Преобразяването му щеше да настъпи и той щеше да умре по средата му, защото нямаше да получи нужната му кръв, за да оцелее. По някаква причина не желаеше да мисли за това. Или пък за факта, че в миналото и двамата с Хекс са били еднакво самотни и объркани.

— Хайде — произнесе с устни. — Да вървим към следващата спирка.



Леш шофираше към фермерската къща по черен път сред царевичните полета. Свръхестественото му прикритие беше на мястото си, така че Омега и новото му момче за всичко да не могат да го открият. Освен това носеше бейзболна шапка, шлифер с вдигната яка и ръкавици. Чувстваше се като Невидимия човек.

По дяволите, искаше му се наистина да бе невидим. Не можеше да понася образа си в огледалото и след като беше изчакал час-два, за да види какви други части от него ще окапят, докато се превръща в жив мъртвец, не беше напълно сигурен дали да изпитва облекчение, че няма промяна в състоянието му.

Засега се беше разпаднал само донякъде. Мускулите му все още висяха по костите.

Паркира мерцедеса в борова горичка на около четиристотин метра от целта си и слезе от колата. Тъй като беше използвал всичките си сили, за да поддържа прикритието си, не можеше да се дематериализира. Така че му се наложи да върви до съборетината и се подразни, задето му се налага да полага толкова усилия само за да движи тялото си. Но когато стигна до облицованата с дъски къща, почувства прилив на енергия. На алеята бяха паркирани три таратайки… И той разпозна всичките до една. Бяха собственост на Обществото на лесърите. Къщата беше претъпкана. Вътре имаше поне двайсетина души, които си устройваха купон. През прозорците можеше да види буренцата с бира и бутилките, а кучите синове пушеха и смъркаха бог знае какво. Къде ли беше малкото копеле?

О… Точно навреме. Появи се четвърта кола, нямаща нищо общо с другите три. Блестящата й боя сигурно струваше повече от тунингования двигател под капака, а с това неоново осветление под бронята приличаше на НЛО, готвещо се да кацне. Хлапакът изскочи иззад волана и изглеждаше също така лъскав като автомобила си. Беше си купил чисто нови джинси и скъпо кожено яке и запали цигарата си със златна запалка.

Е, това щеше да е тестът.

Ако влезеше вътре, за да се присъедини към купона, значи Леш се беше заблудил относно хитростта му… И Омега не се беше сдобил с нищо повече от добър партньор за чукане. Но ако Леш беше прав и малкият мерзавец беше нещо повече от това, партито щеше да стане наистина интересно.

Леш придърпа реверите си още по-плътно върху висящата плът, която сега представляваше шията му, и се постара да не обръща внимание на това колко е лепкав. Някога той бе на мястото на това хлапе. Беше си въобразявал, че е нещо специално и че блясъкът ще го съпътства вечно. Но както и да е. Щом Омега беше склонен да изрита собствената си плът и кръв, този нещастник, представлявал някога човешко същество, също не би оцелял дълго.

Когато един от наливащите се вътре се втренчи право в Леш, той си помисли, че си играе с огъня, приближавайки се толкова много до къщата, но всъщност не го беше грижа. Нямаше какво да губи и в никакъв случай не мечтаеше да прекара остатъка от дните си във вид на дишащо парче месо.

Да бъде грозен, слаб и лепкав не му допадаше.

Зъбите му затракаха от студения вятър и той си помисли за Хекс, а спомените го стоплиха. Направо не можеше да повярва, че се е разделил с нея едва преди няколко дни. Струваше му се, че са изминали векове, откакто последния път я бе чувствал под себе си. Откриването на първата рана над китката му беше началото на края… Само че тогава не го знаеше.

Беше решил, че е просто драскотина.

Да бе!

Вдигна ръка, за да прокара пръсти през косата си, но те срещнаха козирката на бейзболната шапка и той си припомни, че вече нямаше какво да приглажда назад. Беше му останал само гол череп.

Ако имаше повече сили, би започнал да протестира и да беснее срещу несправедливата си и жестока съдба. Животът не би трябвало да е такъв. Не беше редно той да е онзи, който стои отвън и наблюдава. Винаги е бил центърът, водачът, избраният.

