Просто тези ужасяващи колани бяха единствената му връзка с жената, която обичаше. В което, като се имаше предвид докъде бяха стигнали нещата между тях, имаше направо космическа логика.

Коланите обаче, не му бяха достатъчни. Онова, което Хекс бе носила около бедрата си, за да потиска симпатската си страна, нямаше онази дълготрайност, която търсеше той, затова беше взел решението за друг вид контакт между кожа и метал. Когато свършеше тук, тя винаги щеше да бъде с него. Върху кожата му, както и под нея. На раменете му, както и в съзнанието му.

Надяваше се човекът да се справи добре с изпълнението. Когато някой от братята се нуждаеше от татуировка, Вишъс беше онзи, който действаше с иглата и наистина го биваше в тази работа. Червената сълза на лицето на Куин и изписаната с черно дата на врата му бяха фантастични. Но проблемът се състоеше в това, че ако възложеше на Вишъс подобна задача, мигом щяха да възникнат въпроси. Не само от него, но и от всички останали. В Братството нямаше много тайни, а Джон искаше да запази чувствата си към Хекс за себе си.

Истината беше… че той беше влюбен в нея. Отвъд всякакви граници, без шанс за връщане назад, до степен, при каквато и смъртта не би могла да го спре. И макар чувствата му да бяха несподелени, това нямаше значение. Той се беше примирил с факта, че жената, която желаеше, не го иска. Онова, с което не можеше да живее, беше мисълта, че тя е измъчвана или че гасне от бавна и мъчителна смърт.

Или с факта, че нямаше да може да я погребе, както подобава.

Беше обсебен от мисълта за изчезването й. Отдаден до степен на самоунищожение. Жесток и непримирим по отношение на онзи, който я беше отвлякъл. Но това си беше само негова работа.

Хубавото в тази ситуация беше, че Братството бе също така твърдо решено да установи какво се беше случило с нея. Братята никога не оставяха някого от своите по време на мисия, а когато бяха отишли да спасяват Ривендж от колонията на симпатите, Хекс беше част от екипа им. Когато стана ясно, че е безследно изчезнала, налице бяха две възможности: симпати или лесъри. Което беше все едно да попиташ: „Какво предпочиташ, чума или холера?“.

Всички, включително Джон, Куин и Блей, се бяха заели със случая. Резултатът? Отстрани изглеждаше така, сякаш откриването й е част от бойните задължения на Джон.

Жуженето на иглата спря и художникът избърса гърба му.

— Изглежда добре — заяви мъжът и възобнови работата си. — Два сеанса ли искаш или да я приключим още сега?

Джон погледна към Блей и изписа отговора със знаци.

— Казва, че иска да свършите тази вечер, ако има време — преведе Блей.

— Да, мога да го направя. Мар? Обади се на Рик и му кажи, че ще закъснея.

— Веднага ще го набера — отговори рецепционистката.

Не, Джон нямаше да допусне братята да видят татуировката, без значение колко добре изглеждаше.

Така, както той виждаше нещата, беше роден в тоалетната на автобусна гара и оставен да умре. После беше захвърлен в човешката система за социални грижи. Тор и спътницата му го бяха прибрали, но малко след това тя беше убита, а Тор изчезна. Сега Зи, който беше поел грижите за него, разбираемо беше зает със своята шелан и новороденото им.

Дори Хекс го беше отрязала, преди да се случи тази трагедия.

Така че той разбираше от намеци. А и беше изненадващо освобождение да не го е грижа за ничие мнение. Това му даваше възможност да подхранва яростната си обсебеност да открие похитителя й и да откъсне крайниците му един по един.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво значи това? — попита татуировчикът.

Джон вдигна поглед и реши, че няма причина да лъже човека. А Блей и Куин знаеха истината.

Блей изглеждаше леко изненадан, но преведе.

— Казва, че е името на неговото момиче.

— О, да, предположих, че е нещо такова. Ще се жените ли?

Блей отново преведе:

— Прави я в нейна памет.

Последва пауза и художникът остави пистолета до мастилото на масата с колелца. Дръпна ръкава си нагоре и показа ръката си на Джон. Там беше изрисуван образ на великолепна жена, косата й беше развята около раменете, а очите й се взираха към света.

