Помнеше, когато го видя за първи път по времето, когато бе още претранс. Беше я погледнал с такова страхопочитание и възхищение, като че тя е някакво върховно създание. Разбира се, в онзи момент единственото, което я интересуваше, беше внесеното от него оръжие в „Зироу Сам“ и като шеф на охраната целта й беше да го обезоръжи и да го изхвърли на улицата. Но после беше научила, че Слепия крал е негов уорд и това беше променило всичко.

След като бе станало известно кой е той, не само беше получил правото да влиза въоръжен, но се беше превърнал в специален гост заедно с другите две момчета. След този случай беше започнал да посещава клуба редовно и винаги я следеше със сините си очи, независимо къде се намираше тя. После дойде преобразяването му. Стана огромен и изведнъж към нежния свян в синия му поглед се прибави страст.

Беше й отнело много време да унищожи нежността, но вярна на природата си на убиец, тя беше успяла да задуши всякакво топло чувство…

Хвърли поглед към улицата долу и се замисли за онзи път, когато бяха заедно в жилището й. След секса той се беше опитал да я целуне, а в сините му очи се четеше цялата ранимост и нежност, така характерни за него по онова време, но тя го беше отблъснала.

Беше си изпуснала нервите. Не беше успяла да понесе цялата тази романтика… Или отговорността, произлизаща от факта, че някой изпитваше такива чувства към нея… Или че е способна да му отвърне със същите чувства. Резултатът бе угасването на този неповторим поглед в очите му. Единствената й утеха беше, че за разлика от всички мъже, тръгнали вероятно да я търсят — като Ривендж, Ай Ем, Трез, братята — Джон не беше поел на Кръстоносен поход. Ако я издирваше, то беше, защото бе воин, а не защото бе теглен напред от лична самоубийствена мисия.

Не, Джон Матю не би излязъл на бойното поле заради чувствата си към нея.

И след като веднъж вече беше станала свидетел на това как стойностен мъж се самоунищожава в опит да я спаси, сега поне това не би се случило отново. Из къщата се разнесе миризма на печено на скара месо, а Хекс сложи край на тези мисли и събра цялата си налична воля като щит около себе си. „Любовникът“ й щеше да дойде при нея всеки момент и тя трябваше да се подготви психически за предстоящата битка. Беше изтощена, но силата на волята я движеше напред. Имаше нужда от кръв дори повече, отколкото от сън, но нищо такова не се очертаваше скоро.

В момента целта беше да продължи да поставя единия си крак пред другия, докато нещо не се пречупеше.

И докато не унищожеше мъжа, посмял да я държи против волята й.

2.

Погледнато хронологически, Блейлок, син на Рок, познаваше Джон Матю малко повече от година. Но този срок не отразяваше реално връзката между тях. Животът на всеки има две измерения — абсолютно и осезаемо.

Абсолютната продължителност на живота бива измервана от ритмичната смяна на деня и нощта, умножена по триста шейсет и пет. Но по-голямо значение има начинът, по който е преминал този период, събитията, смъртта, разрушенията, тренировките, битките. Ако събереше всичко изредено… срокът на познанството им би възлязъл на около четиристотин хиляди години. Докато пресмяташе, погледна към приятеля си. Джон Матю се взираше в моделите за татуировки по стените на ателието. Очите му пробягваха по черепи, кинжали, американски флагове и китайски символи. С размерите си той караше състоящото се от три помещения ателие да изглежда миниатюрно до такава степен, сякаш пристигаше от друга планета. В пълен контраст с предишната му момчешка фигура, Джон притежаваше мускулатурата на професионален борец, но поради огромната му костна структура плътта беше разпределена по по-дълги кости и това му придаваше по-елегантен вид от този на човешките мъже, дори когато са обути в клинове. Беше подстригал тъмната си коса изключително късо и това караше чертите на лицето му да изглеждат по-скоро сурови, отколкото красиви, а тъмните кръгове под очите му само подсилваха ефекта.