По някаква глупава причина се замисли за Джон Матю. Когато нещастникът беше записан в тренировъчната програма за бойци, представляваше просто един претранс, с име на брат и с белег във формата на звезда на гърдите си. Идеалната мишена за тормоз и Леш добре си беше поиграл с него.

По онова време изобщо не можеше да си представи какво е да си аутсайдер. Как това те кара да се чувстваш безполезен боклук. Как наблюдаваш околните и би дал всичко, за да си един от тях. Добре, че не е бил наясно. Иначе щеше да се замисли дали да се занася така с онзи загубеняк.

И ето го сега, облегнал се на грапавата студена кора на дъба, гледаше през прозорците на къщата как някакво друго златно момче живее неговия живот. Почувства, че е време за промяна в плановете му. Дори това да беше последното нещо, което ще стори, щеше да се погрижи копелето да получи подобаващ край.

Беше по-важно дори от Хекс.

Не го мотивираше толкова фактът, че мръсникът бе посмял да го сложи в списъка за отстраняване, а желанието да изпрати послание на баща си. В крайна сметка той беше гниеща ябълка, която не бе паднала далече от дървото.

А идеята за отмъщение беше сладка, много сладка.

39.

— Това е някогашния дом на Бела — рече Хекс, когато прие форма на една поляна до Джон.

Той кимна, а тя огледа заобикалящата ги пасторална картина. Бялата къща с веранда и червени комини изглеждаше съвършена на лунната светлина и беше жалко, че бе останала необитаема, а единственият признак на живот идваше от външното аварийно осветление.

На чакълената алея пред една съседна сграда бе паркиран форд „Фокус“, чиито прозорци пламтяха от отразената светлина, което правеше чувството за пустота още по-натрапчиво.

— Бела те е открила първа?

Джон направи знак с ръка в смисъл „почти“ и посочи към друга къща в съседство. Започна да жестикулира, но после се спря, видимо вбесен от бариерата в комуникацията им.

— Някой в онази къща… Познавал си ги и те са те свързали с Бела?

Той кимна и бръкна в джоба на якето си, откъдето извади ръчно изработена гривна. Хекс я взе от ръката му и видя, че от вътрешната страна на гривната бяха гравирани символи на Древния език.

— Терър. — Когато той докосна гърдите си, тя попита: — Това е името ти? Но откъде си знаел?

Джон докосна главата си и вдигна рамене.

— Появило се е от само себе си в ума ти.

Тя се загледа към по-малката къща. Отзад имаше басейн и тя чувстваше, че там спомените му ставаха по-ярки, защото всеки път, когато погледът му пробягваше по терасата, емоционалната му решетка се възпламеняваше, превръщаше се в електрическо табло с безброй лампички.

Първо е дошъл тук, за да защити някого. Но не Бела е била причината.

Мери, помисли си тя. Жената на Рейдж, Мери. Но как са се срещнали? Странно… Всичко, което виждаше, беше бяла стена. Не можеше да проникне в тази част на съзнанието му.

— Бела се е свързала с Братството и Тормент е дошъл за теб.

Когато Джон отново кимна, тя му върна гривната и той докосна символите с пръсти. Хекс се изненада колко относителна величина е времето. Беше минал само час, откакто бяха напуснали имението, но тя имаше чувството, че са прекарали заедно цяла година. Боже, той й беше дал много повече, отколкото изобщо беше очаквала… И сега отлично разбираше защо беше проявил такова разбиране, когато тя си беше изпуснала нервите в операционната. Беше изстрадал много, и през ранните си години не толкова бе живял, колкото е бил влачен през живота.

Но основният въпрос беше как се бе изгубил в света на хората? Къде бяха родителите му? Кралят бе негов уорд в годините му на претранс… Така се казваше в онези документи, които беше видяла при първата им среща в „Зироу Сам“. Беше предположила, че майка му е умряла и посещението на автогарата не опровергаваше това… Но в историята имаше празнини. Някои от които Джон умишлено не бе запълнил, а други просто не беше способен да запълни.

