Лесърите можеха да са навсякъде, а хората умееха да се държат като идиоти. Той задържа вратата, за да мине тя, и с облекчение забеляза, че с изключение на продавача на билети, който стоеше зад бронирано стъкло, вътре имаше само един старец, който спеше седнал на една от пластмасовите пейки, и една жена с куфар.

Гласът на Хекс беше тих.

— Това място… те натъжава.

По дяволите, вероятно беше така. Но не заради случилото се с него тук… По-скоро причината беше в онова, което беше изпитала майка му. Преживяла бе тук родилните си мъки съвсем сама.

Той подсвирна силно и вдигна високо ръка, а трите човешки същества в чакалнята погледнаха към него. Замъгли съзнанието им и те изпаднаха в лек транс. После тръгна към металната врата с надпис „Жени“. Опря ръка в студената повърхност и я бутна, а после се ослуша. Никакви звуци. Вътре беше празно.

Хекс мина покрай него, а очите й обходиха стените, иззидани от газобетонни блокчета, мивките от неръждаема стомана и трите кабини. Помещението миришеше на белина и мръсни влажни стени. Огледалата не бяха стъклени, а представляваха полирани метални повърхности. Всичко беше здраво завинтено — от контейнерите за течен сапун до надписа „Пушенето забранено“ върху кошчето за боклук. Хекс спря пред кабината за инвалиди, а очите й искряха. Бутна вратата, потръпна и придоби объркано изражение.

— Тук… — Тя посочи към пода в ъгъла. — Тук си бил роден.

Когато тя се извърна към него, той вдигна рамене. Не знаеше точно в коя кабина се е случило, но имаше логика, че ако ще раждаш бебе, ще избереш най-просторната.

Хекс се втренчи в Джон и имаше вид, сякаш гледа през него. Той се озърна да провери дали някой не се е присъединил към тях. Не. В тоалетната бяха само те двамата.

— Какво? — произнесе с устни, а тя остави вратата на кабината да се хлопне.

— Кой те е намерил? — Когато той направи движение сякаш миеше пода, тя промърмори. — Чистачката.

Той кимна и се почувства засрамен от това място, от миналото си.

— Недей. — Тя се приближи към него. — Повярвай ми, не съм аз тази, която може да те съди. Не съм дошла на този свят при по-добри обстоятелства. Спокойно може да се каже, че са били дори по-лоши.

Той можеше само да си ги представя, предвид факта, че беше наполовина симпат. Двете раси не се смесваха доброволно.

— Къде си се озовал след това?

Той я изведе от тоалетната и се озърна. Куин стоеше в далечния край на автогарата и се взираше във вратите. Като че ли се надяваше там да се появи нещо с мирис на бебешка пудра. Когато погледна към тях, Джон му кимна, после извади хората от транса и почисти съзнанието им. Сетне тримата се дематериализираха.

Когато отново приеха форма, се намираха до пързалката и пясъчника на сиропиталището „Дева Мария“. Режещият мартенски вятър брулеше из двора на църковния приют за нежелани деца. Веригите на люлките подрънкваха, а голите клони на дърветата не предлагаха никаква защита. Редиците прозорци на общежитието бяха тъмни… А също и тези на столовата и параклиса.

— Хора? — произнесе Хекс тихо, а Куин се приближи до една от люлките и седна в нея. — Отгледан си от хора? Мили… боже.

Джон тръгна към сградата и си помисли, че може би идеята му не е толкова добра. Тя изглеждаше потресена…

— С теб имаме много повече общо, отколкото си мислех. — Той се закова на място и тя явно разгада изражението му… Или разчете емоциите му. — Аз също не бях отгледана от себеподобни. Макар че като се има предвид каква съм наполовина, това би могло да се смята за благословия. — Тя пристъпи към него и се взря в лицето му. — Бил си по-смел, отколкото си предполагал. — Тя кимна към сиропиталището. — Когато си живял тук, си бил по-смел, отколкото си осъзнавал.

