Джон кимна и се приближи. Да настани огромното си тяло върху малкия стол не беше лесна задача. Първо опита с крака, кръстосани в коленете, а после в глезените. Накрая се настани обърнат на една страна с крака под леглото й и ръка, опряна на облегалката на стола.

Тя продължаваше да си играе с чаршафа.

— Може ли да те попитам нещо?

С периферното си зрение видя, че той кимна, а после се размърда и извади бележник и химикалка от задния си джоб.

Хекс прочисти гърло и се почуди как точно да формулира въпроса си. Накрая реши вместо този, който наистина я вълнуваше, да зададе някой не толкова личен.

— Кога е бил видян Леш за последно?

Той кимна и се преви над бележника си. Докато редеше думите на листа, тя го наблюдаваше… И осъзна, че не иска той никога да си тръгва. Искаше го тук, до себе си, завинаги. В безопасност. С него се чувстваше в пълна безопасност.

Джон вдигна глава и й показа бележника. После изведнъж замръзна. По някаква причина тя не можа да фокусира погледа си и се наложи да примигне… Джон бавно дръпна ръката си.

— Почакай, не съм го прочела. Би ли… Какво? Какво не е наред? — По дяволите, сега очите й отказваха да видят ясно и него.

Джон се наведе на една страна и тя чу тих звук. После пред нея се появи носна кърпичка.

— О, по дяволите! — Тя я пое от ръката му и я притисна към очите си. — Мразя да се държа като жена. Наистина ненавиждам факта, че съм жена.

Докато тя произнасяше цяла реч на тема естроген, поли, розов лак за нокти и високи токчета, той й подаваше носна кърпичка след носна кърпичка и взимаше обратно изцапаните с червено, които вече беше използвала.

— Трябва да знаеш, че никога не плача. — Тя хвърли поглед към него. — Никога.

Той кимна. И сложи в ръката й нова салфетка.

— Мили боже. Първо крещя като луда, а сега цивря. Способна съм да убия Леш дори само заради това.

През помещението премина мразовит полъх и тя погледна към Джон… Само за да се свие на мястото си. Изражението на лицето му се беше преобразило от състрадателно в кръвожадно за части от секундата. Беше напълно сигурна, че той дори няма представа за оголените си кучешки зъби. Говорът й премина в шепот и онова, което в действителност беше искала да попита, се изплъзна от устата й.

— Защо остана? Докато бях в операционната имам предвид? — Тя откъсна поглед от неговия и сведе очи към петната върху току-що използваната салфетка. — Остана и… Изглеждаше, сякаш разбираш всичко.

В последвалата тишина тя осъзна, че познава много добре живота му. Наясно беше с кого живее, с кой се бие на бойното поле, как се бие, какво върши в свободното си време. Но не знаеше нищо лично за него. Миналото му беше като черна дупка за нея. И по някаква неизвестна причина изпитваше потребност да хвърли светлина върху него. По дяволите, отлично знаеше защо. По време на онзи невъобразим кошмар в операционната, единственото, придържало я към действителността, беше той, и странно, но вътрешно тя се чувстваше свързана с него. Той я беше видял във възможно най-тежкото й състояние, в пристъп на най-голяма слабост и пълно безумие, но не беше извърнал поглед. Не си беше тръгнал, не я беше съдил, нито беше шокиран. Като че пожарът на емоциите й ги беше разтопил, за да ги слее в едно.

Това беше нещо повече от чувство. Беше обвързаност на душите им.

— Какво се е случило с теб, Джон? В миналото ти?

Той смръщи вежди и скръсти ръце върху гърдите си. И по-важното, емоционалната му решетка изведнъж се изпълни с всякакви мрачни нюанси и тя имаше чувството, че той се кани да избяга.

— Виж, не искам да те притискам. — По дяволите! — И ако ми кажеш, че животът ти е бил изпълнен единствено с блажени моменти, ще го приема и повече няма да питам. Просто… Нормалната реакция би била да се стреснеш. Дори доктор Джейн беше сериозно притеснена, когато се върна в кабинета. Ти обаче остана плътно до мен. — Тя се втренчи в твърдото му, непроницаемо изражение. — Погледнах в очите ти, Джон. И в тях имаше нещо повече от хипотетично разбиране на ситуацията.