Беше имал тежък живот, но вместо това да го пречупи, всеки удар го беше изграждал като все по-силна и по-корава личност. Сега беше направен като че от стомана и нищо не напомняше за някогашното момче. Но именно в това се изразяваше нечие порастване. Не се променя само тялото, но и съзнанието.

Докато гледаше към приятеля си, реши, че загубата на невинността е истинско престъпление. В този момент вниманието на Блей беше привлечено от рецепционистката, която се беше облегнала на стъклената витрина с аксесоарите за пиърсинг, а гърдите й се полюшваха под черния сутиен и черната прилепнала тениска, които носеше. Единият й ръкав беше в бяло и черно, другият — в червено и черно, а на носа, веждите и ушите й висяха халки. Наред с рисунките по стените тя беше жив пример за това, какво можеш да получиш, стига да го искаш. Много секси пример… Устни с цвят на червено вино и коса, тъмна като нощта. Всичко у нея пасваше на Куин. Тя беше неговият женски вариант. Както би се очаквало, разноцветните очи на Куин вече я бяха фиксирали и той се усмихваше в типичния си предизвикателен стил. Блей плъзна ръка в джоба на якето си, за да извади червената кутия „Дънхил“. Нищо не го караше да жадува за цигара повече от любовния живот на Куин.

И очевидно тази вечер щеше да запали поне няколко, защото Куин се запъти към рецепцията, изпивайки жената с поглед, като че тя бе прясно налята бира, а той бе работил в жегата с часове. Докато се запознаваха, очите му се насочиха към гърдите й, а тя му даде още по-добра видимост към деколтето си, като се опря на лактите си. Добре, че вампирите не боледуваха от рак.

Блей обърна гръб на сценката, разиграваща се до касовия апарат и отиде да седне до Джон Матю.

— Тази е много добра. — Блей посочи скица, изобразяваща кинжали.

— Някога ще си направиш ли поне една? — изписа Джон.

— Не знам.

Бог му бе свидетел, че му допадаха върху кожата на другите…

Погледът му се насочи обратно към Куин, който беше надвесил тяло над жената, а широките му рамене, стегнатите бедра и дългите мощни крака обещаваха добро изживяване. Той беше невероятен в секса.

Не че имаше как Блей да го знае от първа ръка. Но го беше виждал и чувал… И си беше представял какво би било. Но когато се беше явила възможност, той беше отпратен от Куин към малка и специална групичка. Тази на отхвърлените. Всъщност беше по-скоро категория, отколкото група… Защото той беше единственият, с когото Куин не би правил секс.

— Докога ще щипе така? — попита женски глас.

Прозвуча гърлен мъжки отговор и Блей хвърли поглед към стола, където се изработваха татуировките. Блондинката, която тъкмо се беше сдобила с една, предпазливо спусна тениската си върху целофанената предпазваща повърхност и погледна към художника на татуировки, сякаш той беше лекар, способен да й предскаже вероятността да оцелее след заразяване с бяс.

После двете момичета отидоха до рецепцията, където онази, която беше размислила, си получи парите обратно и двете огледаха Куин от глава до пети.

Винаги ставаше така, където и да отидеха, и до момента това бе карало Блей да се възхищава на най-добрия си приятел. Но сега вече тези ситуации не спираха да му напомнят за собственото му отблъскване. Всеки път, когато Куин кажеше „да“, Блей чуваше онова единствено „не“ още по-силно.

— Готов съм за вас, момчета — извика художникът на татуировки. Джон и Блей се насочиха към дъното на ателието, а Куин заряза рецепционистката, като че беше лош навик, и ги последва. Беше много добре, че приемаше с такава сериозност ролята си на аструкс нотрум на Джон. Трябваше да е до него двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата и той гледаше на тази своя отговорност като на нещо по-важно от секса.

Джон седна на тапицираното кресло в центъра на помещението, извади парче хартия и го разгъна пред художника. Мъжът се намръщи и заоглежда скицата.

— Искаш тези четири символа на раменете си?

Джон кимна и изписа:

— Можеш да ги разкрасиш както ти допада, но трябва да се четат ясно.

След като Куин преведе казаното, татуировчикът кимна.