— Това беше моето момиче. И нея вече я няма. — Мъжът дръпна рязко ръкава си и покри татуировката. — Така че те разбирам. — Иглата продължи работата си, а на Джон му стана трудно да диша. Мисълта, че Хекс можеше да е мъртва, го изяждаше жив… И ставаше по-лошо, като си представеше как може да е умряла.

Джон знаеше кой я бе отвлякъл. Имаше само едно логично обяснение. Докато тя беше обикаляла из лабиринта в опит да помогне за спасяването на Ривендж, се бе появил Леш и когато беше изчезнал, тя изчезна заедно с него. Това не беше съвпадение. Макар никой да не беше видял нищо и въпреки че в пещерата заедно с Рив беше имало около сто симпати…

Леш не беше какъв да е лесър. О, не… Беше се оказало, че е син на Омега. Потомък на злото. А това значеше, че мръсникът си има своите трикове.

Джон беше станал свидетел на някои от триковете му по време на боя в колонията. Щом можеше да изстрелва енергийни бомби с ръце и да се изправи лице в лице със звяра в Рейдж, защо да не отвлече някого под носа им?

В случай че Хекс е била убита през онази нощ, те биха намерили тялото й. А ако все още дишаше, но беше тежко ранена, би се свързала с Ривендж като симпат със симпат по телепатичен път. Но ако беше жива, но й беше нужна малка почивка, би си тръгнала, само след като се увереше, че всички са в безопасност.

Братята бяха стигнали до същите логически заключения, така че всички бяха навън в издирване на лесъри. Докато повечето вампири бяха напуснали щата след набезите, за да отседнат в обезопасените си къщи, Обществото на лесърите, под ръководството на Леш, се беше насочило към търговията с наркотици в клубовете на „Трейд стрийт“, за да свърже двата края.

Обикалянето на мърляви задни улички беше основното занимание на братята, като всички търсеха нещо немъртво и вонящо на скункс и ароматизатор за стая. За четири седмици не бяха открили нищо друго, освен доказателства, че лесърите продават дрога на хора по улиците.

Джон не беше на себе си заради неизвестността и страха, но също и заради необходимостта да сдържа гнева си. Макар да беше невероятно на какво си способен, когато нямаш избор. Трябваше да изглежда нормален и уравновесен, ако искаше да участва в случващото се, и той се представяше за такъв.

Колкото до татуировката, тя беше доказателство за предаността му. Декларация от негова страна, че макар и Хекс да не го беше пожелала, той я смяташе за своя спътница и щеше да я почита, жива или мъртва. Всеки чувстваше каквото чувства и никой нямаше вина, ако връзката беше само едностранна. Просто така стояха нещата. Боже, искаше му се да не се беше държал така студено втория път, когато бяха правили секс.

Онзи последен път.

Изведнъж той сложи край на тези емоции, като погреба тъгата и съжалението дълбоко в себе си. Не можеше да си позволи да се срине. Трябваше да продължи напред, да я търси, да поставя единия си крак пред другия. Времето течеше, въпреки че той искаше да забави темпото му, за да имат по-големи шансове да я открият жива. Часовникът обаче, не го беше грижа за неговото мнение по въпроса. Мили боже, помисли се той, моля те, не допускай да се проваля в това.

3.

— Официално приемане? Какво, като в някакъв проклет клуб ли?

Когато думите прокънтяха в купето на мерцедеса, Леш стисна волана още по-здраво и се загледа навън през предното стъкло. В джоба на скъпия си италиански костюм имаше автоматичен нож и изкушението да го извади и да пререже гърлото на човека беше огромно.

След това, разбира се, би имал труп, за който ще трябва да се погрижи, и кръв по кожените седалки.

И двете — същинска досада.

Хвърли поглед към младежа. Избраният от него сред стотици други беше типичният дребен дилър от дъното на хранителната верига. Идеално кръглият белег от върха на горяща цигара върху лицето му беше сигурен признак за тормоз в детството, а по хитрите му шарещи очи личеше, че е имал труден живот на улицата. Озърташе се алчно из колата, сякаш се чудеше как да я направи своя собствена, а находчивостта му беше очевидна заради това колко бързо се бе превърнал в опитен дилър.