След дълга пауза той обърна нова страница в бележника и започна да пише бързо. Когато й показа написаното, тя можеше да разбере гледната му точка, но й се прииска да изругае.

— Отговори ми какво правиха в операционната. Кажи ми какво ти има.

Да, класически вариант на: „Аз на теб, ти на мен“.



На Леш му отне само около час да се добере с мерцедеса до градската си къща заедно с проститутката. Беше на вълна оцеляване. Движеше се бързо и решително, като спря само веднъж по пътя. При това единствено, за да се отбие в едно бунгало в гората, откъдето взе нещата, нужни за мисията му.

Когато влезе в гаража на къщата, изчака вратата да се затвори напълно, преди да излезе и да измъкне проститутката от задната седалка. Внесе гърчещото се тяло през кухнята и използва сериозна доза от магията, приложена върху Хекс.

Но магическата бариера не беше предназначена за силиконовата кукла. Омега беше наясно къде се намираха лесърите му от тази страна. Можеше да ги почувства като отзвук на собственото си съществуване. И чрез него лесърите успяваха да се намират едни други.

Така че единственият начин Леш да остане скрит беше, като блокираше самия себе си. Беше му повече от ясно, че господин Д. не беше подозирал за присъствието на Хекс в спалнята. Объркването му беше очевидно всеки път, когато му наредеше да остави храна.

Разбира се, големият въпрос беше дали този вид прикритие би държало и Омега настрана. И за колко дълго.

Леш запрати проститутката в банята с такова внимание и грижа, с каквито би хвърлил там евтин сак с мръсно бельо. Тя се строполи тежко във ваната и изскимтя през лепенката на устата си, а той се върна обратно до колата.

Отне му около двайсет минути да разопакова донесеното и после подреди всичко на бетоновия под в мазето: седем пушки с рязани цеви, полиетиленова пазарска торбичка, пълна с пари, пластичен експлозив, два детонатора, ръчна граната и четири автомата.

Изкачи се по стълбите и угаси лампата в мазето, а после отиде до задната врата, отвори я и подаде ръка навън. Хладният нощен въздух преминаваше безпроблемно през защитата, ограждаща къщата, но той почувства границите й. Защитната преграда беше силна… Но трябваше да бъде по-силна.

Хайде сега при пачаврата.

Леш затвори вратата, заключи я и се запъти към банята. Беше изключително делови, когато извади ножа си, сряза въжето, стягащо китките зад гърба й, и… Тя заразмахва ръце, но той я удари по главата и тя загуби съзнание. Разрез. Разрез. Разрез. Направи три дълбоки разреза в китките и на шията й и после се облегна, за да наблюдава как кръвта й изтича на тънки струйки.

— Хайде… Кърви, кучко. Кърви.

Той погледна часовника и си помисли, че може би щеше да е по-добре, ако я беше оставил в съзнание, за да има по-учестен пулс и по-високо кръвно налягане. По този начин щеше да скъси времето за чакане.

Наблюдаваше процеса, но нямаше представа до каква степен трябваше да източи кръвта й. Червената локва под нея се увеличаваше, а розовото й бюстие беше станало тъмно.

Леш поклащаше нервно крак, докато времето отлиташе. И тогава забеляза, че кожата й беше станала не просто бледа, а сива и нивото на кръвта във ваната беше спряло да се повишава. Реши, че е приключил с този етап, разряза бюстието й, излагайки на показ ужасяващ чифт импланти и отвори гръдния й кош, като заби острието на ножа право в гръдната кост. Следващият разрез беше върху собствената му плът.

Задържа китката си над направения от него отвор и загледа как черните капки се стичат върху безжизненото й сърце. Отново не беше наясно какво количество е нужно и реши, че би било добре да е малко повече. После беше време да призове енергия върху дланта си, като с волята си накара въздушните молекули да се завъртят в подобен на торнадо вихър, докато не се превърнаха в кинетична енергия, която той можеше да контролира.

Леш погледна надолу към уличницата — тялото й беше обезобразено, гримът й беше размазан, а раздърпаната й коса подхождаше повече за някой филм на ужасите, отколкото за работещо момиче.

Експериментът му просто трябваше да успее. Заради блокиращата магия и това малко огнено кълбо върху дланта си, той вече можеше да почувства как мощта му отслабва.

