— Чуй ме, трябва да натоварим вана…

Но пред вратата стоеше скования иконом задник, който гледаше, сякаш някой е разлял червено вино върху канапето.

Грег вдигна ръка.

— Тръгваме си. Изчезваме, само ни дайте…

— Собственикът реши да ви позволи да снимате тук за специалното си издание.

— Моля? — Грег запримигва като пълен идиот.

Гласът на иконома прозвуча още по-отвратено, ако това беше възможно.

— Собственикът разговаря с мен днес сутринта. Каза, че ви е разрешено да водите предаването си от тук.

С един ден закъснение, помисли си Грег и изруга наум.

— Съжалявам, с екипа ми…

— … сме много развълнувани — завърши Холи вместо него.

Когато Грег хвърли поглед през рамо, водещата му тъкмо обличаше халата си, докато ставаше от леглото.

— Чудесна новина — заяви тя, като се усмихваше на иконома. Който изглеждаше така, сякаш се разкъсваше между неодобрението и очарованието от гледката на разрошената, топла от съня и напълно естествена Холи.

— Много добре — отговори икономът, след като прочисти гърлото си. — Уведомете ме, ако имате нужда от нещо.

И след кратък поклон той се отдалечи по коридора.

Грег затвори вратата.

— Мислех, че искаш да се махнеш от тук.

— Ами… С теб съм в безопасност, нали така? — Тя се сгуши в него и потърка гърдите му. — Просто ще остана при теб.

Доволството в гласа й го направи подозрителен.

— Изигра ли ме? За цялата тази история със секса?

Тя поклати глава, без да се поколебае.

— Не… Но все пак мисля, че беше само сън.

— Но нали каза, че наистина си правила секс.

Идеално оформените й вежди се смръщиха, като че се опитваше да види през заскрежено стъкло.

— Всичко е прекалено неясно, за да е било истина. Снощи бях изключително объркана, но на дневна светлина… ми звучи някак глупаво.

— Беше доста убедена, когато дойде тук.

Тя поклати бавно глава.

— Нищо повече от наистина жив и невероятен сън… Всъщност нищо не се е случило.

Той затърси в изражението й признаци на съмнение, но съзря само убеденост. Изведнъж тя опря ръка в слепоочието си.

— Да ти се намира аспирин?

— Главоболие ли имаш?

— Да. Току-що се появи.

Той отиде до куфара си и извади тоалетния си несесер.

— Чуй ме, склонен съм да снимаме тук, но ако решим да останем, няма връщане назад. Трябва да запълним ефирното си време, така че не можем да побегнем към Атланта след ден или два.

Честно казано, времето им вече изтичаше.

— Разбирам — рече тя и седна на леглото. — Напълно съм наясно.

Грег й подаде аспирина, а после влезе в банята и й наля чаша пода.

— Защо не се върнеш в леглото? Рано е и без съмнение Стан все още не е на себе си.

— А ти какво ще правиш? — попита тя прозявайки се, докато му подаваше блистера и празната чаша.

Той кимна към лаптопа си.

— Ще го отнеса в салона на долния етаж и ще прегледам кадрите от снощи. Записите от дистанционните камери сигурно вече са се прехвърлили.

— Остани тук — настоя тя, докато помръдваше под чаршафа идеално лакираните си пръсти на краката.

— Сигурна ли си?

Тя положи глава на възглавницата, а усмивката й разкри прекрасните й зъби… И милата страна от характера й.

— Да. Така ще спя по-добре, а и миришеш чудесно след като си си взел душ.

Боже, биваше си я. По начина, по който го гледаше от леглото, щеше да е нужна цяла армия, за да го извлекат от стаята.

— Добре. Заспивай, захарче.

Тя се усмихна на гальовното име, което й беше дал, след като за пръв път бяха правили секс.

— Ще го направя. И благодаря, че ще останеш при мен.

Тя затвори очи, а той отиде до фотьойла пред прозореца и включи лаптопа си. Записите от миникамерите, които бяха скрили в коридора, в дневната на долния етаж и в големия дъб до верандата, наистина се бяха прехвърлили.

