След като трясъкът от блъснатата врата заглъхна, Хекс хвърли поглед към Джон.
— Къде спеше?
Той посочи към коридора и тя тръгна с него, като подминаха много стаи с модерно обзавеждане и антични произведения на изкуството. Комбинацията между двете придаваше на къщата вид на обитаем музей на изкуствата и Хекс с любопитство разгледа наоколо, като надничаше през отворените врати на различни салони и спални. Стаята на Джон се намираше чак в другия край на къщата и когато тя влезе в нея, само можеше да предполага за изживяния от него шок. От пълна мизерия до такова великолепие. За разлика от мърлявия му апартамент стените тук имаха тъмносин цвят, мебелите блестяха, банята беше облицована с мрамор, а подът беше покрит с дебел килим с дълъг косъм. Освен всичко друго една плъзгаща се врата извеждаше на самостоятелна тераса. Джон се приближи до гардероба и отвори вратата, а тя надникна над масивната му тежка ръка към малките дрехи, висящи на дървени закачалки. Докато се взираше в тениските, пуловерите и панталоните, раменете му бяха напрегнати, а едната му длан беше свита в юмрук. Съжаляваше за нещо, сторено от него или за някаква своя реакция и това нямаше нищо общо с нея…
Тор. Беше свързано с Тор. Съжаляваше за отношенията им в последно време.
— Разговаряй с него — предложи тя тихо. — Обясни му какво се случва. И двамата ще се почувствате по-добре.
Джон кимна и тя можеше да долови как решителността му се засили.
Хекс не беше съвсем сигурна как точно се случи… Е, механизмът беше съвсем прост, но все пак се изненада от факта, че отново го прегръща. Беше се прилепила към гърба му и бе обвила ръце около кръста му. Положи лице между плещите му и се зарадва, когато неговите ръце се озоваха върху нейните…
Той умееше да общува по толкова много различни начини. И понякога допирът беше по-добро изразно средство от думите. В тишината тя го придърпа към леглото и двамата седнаха. Взря се в него мълчаливо и той произнесе с устни:
— Какво?
— Наистина ли искаш да ти кажа? — Когато той кимна, тя го погледна право в очите. — Знам, че пропусна нещо. Чувствам го. Има промеждутък между сиропиталището и апартамента ти, който ми показа.
По лицето му не трепна нито един мускул и той дори не мигна. Но не беше нужно да й казва каквото и да било. Тя знаеше каквото трябваше да знае за него.
— Всичко е наред. Няма да питам. Нито ще те притискам.
Никога нямаше да забрави леката руменина, заляла лицето му… И мисълта, че скоро ще го напусне, беше онова, което я накара да докосне устните му с върховете на пръстите си. Когато той трепна изненадано, тя съсредоточи погледа си върху устата му.
— Искам да ти дам нещо от себе си — каза тихо. — Не за да ти се отплатя, а защото искам да го направя.
Би било чудесно да можеше да го отведе на своите места и да му покаже своя живот, но колкото повече знаеше за миналото й, толкова по-трудно щеше да понесе самоубийствената й мисия. Каквото и да изпитваше към Джон, тя щеше да преследва мъчителя си и не се заблуждаваше какви бяха шансовете й за оцеляване.
Леш си имаше своите трикове.
Ужасяващи трикове, с които причиняваше ужасяващи неща.
Спомените за онова гадно копеле изплуваха в съзнанието й, отвратителни спомени, които я накараха да потрепери. Грозни картини, които въпреки всичко я тласкаха към нещо, за което може и да не беше напълно готова. Но не можеше да умре и Леш да бъде последния мъж в живота й.
Не и когато единствената любов на живота й седеше до нея.
— Искам да спя с теб — произнесе дрезгаво.
Шокираният поглед на Джон обходи лицето й, сякаш в търсене на признаци, че не я е разбрал правилно. И после гореща буйна страст помете абсолютно всичките му емоции, без да оставя нищо друго след себе си освен импулса на един чистокръвен вампир да се слее с любимата си. В интерес на истината тя трябваше да признае, че Джон положи всички усилия да потисне този повик и да запази поне донякъде благоразумието си. Но тя сложи край на битката между чувствата и разума му, като притисна устните му със своите.