Той не беше съгласен с нея, но не смяташе да разколебава вярата й в него. След миг протегна ръка и когато тя я пое, двамата се приближиха към задната врата. Изчезнаха, за да се появят от другата й страна. О, по дяволите, още използваха същия препарат за под. С мирис на лимон. Обстановката също никак не се беше променила. Което означаваше, че кабинетът на директора се намираше в края на коридора. Той я поведе по износения дървен под и когато стигнаха до кабинета, свали раницата от рамото си и я закачи на бравата на вратата.

— Какво има вътре?

Той вдигна ръка и потърка един в друг палеца и показалеца.

— Пари. От обиска на…

Той кимна.

— Това е подходящото място за тях.

Джон се обърна и се загледа към другия край на коридора, където се намираха спалните. Изплувалите спомени го поведоха натам, преди съзнанието му да се е намесило и той тръгна към стаята, където някога бе леглото му. Беше толкова странно отново да бъде тук, припомняйки си самотата, страха и мъчителното усещане, че е различен… Особено когато се намираше сред други момчета на неговата възраст.

Това беше най-лошото: да е сред такива, за които се предполага, че са същите като него, винаги го беше карало да се чувства още по-различен.



Хекс вървеше по коридора, на няколко крачки след Джон. Той се движеше тихо, като стъпваше внимателно с тежките си ботуши и тя последва примера му, така че приличаха на два призрака в притихналия коридор. Хекс забеляза, че всичко в сградата, макар и старо, блестеше от чистота — от лъскавия линолеум до боядисаните в бежово стени и армираните стъкла на прозорците. Нямаше прах и паяжини, нито драскотини и пукнатини. Това й даде някаква надежда, че монахините и административният персонал се грижат със същото старание и за децата.

Когато двамата с Джон стигнаха до двойните врати, тя можеше да долови сънищата на момчетата от другата страна, а различните емоции зад спуснатите им клепачи възбудиха рецепторите й на полусимпат. Джон подаде главата си в помещението и докато се взираше в децата, които спяха там, където някога беше лежал и той самият, тя забеляза, че се е намръщил.

Емоционалната му решетка беше… засенчена от нещо. Аналогична, но напълно самостоятелна структура, която тя беше забелязала и преди, но сега беше очевидна. Никога не беше долавяла подобно нещо у някой друг и не можеше да го обясни… Според нея Джон не беше наясно какво прави. По някаква причина обаче, пътуването в миналото му бе направило видима пукнатината в психиката му.

Както бяха видими и други неща. Той е бил същият като нея, изгубен и съсипан, отглеждан по задължение, без истинска обич.

Хекс искаше да го помоли да спре с всичко това, защото чувстваше какво му струва… и още колко по-далече щяха да стигнат. Но беше като омагьосана от онова, което й показваше той. И то не само защото като симпат се хранеше с емоциите на другите. Не, тя искаше да научи повече точно за този мъж.

Докато той се взираше в спящите момчета, завладян от миналото си, тя се съсредоточи върху силния му профил, осветен от дежурната лампа над вратата. Когато вдигна ръка и я положи на рамото му, той подскочи леко.

Тя искаше да каже нещо нежно и мило, да изрече думи, с които да докосне душата му, така, както той бе докоснал нейната. Но истината бе, че в тази негова откровеност се таеше повече кураж, отколкото тя някога беше проявявала, и в свят, пълен с алчност и жестокост, той разбиваше сърцето й с онова, което й даваше. Тук беше изпитвал такава самота, че споменът за тази тъга го убиваше. Въпреки това щеше да довърши започнатото, защото й беше обещал.

Красивите сини очи на Джон срещнаха нейните и той наклони глава въпросително. Хекс осъзна, че в мигове като този няма място за думи. Пристъпи към масивното му тяло и обви ръка около кръста му. Със свободната си ръка се протегна нагоре, положи длан на тила му и го придърпа надолу към себе си.

Джон се поколеба, но после се наведе с охота, като обгърна тялото й с ръце и зарови лице в косата й. Хекс го притисна в обятията си, давайки му от силата си и дарявайки го с утеха. Докато стояха плътно прегърнати, тя погледна над рамото му към малките тъмни глави върху възглавниците в стаята.