— Нещо повече от клуб е — произнесе тихо Леш. — Много повече. Имаш бъдеще в този бизнес и аз ти го поднасям на сребърен поднос. Подчинените ми ще дойдат да те вземат от тук утре вечер.

— Ами ако не се появя?

— Изборът е твой. — В такъв случай, разбира се, мръсникът не би доживял до сутринта, но това бяха само подробности…

Хлапето срещна погледа на Леш. Нямаше конструкцията на боец и най-вероятно беше търпял гаври в училищната съблекалня. Но беше станало повече от ясно, че Обществото на лесърите се нуждае от два типа членове: такива, които умеят да печелят пари, и войници. След като беше накарал господин Д. да направи проучване кой пласира най-много стока в парка „Екстрийм“, този малък нещастник с поглед на влечуго се беше оказал на върха.

— Педал ли си? — попита момчето.

Леш пусна волана с едната си ръка и я плъзна в джоба на сакото си.

— Защо питаш?

— Миришеш като такъв. А и си облечен като такъв.

Движението на Леш беше толкова бързо, че мишената му дори не успя да се облегне назад в седалката си. Със светкавичен замах той освободи острието и го опря в жизненоважната артерия на врата.

— Единственото нещо, което правя с мъжете, е да ги убивам — процеди Леш. — Искаш ли да опиташ? Защото аз съм готов, ако ти си съгласен. — Очите на хлапето се разшириха, като че беше анимационен герой, а тялото му се разтресе под мърлявите дрехи.

— Не… Нямам проблем с педалите.

Идиотът явно не схващаше ситуацията, но това нямаше значение.

— Имаме ли сделка? — попита Леш и притисна върха на ножа към шията му. Когато кожата беше пробита, се появи капка кръв и остана на мястото си за част от секундата, сякаш се опитваше да реши дали да се плъзне по лъскавия метал или по гладката кожа.

Избра острието на ножа и поведе след себе си къдрава червена струйка.

— Моля те… Не ме убивай.

— Какъв е отговорът ти?

— Да. Ще го направя.

Леш натисна още по-силно, загледан в стичащата се кръв. За миг беше запленен от осъзнаването на факта, че ако проникнеше по-навътре в плътта, този човек щеше да престане да съществува и щеше да изчезне в студената нощ като едно издихание.

Харесваше му да се чувства като Господ.

От напуканите устни на хлапето излезе скимтене, а Леш се смили и се дръпна назад. Бързо облиза острието, за да го почисти и затвори ножа.

— Ще ти хареса там, където ще се озовеш. — Даде му време да се съвземе и знаеше, че няма да му е нужно много, преди да се окопити. Мизерниците като него имаха огромно его. При стрес и по-точно такъв, причинен от нож, опрян в гърлото им, губеха самообладание. Но в мига, в който причината за стреса изчезнеше, те отново бяха в играта. Хлапето приглади вехтото си кожено яке.

— Там, където съм, ми е добре.

— Тогава защо оглеждаш колата ми, сякаш я искаш в собствения си гараж?

— Имам по-хубава от тази.

— О, наистина ли? — Леш го огледа от глава до пети. — Всяка вечер се появяваш на колело Бе Ем Хикс. Джинсите ти са скъсани, но не поради артистичност. Колко якета имаш в гардероба си? О, забравих, държиш си вещите в кашон под моста. — Леш завъртя очи, когато другият показа изненадата си. — Да не мислиш, че не сме те проучили? За глупаци ли ни имаш? — Посочи с пръст към парка „Екстрийм“, където скейтбордистите не спираха да се изкачват и да се спускат по рампата. — Ти си звездата там. Чудесно. Поздравления. Но можеш да стигнеш по-далече. Присъединиш ли се към нас, ще имаш сила зад гърба си… Пари, стока, защита. Действаш ли с нас, ще бъдеш нещо повече от дребен дилър, мотаещ се из този парк. Ще ти дадем бъдеще.