Джон осъзнаваше смътно, че ръцете го болят. Погледна надолу и видя, че ги е стегнал в юмруци, а ръбовете на бележника се впиваха в плътта му. Както и химикалката, с която беше писал. Обърна нова страница и надраска бързо: „Иска ми се да знаех, че си там. Щях да направя нещо. Кълна се, че не знаех“.

Когато прочете написаното, тя се протегна и положи длан върху ръката му.

— Знам. Вината не е твоя.

Със сигурност не изглеждаше така от негова гледна точка. Да се намира точно до нея и да няма представа, че тя… О, по дяволите!

Започна да пише бързо и после й показа написаното.

„Той върна ли се? След като ние бяхме там.“

Когато Хекс поклати глава, сърцето му започна да бие отново.

— Мина с колата, но не влезе в къщата.

— Как се спаси? — изписа с пръсти, без да се замисли. Докато той ровеше в бележника за чиста страница, тя каза:

— Как успях да изляза ли? — Той кимна, а тя се засмя. — Ще трябва да ме научиш на езика на знаците.

Той примигна, а после произнесе с устни:

— Добре.

— И не се тревожи. Аз уча бързо. — Тя пое дълбоко въздух. — Бариерата беше достатъчно силна, че да ме държи вътре от мига, в който ме отвлече. Но после вие дойдохте и си тръгнахте и… — Хекс се намръщи. — Ти ли подреди така онзи лесър на долния етаж?

Кучешките му зъби се подадоха от устата и той изрече беззвучно:

— По дяволите, да.

Леката й усмивка беше смъртоносна като кинжал.

— Добра работа. Чух всичко. Както и да е, след като настъпи тишина, осъзнах, че трябва да се измъкна или ще…

Умреш, помисли си той. Заради стореното от него в кухнята.

— Така че бях…

Той вдигна ръка, за да я спре, а после бързо написа нещо. Когато й показа думите, тя се намръщи и после поклати глава.

— О, разбира се, че не би направил такова нещо, ако знаеше, че съм там. Но не си знаел. И ако се съди по звуците, било ти е невъзможно да се спреш. Повярвай ми, аз съм последната, на която трябва да се извиняваш, задето си разфасовал един от онези мръсници.

Самата истина, но все още го обливаше студена пот, като си помислеше, че я е поставил в опасност.

Тя отново пое голяма глътка въздух.

— Така че след като си тръгнахте, установих, че бариерата отслабва и когато успях да разбия стъклото с юмрук, знаех, че имам шанс. — Тя вдигна едната си ръка и огледа кокалчетата. — В крайна сметка опитах, като се засилих и със спринт преминах през вратата на спалнята. Предположих, че ще се нуждая от допълнителна засилка и се оказах права. — Хекс се размърда в леглото и потрепна от болка. — Мисля, че именно тогава получих това вътрешно разкъсване. Пострадах доста зле при сблъсъка… Като че пробих с тялото си бетонен блок. Освен това се ударих и в стената на коридора.

Изкушението да й повярва, че синините по тялото й са резултат от бягството й, беше голямо. Но той познаваше Леш. Беше се сблъсквал с жестокостта му прекалено много пъти и беше наясно, че тя е изтърпяла много мъчения, причинени й от копелето.

— Затова се наложи операцията.

Съобщението беше направено със спокоен и ясен глас. Бедата беше, че не погледна Джон в очите.

Той обърна нова страница, изписа две думи с главни букви и накрая добави въпросителна. Когато обърна бележника към нея, тя едва хвърли поглед към написаното.

„НАИСТИНА ЛИ?“

Погледът на металносивите й очи се насочи към далечния ъгъл на помещението.

— Възможно е нараняването да е резултат от постоянните ми битки с него, но не бях имала кървене, преди да избягам, така че… Причината трябва да е тази.

Джон въздъхна и се замисли за петната и драскотините по стените, които бе видял в онази стая. Това, което написа, му причини болка.

След като прочете бележката, изражението й стана студено и затворено. Като че пред него стоеше непозната. Той хвърли поглед надолу към думите си.