В тишината почувства как миналото и настоящето се смесват, но това не беше нищо повече от илюзорна представа. Нямаше как да успокои изгубеното момче, което е бил тогава. Но поне можеше да го направи с порасналия мъж.

Притискаше го силно в обятията си и за един кратък миг си представи, че никога няма да го пусне.

37.

Седнал в спалнята си в имението Ратбун, Грегуин би трябвало да се чувства по-добре, отколкото се чувстваше в действителност. Благодарение на няколкото емоционални кадъра, показващи портрета във всекидневната, съчетани с общ план на притихналото имение по здрач, ръководството в Ел Ей бе силно впечатлено от предварителния материал и им разреши да започнат истинските снимки. Нещата с иконома също се бяха подредили добре. Беше подписал официален документ, с който им даваше пълен достъп до всичко. Операторът Стан можеше буквално да завре обектива си във всяко кьоше на проклетата къща.

Но Грег не чувстваше вкуса на победата. Не, шестото чувство му подсказваше, че се случва нещо нередно, а освен това го измъчваше пулсиращо главоболие, започващо от основата на черепа и завършващо във фронталния му лоб. Проблемът беше свързан с онази скрита камера, която бяха поставили в коридора.

Заснетото от нея нямаше рационално обяснение. Каква ирония, че изведнъж „ловецът на духове“ получава главоболие, когато се сблъска с фигура, изпаряваща се във въздуха. Човек би си помислил, че ще се радва, задето поне веднъж няма да се налага да кара оператора си да фалшифицира заснетия материал.

Колкото до Стан, той никак не бе впечатлен. О, беше убеден, че видяното е дух, но това не го притесняваше ни най-малко. Но пък и той беше човек, който, ако се озовеше вързан на железопътни релси, би си казал: „Идеално, имам време да подремна, преди да бъда размазан“.

Да пушиш трева си имаше своите предимства.

Часовникът на долния етаж удари десет и Грег остави лаптопа си и стана. По дяволите, щеше да се чувства по-добре, ако не беше видял дългокосата фигура да обикаля по коридора предишната нощ, ако не беше видял мръсника с неговите трикове „Има ме, няма ме“. Холи се обади от леглото зад гърба му:

— Великденското зайче ли се надяваш да видиш там отвън?

Той й хвърли поглед и си помисли, че изглеждаше прекрасно, облегната на възглавниците, с нос, забит в някаква книга. Когато я беше извадила от багажа си, той с изненада установи, че е на Дорис Кърнс Гудуин и е свързана със семействата на Фицджералд и Кенеди. По-скоро си я беше представял да чете биографията на Тори Спелинг5.

— Да, нямам търпение да зърна пухкавата му опашка — промърмори той. — Всъщност ще сляза долу и ще се опитам да му задигна кошницата.

— Само не ми носи желирани бонбони. Шарени яйца, шоколадови зайчета, онази изкуствена трева… става. Желираните бонбони ме отвращават.

— Ще повикам Стан да стои при теб. Става ли?

Холи вдигна очи от книгата си.

— Не ми е нужна бавачка. Особено такава, която вероятно ще пуши трева в банята.

— Не искам да те оставям сама.

— Не съм сама. — Тя кимна към камерата в ъгъла на спалнята. — Просто я включи.

Грег се облегна на рамката на прозореца. Начинът, по който косата й улавяше светлината, беше наистина прекрасен. Цветът, разбира се, без съмнение беше заслуга на опитен фризьор… Но беше идеален нюанс на русото, който подхождаше на кожата й.

— Никак не си уплашена, нали? — попита той и се почуди кога точно си бяха разменили ролите в цялата тази история.

— Заради снощи ли? — Тя се усмихна. — Не. Мисля, че Стан ни играе номера, за да ни отмъсти, че го разкарвахме между стаите. Знаеш как мрази да си мести багажа. А и това ме върна обратно в леглото ти, нали така? Не че ти се възползва от това.

Той взе якето си и се приближи към нея. Хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Все още ли ме желаеш?

— Винаги съм те желала. — Гласът на Холи стана по-тих. — Аз съм прокълната.