Като се имаше предвид случилото се, той съжаляваше, че не бяха монтирали камера и в стаята на Холи. Но тъй като призраци не съществуваха, защо им беше да си правят труда? Кадрите бяха заснети, за да се създаде представа за атмосферата… И за да бъдат леко манипулирани по-късно, когато дойдеше време за духовете в къщата.

Когато започна да преглежда заснетия материал, се замисли от колко време вършеше това. Две години? И досега не беше видял или чул нещо, което да не може да бъде обяснено. В което нямаше никакъв проблем. Той не се опитваше да докаже съществуването на духове. Просто продаваше забавление.

Единственото, което бе научил за последните двайсет и четири месеца, беше, че работата си я биваше, а измамата никога не бе представлявала проблем за него. Дори се чувстваше напълно комфортно, което го правеше идеален телевизионен продуцент. За него всичко беше въпрос на цели и без значение дали ставаше дума за места, таланти, актьори, собственици на къщи или каквото и да било друго, те всички представляваха шахматни фигури, които трябваше да бъдат подредени върху игралната дъска. За да свърши добре работата си, той беше лъгал за договори, дати, звук и картина. Беше мамил, заблуждавал и заплашвал.

Беше правил фалшификати, беше извъртал факти и… Грег се намръщи и се наведе към монитора. Натисна бутона за превъртане и пусна още веднъж записа, направен в коридора. Онова, което видя, беше тъмна фигура, движеща се пред спалните им…

После изчезна в тази на Холи. Часовникът в долния десен ъгъл показваше единайсет минути след полунощ. Което беше около четирийсет и пет минути преди нейното идване при него. Грег изгледа откъса още веднъж и наблюдаваше как огромната сянка се движи по средата на сумрачния коридор, като спира светлината, проникваща през срещуположния прозорец.

Чу в главата си гласа на Холи: „Защото правих секс с него“. Изпълниха го гняв и тревога и той остави записа да продължи напред, а според часовника в десния ъгъл минутите се нижеха. И ето го отново, трийсет минути по-късно силуетът напусна стаята на Холи, пристъпи навън и отново спря светлината.

Фигурата се насочи към противоположната посока на тази, от която се беше появила, сякаш знаеше къде е камерата и не искаше да покаже лицето си. Грег точно се канеше да позвъни на местната полиция, когато проклетото нещо изчезна, сякаш не бе съществувало.

Какво ставаше, по дяволите?

32.

Джон Матю се събуди, почувства Хекс до себе си и изпадна в паника. Сън… Дали всичко бе само сън?

Изправи се бавно до седнало положение и когато почувства как ръката й се плъзва надолу по гърдите му, той я хвана, преди да се е озовала в скута му. Боже, ръката й, която държеше така внимателно, беше топла и…

— Джон? — произнесе тя във възглавницата.

Без да се замисли, той се обърна към нея и погали късата й коса. В мига, когато го направи, тя отново заспа. След бърз поглед към часовника установи, че беше четири следобед. Бяха спали с часове и ако се съдеше по протестите на стомаха му, тя сигурно също умираше от глад.

След като се убеди, че Хекс спи дълбоко, той стана и бързо й написа бележка, а после нахлузи тениската и кожените си панталони.

Зашляпа към коридора с боси крака. Беше тихо, защото вече не се провеждаха тренировки, а това беше наистина жалко. Би трябвало от залата да се носят звуци от битка, от учебните стаи да се чуват гласовете на лекторите и захлопването на шкафчетата в съблекалнята. Вместо това наоколо цареше тишина.

Но, както се оказа, с Хекс не бяха сами.

Когато стигна до стъклената врата на офиса, той замръзна с ръка на бравата. Тор беше заспал пред бюрото… По-точно на него. Беше опрял глава на ръката си, а раменете му бяха увиснали.

