Дж. Уорд - Единствена любов

Хвърли кърпата на земята и се обърна, за да се изправи лице в лице с очакващото го. Куин седеше на леглото, с гръб, опрян в таблата, и с кръстосани крака. Беше преплел пръсти върху масивния си гръден кош и се усмихваше на Избраницата. Лейла стоеше до него с поруменяло лице и очи, забити в пода, като кършеше неловко пред себе си изящните си ръце.

Когато Блей влезе, двамата погледнаха към него. Изражението на Лейла не се промени. Това на Куин обаче стана напрегнато.

— Кой ще бъде първи? — попита Блей, докато се приближаваше към тях.

— Ти — промърмори Куин.

Блей нямаше намерение да се присъединява към него на леглото, така че отиде до дивана и седна в единия му край. Лейла пристъпи към него и коленичи.

— Господарю — обърна се към него и поднесе китката си.

Куин включи телевизора и започна да сменя каналите. Спря се на един спортен канал, където предаваха финалната среща от шампионата по бойни изкуства — Хюз срещу Пен.

— Господарю? — повтори Лейла.

— Извини ме. — Блей се наведе и пое фината й ръка в огромната си длан, като я държеше здраво, но без да стиска прекалено. — Благодаря ти за твоя дар.

Впи зъбите си възможно най-нежно и потрепна, когато тя подскочи леко. Би отдръпнал зъбите си от нея, за да се извини, по това би означавало да се наложи да пробие вената й още веднъж.

Докато се хранеше, очите му се насочиха към леглото. Куин беше напълно погълнат от битката на екрана, а дясната му длан се стегна в юмрук.

— Браво, супер — изръмжа полугласно. — Ей за това става дума!

Блей се съсредоточи върху онова, което вършеше и приключи бързо. Когато се откъсна от Лейла, той погледна към красивото й лице.

— Беше много мила, както винаги.

Усмивката й беше сияйна.

— Господарю… Както винаги, за мен е удоволствие да ви служа.

Той протегна ръка, за да й помогне да стане, впечатлен от вродената й грация. И силата, дадена му от нея, беше наистина чудотворна. Той чувстваше как се изпълва с енергия. Съзнанието му се замъгли, за разлика от тялото, което беше напълно концентрирано върху току-що полученото.

Куин все още беше погълнат от битката, а кучешките му зъби бяха оголени, но не за Лейла, а заради губещия. Или заради печелещия. За когото и да е.

Лицето на Лейла придоби примирено изражение, чувство, което Блей много добре познаваше. Той се намръщи.

— Куин. Ще се храниш ли?

Разноцветните очи на Куин се задържаха върху екрана, докато съдията не обяви резултата от срещата, а после синият и зеленият му ирис се насочиха към Лейла. С чувствено движение той се отмести и направи място за нея.

— Ела тук, Избранице.

Трите думи, произнесени с присвити очи, подействаха на Блей като удар с юмрук… Бедата беше, че Куин не показваше специално отношение към Лейла. Той просто си беше такъв. Всеки негов дъх, всеки удар на сърцето му, всяко движение излъчваше неподправен сексапил.

Лейла явно също го почувства, защото ръцете й се засуетиха около робата, първо докоснаха колана, а после яката. Изведнъж Блей за първи път осъзна, че тя беше чисто гола под всички тези дипли.

Куин протегна ръка и дланта на Лейла потрепна, когато я положи в неговата.

— Студено ли ти е? — попита той и се поизправи. Под прилепналата тениска ясно се очертаха плочките на корема му.

Тя поклати глава, а Блей се запъти към банята, затвори вратата и пусна душа. Съблече се и се пъхна под струята в опит да забрави за случващото на леглото му. Постигна успех само дотолкова, че успя да изключи Лейла от картинката.

