Дж. Уорд - Единствена любов

Лейла беше идеална за Куин. Със сигурност много по-добра от него самия. Освен това Куин беше дал много ясно да се разбере, че възнамерява да изживее живота си с жена до себе си… Традиционна жена с традиционни ценности, за предпочитане от аристокрацията, стига да се намереше такава, склонна да го приеме с дефектните му очи. Едва ли би имало по-подходяща от Лейла — беше възпитана в традициите на старата школа и като Избраница имаше възможно най-чистото потекло. Освен това беше повече от ясно, че го желае.

С чувството, че е прокълнат, Блей отиде до гардероба и облече шорти и тениска. Нямаше начин да се настани удобно с книга в ръка, докато те правеха, каквото правеха, в съседната стая… Не. Не се нуждаеше от детайлна картина, пък била тя и въображаема. Излезе в коридора със статуите и мина на бегом покрай мраморните фигури, като им завидя за спокойните пози и ведрите лица. Със сигурност заради вечното им изражение „всичко е ОК“ си струваше да бъде неодушевен предмет. Дори това да означаваше да не изпитва радост. Поне нямаше да му се налага да понася тази изпепеляваща болка.

Когато стигна до фоайето, сви зад подножието на стълбите и мина през тайната врата. Когато се озова в тунела, се затича, за да загрее малко мускулите си, и мина през вратата на килера към офиса, без да намали темпото. Фитнес залата беше единственото място, където можеше да понесе да бъде в този момент. След около един час на тренажора може би щеше да спре да се чувства така, сякаш дере собствената си кожа с ръждив нож. Излезе в коридора и спря на място, когато видя една самотна фигура, облегнала се на бетонната стена.

— Хекс? Какво правиш тук? — Е, освен че се опитваше да пробие дупка в пода с втренчения си поглед.

Тя вдигна глава, тъмносивите й очи изглеждаха като бездънни ями.

— Здравей.

Блей се намръщи, докато се приближаваше.

— Къде е Джон?

— Там вътре. — Тя кимна към вратата на фитнеса.

Което обясняваше приглушения грохот, който се чуваше чак в коридора. Очевидно някой усилено тренираше.

— Какво стана? — попита Блей. Ако към изражението на лицето й прибавеше и тренировката на Джон, му хрумваха една камара не особено приятни възможности.

Хекс облегна глава на стената, на която вече бе подпряла и тялото си.

— За малко да не успея да го върна обратно тук.

— Защо?

Очите й го стрелнаха с поглед.

— Да кажем, че иска да тръгне след Леш.

— Напълно разбираемо.

— Да.

Когато думата се откъсна от устата й, той имаше чувството, че не е наясно и с половината от случилото се, но без съмнение тя не беше склонна да го осветли по въпроса.

Изведнъж очите й с цвят на буреносен облак го погледнаха остро.

— Значи ти си причината за лошото настроение на Куин.

Блей се сепна и поклати глава.

— Няма нищо общо с мен. Куин обикновено е в лошо настроение.

— Това се случва с всеки, който върви в погрешна посока. Някои неща не могат да бъдат постигнати насила.

Блей прочисти гърло и си помисли, че симпатите, дори и онези, които безспорно не са ти врагове, не са особено желана компания, когато си разстроен и уязвим. Като например, когато желаният от теб мъж предпочита Избраница с лице на ангел и тяло, създадено за грехопадение.

Само бог знаеше каква част от всички мисли, които се въртяха в главата му, успяваше да долови Хекс.

— Ами… аз ще потренирам. — Като че спортният му екип не говореше ясно накъде се е запътил.

— Добре. Може би е добре да поговориш с него.

— Ще го направя. — Блей се поколеба, като си помисли, че Хекс изглеждаше така, както той се чувстваше. — Чуй ме, не ме разбирай погрешно, но изглеждаш изтощена. Защо не се качиш в някоя от спалните за гости и не поспиш?

Тя поклати глава.

— Няма да го оставя. Но чакам отвън, защото го влудявам. Да ме вижда… не се отразява добре на психическото му здраве в момента. Надявам се, че когато види сметката и на втората пътека, вече ще се е поуспокоил.

— Втората?

— Почти съм сигурна, че трясъкът и димът отпреди петнайсет минути означаваха, че първата е готова за боклука.

