— Прокълната ли?

— Хайде, Грег. — Когато той я погледна неразбиращо, тя скръсти ръце. — Ти си лош избор. Женен си за работата си и би продал душата си, за да се издигнеш. Използваш всичко и всички около себе си като разменна монета. А когато вече не са ти от полза, дори не помниш имената им.

Боже… Беше по-умна, отколкото си беше мислил.

— Тогава защо искаш да имаш нещо общо с мен?

— Понякога… наистина не знам. — Очите й се насочиха обратно към книгата, но не започна да чете. Просто се втренчи в страницата. — Предполагам, че когато те срещнах, бях прекалено наивна и ти ми даде шанс, когато никой друг не беше склонен да го направи. Ти ме научи на много неща. И онова първоначално привличане все още не е отмряло.

— Казваш го, все едно е нещо лошо.

— Може и така да е. Надявах се да го надживея… Но после ти проявяваш изключителна загриженост към мен и всичко се връща с нова сила.

Той се загледа в нея, преценявайки идеалните черти на лицето й, гладката кожа и невероятното й тяло. Почувствал се озадачен и объркан, като че й дължеше извинение, той отиде до камерата, поставена върху триножника, и я включи.

— У теб ли е мобилният ти телефон?

Тя бръкна в джоба на халата си и извади своето блекбери.

— Ето го.

— Обади ми се, ако се случи нещо странно.

Холи се намръщи.

— Добре ли си?

— Защо питаш?

Тя вдигна рамене.

— Просто никога не съм те виждал толкова…

— Загрижен? Да, в тази къща има нещо.

— Канех се да кажа… отдаден. Имам чувството, сякаш за първи път наистина ме забелязваш.

— Винаги съм те забелязвал.

— Не и по този начин.

Грег отиде до вратата и спря.

— Може ли да ти задам един странен въпрос? Боядисваш ли си… косата?

Холи вдигна ръка към русите си кичури.

— Не, никога не съм го правила.

— Естествено руса ли си?

— Би трябвало да го знаеш. — Тя повдигна вежда, а той се изчерви.

— Е, жените сигурно се изрусяват и там долу…

— Аз не го правя.

Грег се намръщи и се зачуди кой ли управлява съзнанието му. В главата му се въртяха какви ли не откачени мисли, като че главното командване беше превзето. Помаха й леко, излезе в коридора и се озърна в двете посоки. Не се чуваха стъпки. Нито проскърцване. Никой не се разхождаше с чаршаф на главата, правейки се на привидение. Облече якето си и се запъти към стълбите, а ехото от собствените му стъпки го дразнеше. Хвърли поглед зад гърба си. Нищо, освен празен коридор. Когато се озова на долния етаж, погледна към лампите, които бяха оставени включени. Една в библиотеката. Една в преддверието. Една във всекидневната. Зави зад ъгъла и се спря, за да огледа портрета на Ратбун. По някаква причина той вече не му се виждаше така романтичен и впечатляващ.

По някаква причина, друг път. Щеше му се никога да не беше показвал портрета на Холи. Вероятно тогава не би повлиял на подсъзнанието й до такава степен, че да започне да си фантазира как мъжът от картината е отишъл при нея, за да правят секс. Какво изражение на лицето само имаше, докато разказваше за съня си. Не заради страха си, а заради частта със секса, зашеметяващия секс.

Някога изглеждала ли бе така след секс с него? А той някога беше ли се спирал, за да се замисли дали я е задоволил по такъв начин? Дали изобщо я е задоволил?

Отвори входната врата и пристъпи навън, като че тръгваше на мисия, но в действителност нямаше конкретна цел. Е, като изключим желанието му да избяга от компютъра си и онези образи… И от онази тиха стая с жената в нея, която може би струваше повече, отколкото някога беше предполагал.

Боже… Колко чист беше въздухът отвън!

Той се отдалечи от къщата и след като беше извървял около стотина метра по тревата, спря и погледна назад. Видя светлината, идваща от неговата стая на втория етаж и си представи как Холи се е сгушила удобно във възглавниците с книга в дългите си слаби ръце. Продължи да върви, като се насочи към групата дървета и потока. Зачуди се дали призраците имаха души. Или може би самите те бяха души? Дали телевизионните продуценти имаха души?

