По дяволите. Каква бъркотия!

Когато звукът от тренажора изведнъж замлъкна, тя беше склонна да се обзаложи, че Блейлок просто е измъкнал щепсела от контакта. Много умен ход! Тя се беше опитала да спре Джон, но когато убежденията й не дадоха резултат, застана на пост тук, пред вратата. Не можеше да стои и да го гледа как тича на пътеката до пълното си изтощение. Да слуша отвън как се наказва сам, беше достатъчно лошо.

Стъклената врата в другия край на коридора се отвори и от офиса се появи Тормент. Ако се съдеше по светлината, струяща иззад гърба му, Ласитър също беше там.

— Как е Джон? — Когато братът се приближи, по посърналото му лице и уморените му очи личеше загриженост, а емоционалната му решетка блестеше от разкаяние.

И това беше толкова логично.

Хекс хвърли поглед към вратата на залата.

— Очевидно е размислил и няма да прави кариера като маратонец. Или това, или току-що счупи още една пътека.

Извисяващото се над нея тяло на Тор я накара да вдигне глава, за да може да го погледне в лицето и тогава с изненада откри какво се таеше в сините му очи. В погледа му се четеше разбиране и дълбоко познание, което събуди нейната подозрителност. Според личния й опит непознати, които гледат така някого, са опасни.

— Как си? — попита той тихо.

Странно. Тя не беше имала много контакти с брата, но когато и да се бяха кръстосвали пътищата им, той винаги беше проявявал особена… любезност. И по тази причина тя винаги го избягваше. Справяше се много по-добре със суровото отношение, отколкото с каквато и да било любезност.

Честно казано, той я караше да се чувства нервна.

Тя не отговори, а неговото лице се напрегна, като че ли беше разочарован, но въпреки това не я укори.

— Добре — каза. — Няма да любопитствам.

Боже, каква кучка беше.

— Не, няма проблем. Но едва ли би искал да чуеш отговора точно в този момент.

— Разбирам. — Той присви очи към затворената врата и тя долови неговата твърда убеденост, че мястото му е тук, отвън, заедно с нея, защото страдащият от другата страна мъж го беше отхвърлил. — Обадила си се в кухнята да ме повикат тук.

Тя извади ключа за къщата му, който Джон беше използвал.

— Просто исках да ти върна това и да ти кажа, че имаше малък проблем.

Емоционалната решетка на брата стана черна и пуста, всички светлини угаснаха.

— Какъв проблем?

— Стъклото на една от плъзгащите се врати е счупено. Ще са нужни няколко дъски, за да се покрие временно дупката. Успяхме да включим алармата, така че детекторът за движение вътре работи, но става ужасно течение. Мога да я поправя още днес.

Разбира се, само в случай че Джон видеше сметката на всички тренажори, протриеше маратонките си или се изчерпеха силите му.

— Коя… — Тор се покашля. — Коя врата?

— Онази в стаята на Джон Матю.

Братът се намръщи.

— Беше ли счупена, когато влязохте?

— Не… просто се пръсна внезапно.

— Това не се случва със стъклата без причина.

А не беше ли имал Джон добра причина?

— Абсолютно вярно.

Тор се втренчи в нея и тя отвърна на погледа му, а тишината стана непоносима. Истината беше, че колкото и мило да се държеше братът, колкото и добър боец да беше, тя нямаше да сподели нищо с него.

— С кого да говоря за ремонта на вратата? — попита тя.

— Не се тревожи за това. Благодаря, че ме уведоми.

Братът се обърна и се запъти към офиса, а тя се почувства ужасно… Още нещо общо между нея и Джон Матю. Само че вместо да се опитва да поставя спортни рекорди, на нея й се искаше да вземе нож и да среже ръцете си, за да освободи напрежението. Боже, понякога беше такова мрънкало. Наистина беше такава. Но онези обръчи не само потискаха симпатската й страна, но й помагаха да потиска и нежеланите си чувства. А това означаваше около деветдесет и девет процента от емоциите й, ако трябваше да е точна.