Джон беше така свикнал с гнева, който изпитваше към него, че се шокира, когато не почувства нещо подобно. Вместо това… Усети смазваща тъга. Тази сутрин се беше събудил до Хекс. А Тор вече никога нямаше да преживее такова нещо. Вече никога нямаше да се обърне на една страна и да погали косата на Уелси. Никога нямаше да се наложи да отиде до кухнята, за да й донесе нещо за ядене. Никога нямаше да има възможността да я прегърне и целуне. А наред с всичко това беше загубил и бебето им.

Джон отвори вратата, като очакваше братът да подскочи, но той не го направи. Спеше дълбоко. Което можеше да се очаква. Напоследък беше зает да влезе във форма, като ядеше и тренираше почти денонощно и усилията си личаха. Панталоните му вече не висяха, а блузите му не се вееха около него. Но очевидно процесът беше изтощителен.

Къде ли беше Ласитър, учуди се Джон, докато заобикаляше бюрото, за да стигне до килера. Ангелът обикновено не се отдалечаваше твърде много от Тор. Мина през скритата зад рафтовете с канцеларски материали тайна врата и пое през тунела, водещ към къщата. Докато вървеше, флуоресцентните лампи, простиращи се далече пред него му внушаваха усещането, че се движи по съдбоносна пътека… Което, като се имаше предвид как стояха нещата, беше успокоително. Когато стигна до полегатото стълбище, той го изкачи, въведе кода и изкачи още един ред стълби. Влезе във фоайето и чу, че телевизорът в билярдната зала работи, така че му стана ясно къде се намира ангелът. Никой друг в къщата не би гледал шоуто на Опра. Не и ако в главата му не е опрян пистолет.

Кухнята беше празна, тъй като без съмнение догените се хранеха в своето крило, преди да се заемат с приготовленията за Първото хранене и да сервират за обитателите на къщата. С бързи движения той взе една кошница от килера и я напълни догоре. Гевречета. Термос, пълен с кафе. Кана с портокалов сок. Нарязани плодове. Кифлички. Чаши за кафе и сок.

Избираше висококалорични продукти и се молеше тя да обича сладко. Като се замисли, реши да направи и сандвич с пуешко за всеки случай.

И по друга причина добави още един сандвич с шунка и сирене.

Мина през трапезарията и се насочи към вратата под главното стълбище…

— Толкова много храна за двама — отбеляза Ласитър с присъщия си ироничен тон.

Джон се обърна. Ангелът стоеше на прага на билярдната зала и се беше облегнал на резбованата рамка на вратата. Беше кръстосал единия си ботуш пред другия и беше сключил ръце пред гърдите си. Златните му пиърсинги блестяха и създаваха впечатление, че целият е покрит с очи, очи, които не пропускат нищо. Ласитър се усмихна леко.

— Значи сега виждаш нещата под различен ъгъл, така ли?

Едва предната нощ Джон би направил някой груб жест, но сега беше склонен да кимне. Особено като си спомнеше пукнатините в бетонната стена, причинени от болката, която бе изпитал Тор.

— Добре — каза Ласитър. — Крайно време беше. О, и в момента не съм при него, защото всеки има нужда да остане сам. Освен това, че имам нужда от своята доза „Опра“.

Ангелът се обърна, а русите и черни кичури на косата му се разлюляха.

— Спести си го. Опра е върхът.

Джон поклати глава и установи, че се усмихва. Ласитър може и да беше суетен досадник, но беше довел Тор обратно при братята, а това означаваше много.

През тунела. През килера. Обратно в офиса, където Тор все още спеше.

Когато Джон пристъпи към бюрото, братът се събуди и цялото му тяло се напрегна, а главата му отскочи нагоре. Половината от лицето му беше сплескано, като че някой го беше напръскал с разтвор с нишесте и после беше изгладил несръчно бузата му.

— Джон… — заговори той. — Здравей. Имаш ли нужда от нещо?

Джон бръкна в кошницата и извади сандвича с шунка и сирене. Постави чинията на бюрото и я плъзна към Тор, който примигна, като че никога преди не беше виждал парче месо между две филии ръжен хляб.

Джон кимна към сандвича.