Той бавно обиколи имота, като се спря, за да подръпне испанския мъх, да погали кората на дъбовете и да вдъхне аромата на пръстта и мъглата. Връщаше се към къщата, когато на третия етаж светна лампа… И нечия висока и мрачна фигура мина покрай един от прозорците. Грег закрачи бързо. После се затича. Влетя през входната врата и се заизкачва тежко по стълбите. Не го беше грижа за предупреждението да не ходят на третия етаж. Беше му все тая дали ще събуди другите гости. Когато стигна на втория етаж, му просветна, че не знаеше коя врата води към тавана. Забърза по коридора и реши, че номерата на вратите бяха повече от очевидно доказателство, че това са стаи за гости.

После мина покрай надписи „Склад“ и „Чистачка“.

Благодаря ти, боже, най-сетне намери търсеното от него: „Изход“. Отвори вратата, втурна се към задното стълбище и започна да прескача по две стъпала наведнъж. Когато стигна горе, откри заключена врата, под която се процеждаше светлина.

Почука силно. Не последва никакъв отговор.

— Кой е там? — извика той и дръпна топката на вратата. — Хей?

— Господине! Какво правите там горе?

Грег се обърна и видя иконома, който стоеше в подножието на стълбите… и въпреки късния час беше облечен в смокинга си. Може би не спеше в легло, а висеше на закачалка в гардероба, за да не измачка дрехите си.

— Кой е вътре? — настоя Грег и посочи с палец през рамо.

— Съжалявам, господине, но третият етаж е частна собственост.

— Защо?

— Не мисля, че това ви засяга. А сега, ако не възразявате, ще ви помоля да се върнете в стаята си.

Грег отвори уста, за да възрази, но после я затвори, без да обели и дума. Имаше по-добър начин да се справи с положението.

— Е, добре.

Демонстративно бавно слезе по стълбите и докато минаваше покрай иконома, го закачи с тялото си. После отиде до стаята си и се вмъкна вътре като послушен гост.

— Как мина разходката ти? — попита Холи, докато се прозяваше.

— Нещо случи ли се, докато ме нямаше?

Като например някой призрак да е бил тук, за да те оправи?

— Не. Е, освен че някой тичаше по коридора. Кой ли е бил?

— Нямам представа — промърмори Грег и отиде да спре камерата. — Нямам абсолютно никаква представа…

38.

Джон прие форма до улична лампа, която съвсем скоро щеше да предаде богу дух. Светлата окръжност под подобната й на жираф шия озаряваше фасадата на жилищна сграда, която би изглеждала далеч по-добре при пълен мрак. Тухлите и хоросанът нямаха червен и бял цвят, а кафяв и още по-кафяв. Изпочупените стъкла на прозорците бяха запушени с тиксо и стари одеяла. Дори полегатото стълбище, водещо към преддверието, беше осеяно с пукнатини и дупки, като че някой го беше обработвал с бургия. Сградата бе съвсем същата като през последната нощ, която бе прекарал тук, с една-единствена разлика: жълтата ограничителна лента, прикрепена към входната врата.

Най-сетне! Отдавна й беше време да я съборят.

Хекс се появи от сенките и се присъедини към него, а той се постара да изглежда спокоен… Но знаеше, че не се справя. Голямото пътешествие из дебрите на скапаното му минало беше по-трудно за преживяване, отколкото беше очаквал и наподобяваше на влакче в увеселителен парк. Веднъж щом се качиш и потегли, няма бутон, с който да го спреш. Кой да предположи, че историята на съществуването му трябваше да върви с предупреждение за бременни жени и епилептици.

Да, беше невъзможно да се откаже по средата. Тя щеше да се разочарова, ако не стигнеше до края. Очевидно беше наясно с всичко, което той изпитваше… и ако се предадеше, щеше да почувства и провала му.

— После си попаднал тук? — прошепна тя.

Джон кимна и я поведе покрай главната фасада на сградата, завиха зад ъгъла и се озоваха на алеята отзад. Докато се приближаваха към аварийния изход, се почуди дали ключалката все още е счупена… Освободи резето с минимални усилия и двамата влязоха вътре. Мокетът в коридора наподобяваше пръстения под на някоя колиба, отъпкан до крайност и покрит с отдавна попили във влакната му засъхнали петна. Целият коридор беше осеян с празни бутилки от алкохол, опаковки от вафли и угарки от цигари. Вонята, която се носеше във въздуха, като че идваше изпод мишниците на бездомник. Цели кофи с ароматизатор не биха могли да променят, макар и малко този ад за обонянието.