Десет минути по-късно Блейлок подаде глава през вратата, с поглед, забит в пода, и объркани чувства, което не беше странно. Никой не обичаше да става свидетел на саморазрушението на приятел и да се налага да разговаря с жената, докарала го до това положение.

— Джон отиде в съблекалнята да си вземе душ. Убедих го да сложи край на тази история с маратона, но ми се струва, че все още му е нужно малко време.

— Добре. Ще продължа да го чакам тук в коридора.

Кимването на Блей беше последвано от неловка пауза.

— Аз ще потренирам.

Вратата се затвори, а тя вдигна якето и оръжията си и тръгна по коридора към съблекалнята. Офисът беше празен, което означаваше, че Тор си беше тръгнал и вероятно се беше заел да организира ремонта с някого от догените.

Натрапчивата тишина й подсказа, че в залата, учебните стаи и клиниката нямаше никой. Тя се облегна на стената, плъзна се надолу и седна на пода, с ръце, опрени на коленете. Отпусна глава назад и затвори очи. Боже, беше изтощена…

— Джон още ли е вътре?

Хекс се събуди и насочи пистолета си към гърдите на Блейлок. Вампирът отскочи назад, а тя мигом спусна предпазителя и наведе дулото.

— Извинявай, старите навици умират трудно.

— О, да. — Той размаха бялата си кърпа по посока на съблекалнята. — Джон още ли е вътре? Вече мина повече от час.

Хекс вдигна ръка и погледна към часовника, с който се беше сдобила.

— Боже.

Тя се изправи и открехна вратата. Звукът от душа не я успокои.

— Има ли друг изход освен този?

— Само през фитнеса, който също води единствено към този коридор.

— Ще отида да поговоря с него — заяви тя и се помоли да постъпва правилно.

— Добре. Аз ще завърша тренировката си. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя бутна вратата и влезе. Обзавеждането беше стандартно и се състоеше от редици с кафяви шкафчета, разделени от дървени пейки. Следвайки звука на течаща вода, идваща отдясно, тя отмина писоарите, кабините с тоалетните и мивките, които изглеждаха някак самотни в отсъствието на група голи потни мъже, които да ги използват. Откри Джон в зоната с душовете, където всеки квадратен сантиметър беше покрит с плочки. Все още беше облечен с тениската и шортите си и седеше на земята, облегнат на стената, с глава, наведена надолу, и ръце, опрени на коленете, а по масивните му рамене се стичаше вода.

Първата мисъл, изникнала в главата й, беше, че досега и тя бе седяла в същата поза отвън.

Втората беше колко е изненадана от факта, че може да стои така неподвижно. Емоционалната му решетка не просто пламтеше. Дори сянката зад нея гореше от страданието му. Като че двете му половини скърбяха заради всички мъки, през които беше преминал или наблюдавал и заради претърпените жестоки загуби в живота му… И сега може би беше на път да претърпи още една. Емоционалното му състояние в резултат на всичко това я ужасяваше. Изпълващата го наситена черна празнота беше толкова мощна, че поглъщаше цялата му психика… Водеше го към състоянието, в което се беше намирала тя в операционната.

Запращаше го към лудостта.

Когато пристъпи през облицования с плочки праг, кожата й настръхна от студа, породен от чувствата му… И осъзнаването, че го беше направила отново. Това беше Мърдър, само че в още по-тежко състояние.

Господи, тя беше същинска черна вдовица, когато опираше до важните мъже в живота й.

— Джон?

Той не вдигна глава и тя не беше сигурна дали изобщо регистрира присъствието й. Беше се върнал в миналото, бе обсебен от него и впримчен в хватката на спомените…

Хекс се намръщи, когато усети, че следи с очи вадата, която се стичаше изпод тялото му към… канала.

Към канала.

Имаше нещо, свързано с този канал. Нещо свързано с… Леш? Погълната от самотата и заслушана в тихия звук на водната струя, тя освободи лошата си страна, този път за добро. Инстинктите й на симпат мигом се пробудиха и проникнаха в Джон, за да навлязат дълбоко в съзнанието и спомените му.

