джон се завъртя и се озова пред стъклената врата на офиса. Гледката на бюрото, шкафовете за документи и компютъра му се стори толкова позната, че го накара да почувства странно спокойствие. Но това не трая дълго, когато се приближи. С периферното си зрение забеляза пукнатините в бетонената стена отсреща, които тръгваха от една точка и се разпространяваха подобно на мрежа на паяк. Спомняше си нощта, в която се бяха появили. Онази ужасяваща нощ. Двамата с Тор седяха заедно в офиса. Джон подготвяше уроците си, а братът се беше опитвал да запази спокойствие, докато звънеше безуспешно у дома. Уелси не отговаряше и се включваше гласовата поща на телефона й, а напрежението се засилваше все повече… докато не се появи Рот с братята зад гърба си.

Новината за смъртта на Уелси беше трагична… Но после Тор беше научил точно как се бе случило. Не беше починала, защото бе бременна с първото им дете, а защото кръвта й бе пролята от лесър. Беше я убил. Беше му я отнел заедно с бебето им.

Това беше причинило пукнатините по стената.

Джон се приближи и прокара пръсти по фините резки в бетона. Тор се беше разгневил до такава степен, че буквално беше избухнал като супернова, а емоционалното претоварване го беше накарало да се дематериализира на неизвестно място. Джон така и не беше научил къде беше отишъл.

Усещането, че е наблюдаван, го накара да вдигне глава. От другата страна на стъклената врата беше Тор, просто стоеше и се взираше в него.

Погледите им се срещнаха, те стояха един срещу друг като равностоен вампир пред вампир, а не като по-млад пред по-стар. Джон вече бе пораснал. И както при много други неща, в тази ситуация нямаше връщане назад.

— Джон? — Гласът на доктор Джейн прозвуча от другия край на коридора и той се обърна, а после се затича към нея.

— Как е тя? Какво стана?

— Ще се оправи. Събужда се от упойката. Ще трябва да остане на легло поне още шест часа. Научих, че се е хранила от теб. — Джон й показа китката си и лекарката кимна. — Добре. Ще съм ти благодарна, ако останеш, в случай че има нужда отново да го направи.

Като че той би отишъл някъде.

Когато Джон влезе на пръсти в кабинета, за да не обезпокои Хекс, тя не беше там.

— Преместихме я в другата стая — поясни Ви.

Преди да отиде до намиращата се в далечния край на помещението врата, той огледа останките от операцията на Хекс. На пода имаше плашещо количество кървави марли. На операционната маса имаше още кръв. Чаршафът и кърпата, в които я бяха увили, сега бяха захвърлени на една страна.

Толкова много кръв. Все прясна.

Джон изсвири силно, за да привлече вниманието на Ви.

— Някой може ли да ми каже какво се е случило, по дяволите?

— Можеш да разговаряш за това с нея. — Братът извади оранжева торба за биологични отпадъци и започна да събира използваните марли, а после спря за кратко, но не погледна Джон в очите. — Ще се оправи.

Това беше мигът, в който Джон осъзна истината.

Колкото и зле да си беше мислил, че е пострадала, всъщност е било още по-зле. Много по-зле.

Обикновено при наранявания по време на битка информацията беше съобщавана на заинтересованите без колебания. Счупена бедрена кост, натрошени ребра, прободни рани. Но в случая жертвата беше жена, прегледът беше направен без мъжко присъствие и никой не обелваше и дума за направената операция.

Само защото лесърите бяха импотентни, това не значеше, че не могат да причинят други неща на…

Хладният полъх, преминал през операционната, накара Ви отново да вдигне глава.

— Един съвет, Джон. Ако бях на твое място, бих запазил предположенията си за себе си. В случай че искаш да видиш сметката на Леш. Няма смисъл Рив и сенките, при цялото ми уважение към тях, да ти отнемат онова, което се полага на теб.

Боже, братът наистина беше свестен тип, помисли си Джон.

Той кимна веднъж и се запъти към стаята на Хекс, като си каза, че въпросните мъже не бяха единствената причина да пази тайната. Хекс също нямаше нужда да научава какво се канеше да предприеме.



Хекс имаше чувството, че в матката й е паркиран автобус. Напрежението беше толкова голямо, че тя надигна глава и погледна надолу, за да провери дали не се беше разраснала до размерите на гараж. Не. Коремът й беше плосък както винаги.

Отпусна глава назад.

Струваше й се невероятно къде се намира. Действително беше претърпяла операция, сега лежеше на легло, а всичките й крайници все още си бяха по местата… И разкъсването в матката й беше зашито. Когато беше попаднала в хватката на паниката си, не беше могла да различи приятел от враг. Докато се бе намирала в умопомраченото си състояние, тя чувстваше, че не е на сигурно място, макар да беше заобиколена от познати лица, на които можеше да вярва.

Сега, когато всичко беше минало, фактът, че беше невредима и в добро състояние предизвикваше у нея странен прилив на ендорфин.

На вратата се почука тихо и тя знаеше кой е заради аромата, който се носеше оттам. Докосна косата си и се почуди как ли изглежда, но реши, че беше по-добре да не знае.

— Влез. — Джон Матю подаде глава и повдигна въпросително вежди. — Добре съм. Много по-добре. Но съм замаяна заради лекарствата.

Той се вмъкна вътре и се облегна на стената, като пъхна ръце в джобовете си и кръстоса единия си ботуш пред другия. Беше облечен с обикновена бяла тениска, което би било добро решение, ако не беше изцапана с лесърска кръв. От него се носеше аромат, какъвто е редно да излъчва един мъж — на сапун и лек мирис на пот. И изглеждаше както подобава на един истински мъж — висок, огромен и застрашителен. Боже, наистина ли беше изпуснала нервите си пред него по този начин?

— Косата ти е по-къса — отбеляза без определена причина.

Той измъкна ръце от джобовете си и ги плъзна непохватно по едва наболата си коса. Наклони глава на една страна, а мощните мускули на раменете му се напрегнаха под златистата кожа. Изведнъж тя се почуди дали някога щеше да прави секс отново. Разбира се, това бе странна мисъл, особено като се имаше предвид как беше прекарала последните… Тя се намръщи.

— От колко време ме няма?

Той вдигна четири пръста и после сви единия.

— Почти четири седмици? — Когато той кимна, тя започна старателно да приглажда подгънатия над гърдите й чаршаф. — Почти… четири.

Е, хората я бяха държали в продължение на месеци, преди да успее да се измъкне. По-малко от четири седмици би трябвало да е период, който да превъзмогне лесно.

Но тя не се канеше да остава тук, нали така. Предстоеше й не да превъзмогва травмите си, а да изпълни задача.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя и посочи към стола до леглото си.

Беше стандартна мебел за болнично заведение и удобен колкото трън в задника, но тя не искаше той да си тръгва…