„Колко зле беше?“

Не трябваше да пита, помисли си той. Беше видял колко тежко е състоянието й. Беше чул крясъците й и беше стоял до нея по време на нервния й срив. Какво повече му беше нужно да знае?

Тъкмо изписваше „съжалявам“, когато тя заговори с изтънял, пресекващ глас.

— Беше… поносимо. Искам да кажа…

Погледът му се закова в профила й и се опита да й внуши да продължи. Тя се прокашля.

— Не вярвам в самозаблудите. Те не помагат с нищо. Бях наясно, че ако не успеех да се измъкна, много скоро щях да умра. — Тя бавно поклати глава върху бялата възглавница. — Ставах все по-слаба заради липсата на кръв и постоянните боеве. Работата беше там, че се бях примирила със смъртта. И все още е така. Тя не е нищо друго освен процес, макар и болезнен. Но веднъж свърши ли се, вече всичко е наред, защото не съществуваш и е сложен край на всички гадости.

Фактът, че тя беше така вяла, го накара да се чувства неспокоен и му се наложи да са намести на малкия стол, за да не започне отново да крачи наоколо.

— Колко зле беше ли? — промърмори тя. — Аз съм боец по природа. Така че в известен смисъл не беше нещо особено. Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Имам предвид, че съм издръжлива. В операционната си изпуснах нервите, защото не понасям медицинско оборудване, а не заради Леш.

Заради случилото се в миналото й, помисли си Джон.

— Ще ти кажа следното. — Очите й се приковаха в неговите и пламъкът в тях го накара да потръпне. — Какво би направило изживяването неизразимо ужасно? Какво би превърнало последните три седмици в нещо напълно непоносимо? Това би се случило, ако не го убия… Ето с това не бих могла да се примиря.

Обвързаният вампир у него изплува на повърхността и нададе рев. Той се зачуди дали тя беше наясно, че не би могъл да я остави сама да се разправи с мръсника. Мъжете защитаваха жените си. Такива бяха природните закони, ако притежаваш пенис и комплект топки.

А и мисълта тя да се приближи до онзи тип го докарваше до пълна лудост. Леш вече я беше отвлякъл веднъж. Ами ако пак приложеше същия трик? Нямаше да имат втори шанс да си я върнат. Нямаше начин.

— Е — продължи тя, — аз се разкрих пред теб. Сега е твой ред.

Да. Добре.

Сега беше негов ред да се взира в далечния ъгъл. Мили боже. Откъде да започне?

Той отвори бележника си на чиста страница, опря писеца на химикалката в листа и… върху него не се появи нищо. Проблемът беше, че имаше прекалено много за писане, прекалено много за казване, а не беше ли това депресиращо до крайност? Рязко почукване на вратата накара и двамата да извърнат глави.

— По дяволите — изсумтя тя под нос. — Дайте ни още малко време!

Мисълта, че от другата страна на вратата чакаше някой, не го предразположи особено към споделяне. Това, съчетано с бариерата в общуването им и присъщия му инстинкт да прикрива миналото си, накара главата му да забучи.

— Който и да е, може да виси отвън цяла нощ и цял ден, ако зависи от мен. — Тя приглади одеялото върху корема си. — Предпочитам да чуя какво ще ми разкажеш.

Интересно, че именно тази реплика отключи блокадата му и той започна да пише бързо.

„Ще е по-лесно, ако ти покажа.“

Тя сключи вежди, когато прочете изречението, а после кимна.

— Добре. Кога?

„Утре вечер, стига да имаш разрешение да си тръгнеш оттук.“

— Срещата е уговорена. — Тя вдигна ръка и докосна леко неговата. — Искам да знаеш…

Ново почукване накара и двамата да изругаят.

— Нужна ни е още една минута! — сърдито се провикна тя, преди отново да насочи вниманието си към него. — Искам да знаеш… че можеш да ми се довериш.