Докато Куин се промъкваше през аварийния изход, Джон зави наляво към стълбището и започна да се изкачва по него, от което му се прииска да закрещи. Докато вървяха, плъхове пробягваха с цвърчене пред тях, а миризмата ставаше все по-наситена и по-остра, сякаш на горните етажи нещо се разлагаше.

Когато стигнаха до втория етаж, той ги поведе по коридора и спря пред стена, върху която имаше голямо петно. Мили боже… Петното от вино все още си стоеше… Но защо беше изненадан? Кой да го почисти?

Отмина още една врата и се насочи към онова, което някога бе представлявало едностайното му жилище. Джон бутна вратата и влезе вътре…

Боже! Всичко беше, както го бе оставил.

След него никой не беше живял тук, което вероятно бе логично. Хората постепенно бяха започнали да напускат сградата още по негово време… Е, поне онези, които можеха да си позволят по-добро жилище, се бяха изнесли. Бяха останали само наркоманите. А свободните апартаменти бяха заети от бездомници, промъкнали се като хлебарки през счупените прозорци и разбитите врати на партерния етаж. Кулминацията в демографския отлив беше настъпила с поставянето на ограничителната лента на вратата. Сградата официално бе обявена за необитаема. И туморът на мизерията беше обхванал всичко. Докато стоеше загледан в списанието за бодибилдинг, което бе оставил на леглото до прозореца, сякаш бе сграбчен и пренесен назад във времето, макар ботушите му да бяха здраво стъпили в настоящето.

Естествено, когато отвори вратата на неработещия хладилник… вътре все още стояха кутиите протеинов шейк с аромат на ванилия, които дори и гладните бездомници не бяха докоснали.

Хекс се разходи наоколо и после спря пред прозореца, през който той се беше взирал навън в продължение на толкова много нощи.

— Искал си да бъдеш различен от онова, което си бил.

Той кимна.

— На колко години беше, когато те откриха? — Той й показа с пръсти и очите й се разшириха. — На двайсет и две?! И не си имал представа, че си…

Джон поклати глава и отиде до списанието. Докато прелистваше страниците, осъзна, че се беше превърнал именно в онова, което бе желал: в огромен и зъл гадняр. Кой да предположи? Някога беше представлявал просто един мършав претранс, зависещ от милостта на всичко и всички… Хвърли списанието обратно на леглото и сложи край на мислите си. Беше склонен да й покаже почти всичко. Но не и онази част. Никога… Онази част от миналото му…

Нямаше да ходят до първата сграда, в която беше живял сам и тя нямаше да научи защо я беше напуснал, за да се настани на този адрес.

— Кой те въведе в нашия свят?

— Тормент — произнесе той с устни.

— На колко години беше, когато напусна сиропиталището? — Той й показа с пръсти. — Шестнайсет? И си дошъл направо тук? Директно от дома?

Джон кимна и отиде до шкафа над мивката. Отвори едната вратичка и откри единственото, което бе оставил там. Своето име. И дата.

Отстъпи встрани, за да позволи на Хекс да прочете написаното. Помнеше как го беше надраскал набързо. Тор го беше чакал на улицата, а той бе изтичал до горе, за да си вземе колелото. Беше го написал като декларация за… И той не знаеше за какво.

— Нямал си никого — промърмори тя, докато гледаше към вътрешността на шкафа. — И аз бях така. Майка ми е умряла при раждането ми и бях отгледана от чудесно семейство… с което знаех, че нямам абсолютно нищо общо. Напуснах ги на ранна възраст и никога не се върнах, защото мястото ми не беше там… и нещо ми подсказваше, че за тях беше по-добре да си тръгна. Нямах представа, че съм наполовина симпат и в света не ме очакваше нищо… Но трябваше да тръгна. За щастие срещнах Ривендж и той ми разясни каква съм. — Тя хвърли поглед през рамо. — Колко често се случва в живота почти да пропуснеш шанса си? Не е ли смайващо? Ако Тор не те беше открил…