По дяволите, трябваше да се получи на всяка цена.

Хвърли кълбото енергия в гръдния й кош и крайниците й заблъскаха в стените на ваната като рибешки опашки. Проблесна светлина и после изчезна. Той зачака… Помоли се…

От устните й се откъсна въздишка. Истински божи дар. Леш беше зашеметен, когато сърцето й заработи и черната му кръв бе погълната от намиращото се в гръдния й кош. Съживяването й накара члена му да потръпне. Това беше власт, помисли си той. Нещо, което не можеш да си купиш с шибаните пари.

Той беше бог, също като баща си.

Леш седна върху петите си и започна да наблюдава как цветът на кожата й се променя. Докато животът се завръщаше в тялото й, тя вкопчи ръце в ръба на ваната, а мускулите на бедрата й потръпнаха. Следващата стъпка беше нещо, което той не разбираше напълно, но нямаше да подлага на съмнение. Когато тя придоби вид, като че напълно се е завърнала към живота, той протегна ръка и изтръгна сърцето й.

Още пъшкане. Още давене.

Беше възхитен от постигнатото, особено след като положи длан върху гръдната й кост и накара плътта да се затвори. Кожата и костите й се подчиниха на волята му и тя беше същата като преди.

Само че по-добра. Защото сега щеше да му бъде полезна.

Той се пресегна и пусна душа. Струята обля тялото и лицето й, а тя замига учестено под студената вода и заразмахва комично ръце.

Колко време трябваше да чака сега? Кога би могъл да провери дали се намира една стъпка по-близо до онова, което би го поддържало във форма? Заля го вълна на изтощение и той се облегна рязко на шкафчетата под мивката. Ритна вратата, за да я затвори, опря ръце на коленете си и загледа гърченето на уличницата.

Беше толкова слаба. Толкова проклето слаба.

Тук трябваше да е неговата Хекс. Трябваше да стори това с нея, а не с някаква мизерна човешка жена.

Покри лицето си с ръце, а главата му клюмна, сякаш цялата еуфория отпреди малко се беше изпарила. Нещата не трябваше да се подредят по този начин. Планът му не беше такъв. Бягащ. Преследван. Лутащ се из света.

Какво, по дяволите, щеше да прави без баща си?

28.

В очакване Хекс да отговори на въпроса му, Джон се съсредоточи върху думите, които бе написал, като ги повтаряше с химикалката и ги правеше по-тъмни. Може би не трябваше да отправя искания, като се имаше предвид състоянието й, но имаше нужда от нещо в замяна. Щом щеше да повдигне покривалото от грозотата на миналото си и да открие душата си, не искаше да е единственият разголен.

Освен това държеше да знае какво е станало с нея, а тя беше единствената, която можеше да му каже.

Когато мълчанието й се проточи, започна да мисли за това, как тя отново тръшваше вратата под носа му. Точно така, отново! Всъщност, не беше изненадващо и по тази причина не би трябвало да му придава такова значение. Бог му беше свидетел, че бе отблъскван безброй пъти.

В действителност обаче, имаше чувството, че се изправя пред поредната смърт в живота си…

— Аз те видях. Вчера.

Гласът й го накара да вдигне рязко глава.

— Какво? — произнесе с устни.

— Той ме държеше в спалнята. Видях те. Ти влезе и отиде до леглото. Тръгна си с една възглавница. Аз бях… до теб през цялото време, докато ти беше в стаята.

Джон вдигна ръка към лицето си, а тя се усмихна леко.

— Да, докоснах лицето ти.

Мили боже…

— Как?

— Не съм сигурна как точно го прави. Но именно така успя да ме отвлече. Всички бяхме в пещерата на колонията, където държаха Рив. Симпатите бяха дошли и тогава Леш ме хвана… Случи се така бързо. Изведнъж вече не стоях на краката си, а бях влачена навън, но не можех да се съпротивлявам и никой не можеше да ме чуе. Нещо като силово поле е. Ако се намираш вътре и се опиташ да го пробиеш, ударът е мигновен и болезнен… Но не е само това. Бариерата притежава и еластичност. — Тя вдигна длан и направи жест, сякаш притискаше въздуха пред себе си. — Като някакъв вид материя е. Но странното е, че в същото пространство могат да се движат и други. Както когато дойде ти.