Джон прикова поглед в нейния и мигновено бе катапултиран в друго измерение на своето съществуване. Може и да беше раят. Кой да знае и кого го бе грижа. Наясно беше единствено, че в този момент съществуват само те двамата. Останалата част от света бе потънала в мъгла.

„Възможно ли бе да се влюбиш в някого два пъти?“, помисли си той разсеяно.

— Какво правите там вътре, по дяволите? — Гласът на Рив от другата страна на вратата прекъсна мига, но не го унищожи.

Нищо не би могло да стори това, помисли си Джон и се изправи на крака.

— Влизай, задник такъв — троснато извика Хекс.

В мига, в който мъжът пристъпи в стаята, Джон почувства промяната във въздуха и знаеше, че докато двамата се гледат смълчани, комуникират телепатично. Тръгна към вратата, за да ги остави насаме, и точно преди да излезе, Хекс попита:

— Ще се върнеш ли?

В началото си помисли, че говори на Рив, но другият вампир го хвана за рамото и го спря.

— Приятелю, ще се върнеш ли?

Джон хвърли поглед към леглото. Беше забравил бележника и химикалката си на малката масичка и затова само кимна.

— Скоро ли? — попита Хекс. — Защото не се чувствам уморена и искам да науча езика на знаците.

Джон кимна отново и после за довиждане удари юмрука си в този на Рив, а сетне се запъти обратно към операционната.

Докато минаваше покрай празната маса, той се зарадва, че Ви беше свършил с почистването и не беше наоколо. Защото и животът му да зависеше от това, Джон не би могъл да скрие усмивката на лицето си.



Блей вървеше мълчаливо заедно с Куин през тунела, свързващ тренировъчния център и фоайето на къщата. Звукът от стъпките на двамата се сливаше, но това беше всичко. Нито той, нито Куин казаха нещо. Нито се докосваха. По какъвто и да било начин.

В миналото, преди да направи голямото си признание и преди нещата между тях да се прецакат, Блей просто щеше да попита Куин какво се върти в главата му, защото очевидно нещо го тревожеше. Но това, което някога би било обикновен въпрос, сега би изглеждало като натрапчива намеса.

Когато минаха през скритата врата под главното стълбище, Блей установи, че се ужасява от предстоящата част на нощта. Не оставаше още много от нея, но два часа могат да изглеждат като цяла вечност при подходящите обстоятелства. Или погрешните в неговия случай.

— Лейла сигурно ни очаква — подхвърли Куин и се насочи към основата на стълбите.

О… Страхотно. Точно от това имаше нужда. След като бе видял как Избраницата изпива с очи Куин, изобщо не беше в настроение да понесе свенливото й влюбване. Особено тази вечер. Това, че едва не бяха изгубили Хекс, го беше направило особено чувствителен.

— Идваш ли? — попита Куин и така силно сбърчи чело, че пиърсинга на лявата му вежда помръдна.

Блей плъзна поглед към халката върху плътната му долна устна.

— Блей? Добре ли си? Виж, мисля, че имаш нужда да се нахраниш, приятелче. Напоследък много ни се събра.

Приятелче… Боже, мразеше тази дума! Но наистина беше време да се стегне.

— Да. Разбира се.

Куин го погледна някак странно.

— Моята или твоята спалня?

Блей се засмя рязко и пое нагоре по стълбите.

— Всъщност има ли значение?

— Не.

— Именно.

Когато стигнаха до втория етаж, те отминаха кабинета на Рот, чиито врати бяха затворени, и се запътиха към коридора със статуите. Спалнята на Куин беше първата по пътя им, но Блей продължи напред, като реши, че този път нещата щяха да се случат на негова територия и по неговите правила. Отвори широко вратата и я остави така, като пренебрегна изщракването, когато Куин я затвори след тях.

В банята Блей отиде до мивката, пусна водата и се наведе, за да наплиска лицето си. Точно се подсушаваше, когато долови аромат на канела и разбра, че Лейла е пристигнала. Опря длани в мрамора, наведе се напред и отпусна глава надолу. Чуваше гласовете им да се сливат отвън в стаята му.