Той вдигна глава и я погледна стъписан, а всичко около нея придоби червен цвят и стана двуизмерно. Плочките вече бяха розови, тъмната мокра коса на Джон имаше цвят на кръв, а водата блещукаше подобно на розово шампанско.

Образите, които видя, бяха излезли изпод перото на ужаса и срама. Тъмно стълбище в жилищна сграда, не много различна от онази, в която я беше завел. Той беше дребен претранс, насилван от вонящ човек… О, боже!

Не!

Коленете на Хекс поддадоха и тя се олюля… а после остави тялото си да се строполи на земята. Падна така тежко върху хлъзгавите плочки, че костите й изпукаха, а челюстта й изтрака.

Не… Не Джон, помисли си тя. Не и когато е бил безпомощен, невинен и така самотен. Не и когато е бил изгубен в света на хората, борейки се за оцеляване.

Не и той. Не и по този начин.

Със симпатската си страна, изложена на показ, и очи, несъмнено искрящи в червено, тя седеше срещу него и двамата се взираха един в друг. Той знаеше, че тя е прочела мислите му и ненавиждаше онова, което бе узнала, с такава ярост, че тя мъдро запази скрити всякакво съжаление и съчувствие. Джон изглежда негодуваше не срещу факта, че бе нахлула в спомените му. По-скоро му се искаше да няма такива проклети спомени, които да споделя.

— Какво общо има това с Леш? — попита тя рязко. — Беше завладял съзнанието ти напълно.

Очите му се насочиха към канала в центъра и тя имаше чувството, че той вижда как към него се стичат струи кръв.

Тази на Леш.

Хекс присви очи, а случилото се до голяма степен й се изясни. Леш беше научил за тайната на Джон. Някак си. И тя нямаше нужда от симпатската си страна, за да разбере какво би сторил той с подобен вид информация.

Коментатор на бейзболен мач нямаше да свика повече публика.

Когато Джон отново погледна към нея, тя се почувства дълбоко свързана с него. Без бариери, без усещане за уязвимост. Макар да бяха напълно облечени, всеки беше гол пред другия.

Беше повече от сигурна, че никога нямаше да изпита подобно усещане с друг мъж. Или с когото и да било изобщо. Той не се нуждаеше от обяснения, за да разбере през какво бе преминала тя и какви са всички последствия от подобно изживяване. Същото важеше и за нея.

И може би сянката върху емоционалната му решетка представляваше някакъв вид раздвоение на психиката, причинено от преживяната травма. Може би душата и съзнанието му бяха решили да прекъснат връзката с миналото и да го запратят в някой забравен ъгъл. Може би по тази причина тези две части от него бяха така отчетливо разграничени.

Имаше логика, както и в желанието за мъст, което той изпитваше. Все пак Леш беше лично замесен в две отделни злини. В случилото се с него и с нея. Когато информация като тази попаднеше в погрешни ръце, ужасът беше подобен на този, изпитван по време на самата случка. Защото всеки път, когато някой узнаеше за нея, го преживяваш отново и отново. Именно по тази причина тя никога не говореше за времето, прекарано с баща й в колонията или за онази гадост в клиниката на хората… Или… Да…

Джон вдигна показалец и посочи окото си.

— Очите ми са червени ли? — попита тя.

Той кимна и Хекс потърка лицето си.

— Съжалявам. Вероятно ще са ми нужни други колани с шипове. — Той спря водата, а тя отпусна ръце надолу. — Кой друг знае за това?

Джон се намръщи. После произнесе с устни:

— Блей и Куин. Зейдист. Хавърс. Един терапевт.

Когато той поклати глава, тя прие, че това е целият списък.

— Няма да кажа на никого.

Очите й обходиха огромното му тяло от масивните рамене до мощните бицепси… и осъзна, че й се искаше той да е бил с тези размери на онова стълбище. Сега вече беше различен… Макар че това се отнасяше само до външността му. Вътре в него продължаваха да се съчетават всички етапи, през които беше преминал. Изоставеното бебе, нежеланото дете, самотният претранс… Сега зрял мъж. Който беше отличен боец, верен приятел и ако се съдеше по стореното от него на лесъра в онази къща и онова, което без съмнение искаше да причини на Леш, много опасен противник.