О… боже, устните му бяха така меки.
Въпреки че можеше да почувства бушуващата му кръв, той продължаваше да се владее. Дори когато плъзна език в устата му. Но неговият самоконтрол правеше нещата по-лесни за нея, тъй като съзнанието й не спираше да препуска между онова, което правеше в момента… и онова, което й бяха причинили само преди дни.
За да успее да се фокусира по-добре върху настоящето, тя докосна гърдите му и плъзна ръце по мускулите над сърцето му. Побутна го леко назад на леглото и вдъхна аромата му, а онова, което подуши, беше желанието му да се обвърже с нея. Типичният наситен мирис на подправки беше пълната противоположност на отвратителната воня на лесърите.
И това й помогна да разграничи сегашното преживяване от случилото се неотдавна. Целувката започна колебливо, но не остана дълго такава. Джон се помести още по-близо до нея и с тежестта на мускулестото си тяло я притисна назад към леглото. В същото време я обгърна с ръце и я притегли още по-плътно към себе си. Като движенията му бяха внимателни и бавни, също като нейните.
И всичко беше наред, докато ръката му не се насочи към гърдите й. Допирът я зашемети, сграбчи я и я измъкна от тази стая и това легло, далеч от Джон и случващото се с него, за да я запрати обратно в ада.
Борейки се със съзнанието си, тя се опита да остане свързана с настоящето, с Джон. Но когато палецът му потърка зърното й, трябваше да наложи на тялото си да остане да лежи спокойно. Леш бе изпитвал огромно удоволствие да я държи здраво вързана и да отлага неизбежното, като през това време я опипва и драска. Защото колкото и да се наслаждаваше на оргазмите си, му доставяше още по-голямо удоволствие да я измъчва с продължителна любовна игра. Много хитър ход от негова страна. Разбира се, че би предпочела да приключат с всичко възможно най-бързо.
Джон притисна ерекцията си към ханша й.
Бум!
Самоконтролът й се пукна като балон. С едно рязко движение тя се отдръпна от Джон, като сложи край на близостта им и така разруши страстния момент. Когато скочи от леглото, тя почувства ужаса на Джон, но беше прекалено заета да се бори със собствените си страхове, за да му обясни реакцията си. Закрачи наоколо в отчаян опит да запази връзка с действителността и започна да диша дълбоко не от страст, а заради нарастващата паника.
Е, не беше ли това истински кошмар?
Проклетият Леш… Щеше да го унищожи заради това. Не заради своите терзания, а заради положението, в което поставяше Джон.
— Съжалявам — въздъхна тя. — Не трябваше да започвам нещо, което не мога да довърша. Наистина съжалявам.
Когато почувства, че вече е в състояние да го направи, тя спря пред скрина и погледна във висящото на стената огледало. Джон се беше изправил от леглото и стоеше пред плъзгащата се стъклена врата с ръце, скръстени пред гърдите. Докато се взираше навън в нощта, челюстта му беше здраво стисната.
— Джон… не е заради теб. Кълна се.
Той поклати глава, без да поглежда към нея.
Хекс прокара ръце през лицето си, а тишината и напрежението между им подсилиха желанието й да избяга. Просто не можеше да се справи с тази ситуация, с чувствата си и с онова, което беше причинила на Джон, а също и с всичко сторено й от Леш. Очите й се насочиха към вратата и тялото й се напрегна, готово да се насочи към изхода. Което беше нещо отработено. През целия си живот беше разчитала на способността си да се изпарява, без да оставя след себе нито обяснения, нито някакви следи.
Това й беше служило добре в работата й като убиец.
— Джон…
Той извърна глава, а когато срещна отражението на погледа му в стъклото, в него се четеше съжаление.
Чакаше я да заговори. Тя смяташе да му каже, че е по-добре да си тръгне. Искаше да му предложи някакво приемливо извинение и после да се дематериализира далече от тази стая… Далече от живота му. Но всичко, което успя да направи, беше да произнесе името му.
Той се обърна с лице към нея и произнесе с устни:
— Съжалявам. Върви. Всичко е наред. Върви.