В съзнанието му се загнезди фантазия как с Куин са се изтегнали на леглото и устата на всеки е долепена до врата на другия, а кучешките им зъби пробиват кадифената кожа, телата…

Беше съвсем нормално мъжете да получат ерекция след хранене. Особено ако мислят за голи тела. И пенещият се сапун не можеше да промени това. Нито пък мисълта за онова, което би се случило, след като двамата впият зъби един в друг.

Блей опря едната си ръка в хлъзгавия мрамор, а с другата обгърна потръпващия си пенис. Последвалото действие беше бързо и задоволително като студена пица, не беше лошо, но нямаше нищо общо с истинско ястие.

Вторият опит не подобри ситуацията и той отказа на тялото си да му предложи трети. Защото, честно казано, му се струваше отвратително. Куин и Лейла вършеха, каквото вършеха, от другата страна на вратата, а той се държеше като нещастник под горещата струя. Излезе изпод душа, избърса се, сложи си халата и осъзна, че не си беше взел чисти дрехи, които да облече. Завъртя топката на вратата и се помоли двамата да не се бяха заели с нещо друго, след като ги беше оставил. Скрайб Върджин се оказа милостива. Устата на Куин се намираше на другата китка на Лейла и той получаваше онова, от което се нуждаеше. Дори Избраницата беше коленичила до него.

Нищо открито сексуално.

Изпълнилото го облекчение накара Блей да осъзнае колко раздразнителен беше станал… Не само в този случай, но по отношение на всичко, свързано с Куин. Това наистина не беше здравословно. За никого.

И ако погледнеше обективно, какво лошо имаше в начина, по който се чувстваше Куин? Не избираш кой те привлича… И кой не.

Блей отиде до гардероба и извади риза и панталон. Точно се обърна, готов да се върне в банята, когато Куин отдели устни от вената на Лейла.

Издаде стон на задоволство и близна с език раните, направени от зъбите му. Върху езика му проблесна нещо и Блей повдигна вежди. Пиърсингът беше нов и той се почуди кой му го беше направил. Вероятно Вишъс. Двамата прекарваха много време заедно и именно така бяха успели да се сдобият с мастилото за татуировката на Джон… Куин беше задигнал шишенцето.

Куин плъзна език по кожата на Избраницата, а металът проблясваше при всяко движение.

— Благодаря, Лейла. Много си мила с нас.

Той бързо й се усмихна, после спусна крака от леглото, като очевидно се канеше да напусне стаята. Лейла от своя страна не помръдна от мястото си, а само сведе глава и закова поглед в скута си… Не, в китките си, които се подаваха от широките ръкави на робата й. Тя се олюля, а Блей се намръщи.

— Лейла? — извика и се приближи към нея. — Добре ли си?

Куин заобиколи леглото.

— Лейла? Какво става?

Сега те бяха коленичили.

— Прекалихме ли? — попита Блей, а Куин се намести пред нея и й предложи китката си.

— Нахрани се от мен.

По дяволите, тя беше хранила Джон предишната вечер, а сега и тях. Може би бе прекалено скоро. В светлозелените очи на Избраницата, които се взираха в лицето на Куин, нямаше никакво замайване, а само тъга и копнеж, таен там прекалено дълго. Куин се отдръпна.

— Какво съм направил?

— Нищо — изрече тя задавено. — Ако ме извините, ще се върна в Светилището.

Лейла понечи да се изправи, но Куин я хвана за ръката и я принуди да седне обратно.

— Лейла, какво става?

Боже, този негов глас. Толкова спокоен и мил. И ръката му беше нежна, когато се протегна и хвана брадичката й, за да я накара до го погледне в очите.

— Не мога да говоря за това.

— Напротив, можеш. — Куин кимна по посока на Блей. — Ние двамата ще запазим тайната ти.

Избраницата пое дълбоко въздух и последвалата въздишка показваше, че се предава, сякаш бе на края на силите си.

— Наистина ли? Ще запазите мълчание?

— Да. Блей?