Хекс се намръщи, чувствайки, че баща му до голяма степен му е близък, въпреки че явно не го е познавал.

— Ще ме заведеш на едно последно място, нали? — попита тя.

Джон хвърли прощален поглед наоколо и после изчезна, а тя успя да го последва, благодарение на неговата кръв, която течеше във вените й. Когато отново приеха форма пред впечатляваща модерна къща, тъгата го погълна до такава степен, че емоционалната му решетка започна да се руши. С усилие на волята обаче, той успя да спре разпадането навреме, преди да е стигнало до етап, от който няма връщане. Веднъж сринеш ли се, с теб е свършено. Ставаш подвластен на демоните си.

А това я накара да се замисли за Мърдър. Тя си спомняше много ясно как точно беше изглеждала емоционалната му решетка в деня, когато научи истината за нея. Здравите греди, които изграждаха основите на психическото му здраве, се бяха срутили. И единствено тя не беше изненадана, когато той загуби разсъдъка си и ги напусна.

Джон й кимна, приближи се до главния вход и пъхна ключ в ключалката. Въздухът вътре беше спарен и миришеше на прах, което означаваше, че и тук отдавна не живееше никой. Но в къщата нищо не гниеше, за разлика от някогашния дом на Джон.

Той светна лампите във фоайето и тя почти ахна. На стената вляво от вратата имаше свитък, указващ на Древния език, че това е домът на Тормент и неговата шелан Уелесандра. А това обясняваше защо Джон изпитваше такава болка от присъствието си тук.

Хелренът на Уелесандра не беше единственият, участвал в спасяването на младия претранс. Тази жена също беше означавала страшно много за Джон.

Той тръгна по коридора и запали още лампи, а емоциите му представляваха комбинация от горчиво-сладка обич и изпепеляваща болка. Когато стигнаха до впечатляващата кухня, Хекс се приближи до масата в средата. Той е седял тук, помисли си тя, опирайки ръце на облегалката на един от столовете… През първата си вечер в тази къща той е седял тук.

— Мексиканска храна — промърмори тя. — Толкова си се боял да не ги обидиш. Но после Уелесандра…

Подобно на копой, надушил прясна следа, Хекс проследи онова, което успяваше да долови от спомените му.

— Уелесандра ти е сервирала ориз с джинджифил. И… десерт. За първи път си се почувствал заситен, а стомахът не те е болял… И си бил така благодарен, че не си знаел как да го покажеш.

Когато погледна към стоящия в другия край на кухнята Джон, лицето му беше бледо, а очите му блестяха прекалено силно и тя знаеше, че се беше върнал в дребното си телце, седнал на масата, свит… смаян до крайност от първия мил жест, който някой беше направил за него от толкова много време.

Стъпките в коридора я накараха да вдигне глава и тя осъзна, че Куин все още беше с тях. Мотаеше се наоколо, а лошото му настроение го следваше като видима сянка.

Е, нямаше нужда да остава още дълго. Това беше краят на пътуването им, последната глава в историята на Джон, с която тя вече беше наясно. И за съжаление това означаваше, че трябваше да се връщат в имението… Където Джон без съмнение щеше да се опита да я накара да яде, а после да се храни от него.

Но тя не искаше да се връща там. Още не. Мислено беше взела решение да си почине и тази нощ, така че това бяха последните й часове, преди да се отправи на отмъстителната си мисия… и да разруши крехката връзка между себе си и Джон, както и пълното разбиране, което сега проявяваха един към друг. Защото тя нямаше намерение да се самозаблуждава. Тъжната истина беше, че колкото и силна да бе връзката помежду им, тя все пак беше изключително крехка и със сигурност щеше да се скъса, когато на преден план отново дойдеше настоящето вместо миналото.

— Куин, ще ни извиниш ли за малко?

Разноцветните очи на мъжа се насочиха към Джон и двамата си размениха няколко жеста.

— Майната ти — тросна се Куин, преди да се завърти на токовете си и да се запъти към изхода.