— Чудесно. — Той взе черна химикалка и оформи красива рамка от вълнообразни елементи около семплата скица.

— Какво означават?

— Просто символи — отговори Куин.

Художникът кимна и продължи да скицира.

— Как ви се струва? — Тримата се наведоха напред.

— Човече — отговори Куин тихо. — Това е жестоко.

Наистина беше така. Скицата беше съвършена. Нещо, което Джон би носил върху кожата си с гордост. Не че някой щеше да вижда буквите на Древния език или забележителните извивки на рамката. Написаното там не беше нещо, което искаше да е известно на широката публика, но така бе с татуировките — не беше нужно да попадат пред погледа на всички, а бог беше свидетел, че имаше достатъчно тениски, с които да я прикрива.

Когато Джон кимна, татуировчикът се изправи.

— Ще взема трансферна хартия. За нула време ще копирам скицата върху кожата и започваме работа.

Джон сложи на плота прозрачно шише с мастило и съблече якето си, а Блей се настани на един висок стол и протегна ръце да го вземе. Като се имаше предвид броя на оръжията по джобовете му, не би било в услуга за никого, ако просто го окачеше на закачалката.

След като съблече и тениската си, Джон се настани върху стола за татуировки, наведе се напред и опря масивните си ръце върху един тапициран бар стол. След като татуировчикът нахвърля скицата, той приглади листа върху гърба на Джон и после го дръпна. Рисунката оформи идеална дъга върху мускулите и покри изцяло мощните му плещи.

Древният език наистина беше прекрасен, помисли си Блей. Загледан в символите, за част от секундата той си представи собственото си име върху гърба на Куин, издълбано в гладката му кожа в стила на брачния ритуал.

Никога нямаше да се случи. Тяхната съдба беше да останат най-добри приятели… Което, сравнено с непознати, беше нещо наистина страхотно. Но сравнено с любовници? Сякаш се намираха от двете страни на заключена врата.

Хвърли поглед към Куин. Той следеше с поглед ту Джон, ту рецепционистката, която беше заключила вратата и бе дошла до него.

Издутината зад ципа на кожените му панталони беше повече от очевидна. Блей погледна надолу към купчината дрехи в скута си. Внимателно сгъна една след друга първо тениската, после блузата с дълги ръкави и накрая якето. Когато отново погледна Куин, той прокарваше показалеца си по ръката на жената.

Накрая щяха да се озоват зад завесата вляво от тях. Входната врата беше заключена, а завесата беше съвсем тънка и Куин щеше да оправи жената, без да се разделя с оръжията си. Така че Джон щеше да бъде в безопасност през цялото време… А Куин щеше да си получи своето.

Което значеше, че Блей щеше да страда, но само слушайки. По-добре, отколкото пълната програма. Особено при положение че Куин беше толкова красив, когато правеше секс. Наистина… красив.

Преди време, когато Блей се беше опитвал да живее като хетеросексуален, двамата бяха правили групов секс с много човешки жени. Не че той можеше да си спомни някое лице, име или тяло. За него винаги важният беше Куин. Винаги.



Болката, предизвиквана от убожданията на иглата, носеше наслада на Джон. Той затвори очи и пое въздух дълбоко и бавно, замислен за съприкосновението между метала и кожата му, как твърдият обект прониква в меката тъкан, как бликва кръвта… Как знаеш точно къде се пробива кожата. Например в момента татуировчикът работеше върху горната част на гръбнака му.

Джон имаше значителен опит с остриета, но от тези с по-голям калибър и обикновено той нанасяше ударите, вместо да ги поема. Разбира се, беше раняван няколко пъти на бойното поле, но беше оставял много повече прободни рани след себе си, и също като татуировчика винаги носеше оборудването си. В якето му имаше всякакви видове кинжали и ножове, дори верига. А също и чифт пистолети за всеки случай… Всичко това, плюс два колана с шипове.

Не че някога ги беше използвал срещу врага.

Не, те не бяха оръжия. И макар че не се бяха впивали в ничии бедра от почти четири седмици, не бяха безполезни. В момента функционираха като защита. Без тях се чувстваше гол.