— Да, задължително. — Той положи длан върху гърдите си. — Кълна се. Ще направим всичко, за да ти помогнем. Всичко.

Тя погледна към Куин и прикова очи в неговите.

— Видът ми не създава ли радост за очите ви, господарю? — Той се намръщи, а тя посочи първо към скулите си, а после към челото. — Може би се отклонявам от идеала ви за красота и това ме прави…

— Боже, не. Какви ги говориш? Красива си.

— Тогава… Защо оставам непожелана?

— Не разбирам… Постоянно те викаме. Аз, Блей и Джон. А също Рейдж и Ви. Всички молим теб заради твоята…

— Никой от вас не ме използва за друго освен да се храни от мен.

Блей се изправи и заотстъпва назад, докато не се блъсна в канапето и не се озова седнал на него. Задните му части отскочиха от възглавниците, а изражението върху лицето на Куин почти го накара да се разсмее. Никога не го бяха сварвали така неподготвен. До голяма степен причината беше в това, че през сравнително краткия си живот той беше видял твърде много. И по собствен избор, и поради тежката си съдба. Друга причина беше характерът му. Той се справяше във всякакви ситуации. Очевидно с изключение на тази. Куин изглеждаше, сякаш са го ударили по тила с щека за билярд.

— Аз… — Куин прочисти гърло. — Аз… аз… — Още нещо, което се случваше за първи път. Заекването.

Лейла прекъсна мълчанието.

— Служа на мъжете и братята в тази къща с гордост. Давам, без да получавам нищо в замяна, защото така съм научена и това ми доставя радост. Но ви казах това, защото ме попитахте… и чувствах, че трябва да го направя. Винаги, когато се върна в Светилището или в дома на Примейла, се чувствам напълно празна. До такава степен, че премислям дали да не престана. Това е самата истина… — Тя поклати глава. — Не мога да продължавам така, макар и никога да не съм познавала друг живот… Сърцето ми не може да го понесе.

Куин отпусна ръце и потърка бедрата си.

— Искаш ли… Би ли искала да продължиш, ако можеше?

— Разбира се. — Тонът й беше уверен и непоколебим. — Горда съм да бъда в услуга.

Сега ръката на Куин се зарови в гъстата му черна коса.

— Какво е нужно… за да се почувстваш удовлетворена?

Беше като да наблюдаваш влакова катастрофа. Блей си каза, че би трябвало да напусне стаята, но не можеше да помръдне. Искаше да стане свидетел на стълкновението. И, естествено, блестящата руменина на Лейла я направи още по-красива. После прекрасните й плътни устни се разтвориха. Затвориха се. Разтвориха се… И отново се затвориха.

— Всичко е наред — прошепна Куин. — Не е нужно да го произнасяш на глас. Знам какво би искала.

Блей почувства как го облива студена пот, а ръцете му стиснаха здраво избраните преди малко дрехи.

— Кого… — попита дрезгаво Куин. — Кого би желала?

Последва нова дълга пауза и после тя произнесе една-единствена дума.

— Вас.

Блей се изправи.

— Ще ви оставя насаме.

Беше напълно сляп, докато се движеше към вратата и по инстинкт сграбчи коженото си яке на път за навън.

Докато затваряше, чу Куин да казва:

— Ще действаме много бавно. Ако ще се заемаме с това, ще го направим бавно.

Озовал се в коридора, Блей бързо се отдалечи от спалнята си и едва когато стигна до двойните врати, водещи към крилото за персонала, осъзна, че се разхожда наоколо по халат. Отиде до стълбите, водещи към кинозалата и облече дрехите си пред автомата за пуканки. Нарастващият у него гняв го разяждаше като рак. Безпричинен и така безполезен.

Блей стоеше, загледан в рафтовете с дивидита, а заглавията на обложките не представляваха нищо повече от цветни петна за очите му.

Онова, към което посегна обаче, не беше филм. Беше парче хартия в джоба на якето му.