Тя обаче, не можеше да помръдне. И после устата й се отвори леко. Когато осъзна какво се канеше да каже, не можеше да повярва, че би могла да изрече думите. Откровението противоречеше на всичко, което знаеше за самата себе си.
За бога, наистина ли щеше да го направи?
— Джон… Аз… Аз бях…
Тя отмести погледа си от неговия и се загледа в собственото си отражение. Хлътналите й страни и сивкавата бледност далеч не бяха резултат само от недоспиване и недохранване. Във внезапен пристъп на гняв тя буквално изстреля думите:
— Леш не е импотентен. Ясно ли е? Не е… импотентен…
Температурата в стаята спадна рязко до такава степен, че дъхът й започна да излиза на облачета.
И онова, което видя в огледалото, я накара да се обърне и да отстъпи назад от Джон. Сините му очи искряха с ужасяващ блясък, а горната му устна се беше отдръпнала, за да разкрие кучешките му зъби, които бяха така удължени и заострени, че наподобяваха кинжали.
Всички предмети в стаята започнаха да вибрират, лампите върху нощните шкафчета, дрехите на закачалките, огледалото на стената. Потракването прерасна в глух тътен и на нея й се наложи да се задържи за бюрото, за да не се озове на пода.
Сякаш въздухът беше жив. Наелектризиран. Опасен.
И Джон беше в центъра на бушуващата енергия, юмруците му бяха така здраво стиснати, че мускулите на ръцете му трепереха, а краката му бяха заели бойна поза.
Джон отвори уста и отметна глава рязко назад… И нададе боен вик… Толкова интензивен, че тя трябваше да запуши ушите си. Толкова силен, че тя почувства ударната вълна върху лицето си.
За миг си помисли, че той е намерил гласа си… но не гласовите му струни бяха източникът на звука.
Стъклото на вратата зад него се беше пръснало и се беше разпиляло на хиляди парченца, които се сипеха наоколо, улавяйки светлината, подобно на дъждовни капки…
Или на сълзи.
40.
Блей нямаше представа какво му беше подал току-що Сакстън. Е, ясно, че беше пура, при това скъпа, но не беше разбрал каква е марката.
— Мисля, че ще ти хареса — заяви вампирът, облегна се назад в коженото кресло и запали собствената си пура. — Приятни са за пушене. Силни, но наистина приятни.
Блей извади запалката си „Монблан“ и се наведе напред, за да запали пурата си. Докато вдишваше, усещаше, че Сакстън го наблюдава съсредоточено.
Отново.
Все още не можеше да свикне с вниманието му и остави погледа си да се рее из заведението. Куполовиден тъмнозелен таван, лъскави черни стени, тъмночервени кожени кресла и канапета. Много на брой мъже от човешката раса с пепелници до себе си.
Накратко: нямаше нищо, което да отклони вниманието му от очите на Сакстън, от гласа му или от парфюма му.
— Кажи ми — заговори Сакстън, като изпусна от устните си идеално оформено синкаво облаче, което за кратко замъгли лицето му. — Преди или след като ти се обадих избра костюма на райе?
— Преди.
— Знаех си, че имаш стил.
— Така ли?
— Да. — Сакстън се втренчи в Блей над ниската махагонова масичка, която ги разделяше. — Иначе не бих те поканил на вечеря.
Ястията, сервирани им в „Ресторанта на Сал“, бяха… наистина прекрасни. Бяха се хранили в кухнята на частна маса, а Ай Ем им бе подготвил специално меню от ордьоври и паста. Десертът беше кафе с мляко и тирамису. Предястията бяха придружени с бяло вино, а основното блюдо — с червено. Разговаряха за общи неща, но пък интересни… и напълно несъществени. Въпросът, дали ще го направят или не, остана да виси във въздуха през цялата вечер, като определяше всяка тяхна дума, всеки поглед и всеки жест.
Значи… това беше да си на среща, помисли си Блей. Прикрити преговори под формата на разговор за книги и музика. Нищо чудно, че Куин търсеше просто секс. Никога не би имал търпение за такава завоалираност. А и не обичаше да чете, а музиката, която продънваше ушите му, можеха да понесат само умопомрачени или глухи.
"Единствена любов" отзывы
Отзывы читателей о книге "Единствена любов". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Единствена любов" друзьям в соцсетях.