— По дяволите.

— Да.

Блей пое дълбоко въздух и пристъпи в залата.

— Господи… Джон!

Гласът му изобщо не се чу. Бученето на тренажора и крачките на Джон биха заглушили и ауспуха на кола. Масивното му тяло работеше на пълни обороти, а тениската му беше подгизнала от пот. От стиснатите му в юмруци длани се стичаха вадички и образуваха локви от двете му страни. Върху белите му чорапи на мястото на петите се бяха образували червени петна, сякаш кожата там се беше нацепила и протрила. А черните му шорти плющяха като мокра кърпа около бедрата му.

— Джон? — изкрещя Блей и хвърли поглед към изгорелия тренажор в съседство. — Джон!

След като дори крясъкът не го накара да обърне глава, Блей отиде до него и размаха ръце пред самото му лице. Прииска му се да не го беше правил. В очите, които се приковаха в неговите, се четеше така свирепа омраза, че Блей отстъпи крачка назад.

Джон отново се съсредоточи върху въздуха пред себе си и беше повече от ясно, че се кани да продължи, докато не станеше с един метър по-нисък, изтърквайки краката си.

— Джон, какво ще кажеш да поспреш за малко! — изкрещя Блей. — И то преди да си се строполил.

Никакъв отговор. Чуваше се само тропането на уреда и шумът от стъпките на Джон.

— Джон, хайде стига. Самоубиваш се.

Явно нямаше да стане така.

Блей заобиколи машината и дръпна щепсела от контакта. Рязкото спиране на пътеката накара Джон да полети напред, но той се хвана за дръжките. Или може би просто се срина върху тях.

Дишането му беше насечено и той отпусна глава върху ръката си.

Блей дръпна една лежанка и така седна върху нея, че да може да гледа приятеля си в лицето.

— Джон… Какво става, по дяволите?

Джон пусна контролния панел на пътеката и се срути назад, тъй като краката му поддадоха. След няколко резки вдишвания той прокара пръсти през мократа си коса.

— Говори с мен, Джон. Ще си остане между нас. Кълна се в живота на майка си.

Мина известно време, преди Джон да вдигне глава и когато го направи, очите му блестяха. Но не от потта или напрежението.

— Говори с мен и казаното ще си остане тук — прошепна Блей. — Какво стана? Кажи ми.

Когато най-накрая Джон започна да обяснява със знаци, движенията му бяха объркани, но Блей разчиташе думите съвсем ясно.

— Наранил я е, Блей. Той… наистина я е наранил.

— Да, знам. Чух в какво състояние е била, когато…

Джон стисна очи и поклати глава.

В напрегнатото мълчание, което последва, тилът на Блей настръхна. О, по дяволите! Явно имаше и още нещо.

— Колко е зле? — попита Блей.

— Възможно най-зле — произнесе Джон с устни.

— Копеле. Гадно, мръсно копеле. Шибан плъх.

Обикновено Блей не ругаеше, но понякога нищо друго не ти оставаше, освен да проклинаш с пълно гърло. Хекс не беше негова жена, но според него никой нямаше право да наранява нежния пол. По каквато и да било причина… И никога, абсолютно никога по този начин.

Боже, болката, изписана върху лицето й, не се дължеше само на тревогата за Джон. А и на спомените. Ужасяващи и грозни спомени…

— Джон… съжалявам.

Нови капки започнаха да се стичат от брадичката му върху черната пътека на тренажора. Джон избърса няколко пъти очи, преди да вдигне поглед. Върху лицето му се отразяваше борбата за надмощие между мъката и яростта му. Което беше напълно логично. След всичко, което беше преживял, случилото се го нараняваше по толкова много начини.

— Трябва да го убия — изписа Джон. — Няма да се помиря със себе си, ако не го убия.

Блей кимна, като напълно разбираше причината за това силно желание за мъст. Обвързан вампир с тежко минало.

Смъртната присъда на Леш току-що беше подписана. Блей сви длан в юмрук и го протегна към приятеля си.

— От каквото и да имаш нужда, аз съм насреща. И няма да кажа нито дума пред никого.

Джон се поколеба за миг и после удари юмрука на приятеля си със своя.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — произнесе с устни.

— Винаги — отвърна Блей. — Винаги.