Дж. Уорд - Единствена любов

Слънцето точно се канеше да проникне през мрежата от преплетени клони над главите им, когато Дариъс и Тормент приеха форма до една малка къща със сламен покрив на километри от дома, където бе извършено отвличането и съседната къща. А също и от подобното на влечуго същество, което ги беше посрещнало в подземния коридор.

— Сигурен ли си? — попита Тормент и прехвърли чантата си на другото рамо.

В този момент Дариъс не беше сигурен в нищо. Всъщност беше изключително изненадан от факта, че двамата с момчето се измъкнаха от къщата на симпатите, без да им се наложи да се бият. Дори ги изпратиха навън, като че бяха дошли на гости с покана.

Но пък гълтачите на грехове винаги се ръководеха от интереса си, а със сигурност Дариъс и Тормент щяха да им бъдат по-полезни живи, отколкото мъртви.

— Сигурен ли си наистина? — настоя отново Тормент. — Като че ли се колебаеш да влезеш.

— Това, че се бавя, няма нищо общо с теб.

Дариъс пое напред по отъпканата пътека, водеща към входната врата, която се беше оформила от многократното преминаване на неговите собствени ботуши.

— Няма да допусна да спиш на студения каменен под в Гробницата. Домът ми е скромен, но стените и покривът са достатъчно добри, че да подслонят не един, а двама души.

За един кратък миг той си представи, че живее, както бе живял някога — в огромен замък с много стаи и догени, заобиколен от прекрасни вещи. Луксозно имение, чиито врати би могъл да отвори за приятели и близки, за всички, на чиято безопасност държеше. Може би някога щеше да намери начин да се сдобие с нещо подобно. Но при положение че нямаше нито семейство, нито приятели, това едва ли беше цел, която да преследва прекалено усърдно.

Освободи металното резе и влезе през дъбовата врата… която, ако се съдеше по размерите и тежестта й, би могла да се приеме и за подвижна стена. След като с Тор се озоваха вътре, той запали висящата над входа газена лампа и залости вратата с дебела колкото цяло дърво греда.

Обзавеждането беше скромно. Пред огнището имаше един-единствен стол, а в отсрещния ъгъл — сламеник. И в мазето под земята също нямаше кой знае какво — само малко провизии и таен тунел, който извеждаше насред гората.

— Ще хапнем ли нещо? — попита Дариъс и започна да сваля оръжието си.

— Да, господине.

Момчето също свали оръжията си и отиде до огнището. Приседна на пети и запали торфа, който винаги беше приготвен, когато не гореше огън. Когато до носа на Дариъс достигна миризмата на горящ мъх, той отвори скритата врата на пода и слезе за храна, бира и пергаментовите си свитъци.

Огънят осветяваше лицето на Тор, докато топлеше ръцете си. Той попита:

— Какво мислиш за всичко това?

Дариъс се присъедини към момчето и сподели малкото, което имаше, с единствения гост, посещавал някога дома му.

— Винаги съм вярвал, че съдбата създава странни съюзи. Въпреки това мисълта, че взаимните ни интереси могат да ни съюзят с това… създание… е истинско проклятие. Но пък той изглеждаше едновременно шокиран и разтревожен. Истината е, че гълтаните на грехове ни зачитат не повече, отколкото ние тях. Презират ни като плъхове.

Тормент взе манерката с пиво.

— Не бих искал да смеся кръвта си с тяхната. Отвращават ме. Всички до един.

— Той изпитва същото към нас. Фактът, че родният му син е отвлякъл жената и я е държал дори един ден под покрива му, направо го е съсипал. Мотивиран е точно колкото и ние да ги намерим и да ги върнем при семействата им.

— Но защо използва нас?

Дариъс се усмихна хладно.

— За да накаже сина си. Това е най-добрият възпитателен метод… Жената, откраднала „сърцето му“, ще му бъде отнета и той ще трябва да се примири не само с липсата й, но и с мисълта, че е надвит от по-нисш вид. А отведем ли я невредима в дома й, семейството й ще се премести и ще я отведе със себе си и никога няма да допусне отново да я сполети нещо лошо. Тя ще живее дълго на тази земя, а онова изчадие ще трябва да слуша за станалото, докато диша. Такава е тяхната природа… Но баща му не би могъл да го подложи на подобен душевен тормоз без мен и теб. Именно заради това ни подсказа къде да отидем и какво можем да намерим там.

Тормент поклати глава, сякаш не схващаше начина на мислене на другата раса.

— Тя ще бъде опетнена в очите на целия си род. Глимерата ще страни от тях…

— Не, няма да го направи. — Дариъс вдигна длан, за да прекъсне думите на момчето. — Защото никога няма да научат. Тази тайна ще си остане между нас. Гълтачът на грехове също няма да разкрие каквото и да било, защото неговият собствен вид ще започне да отбягва него и потомъка му. Така че жената ще бъде защитена от падение.

— Как обаче ще успеем да заблудим и Сампсън?

Дариъс поднесе манерката към устните си и отпи.

— Утре след падането на нощта ще поемем на север, както ни каза гълтачът на грехове. Ще я открием, ще я отведем при семейството й и ще им кажем, че са я отвлекли хора.

— Ами ако жената проговори?

Дариъс беше обмислил и това.

— Предполагам, че като дъщеря от аристократично семейство, тя е съвсем наясно какво би изгубила. Мълчанието ще предпази не само нея, но и семейството й.

Но тази логика щеше да важи само в случай че тя е запазила здравия си разум. Но нещата можеха да стоят и по друг начин. Дано Скрайб Върджин се смили над измъчената й душа, помисли си Дариъс.

— Ами ако ни устроят засада? — промърмори Тормент.

— Възможно е, но не го вярвам. Но евентуален сблъсък не ме плаши. — Дариъс вдигна поглед към своя помощник. — Най-лошото, което би могло да се случи, е да умра, издирвайки невинна жертва… А това е много добър начин да напуснеш този свят. Ако е капан, обещавам ти, че ще поведа със себе си към Небитието не един и двама.

Лицето на Тормент засия от уважение и почит, а Дариъс почувства тъга заради тази проява на вярност. Ако момчето бе имало истински баща вместо брутален развратник, нямаше да изпитва подобни чувства към случаен непознат. И нямаше да се намира в тази скромна колиба. На Дариъс обаче, сърце не му даваше да изтъкне този очевиден факт пред своя гост.

— Още сирене?

— Да, благодаря.

След като се нахраниха, погледът на Дариъс се насочи към черните му кинжали, които носеше прикрепени към гърдите си. Изпитваше странната увереност, че нямаше да мине много време и Тормент щеше да се сдобие с такива. Момчето беше умно и съобразително, а и инстинктите му бяха добри. Разбира се, Дариъс все още не го беше виждал как се бие, но и това щеше да стане. В тази война това беше неизбежно.

Тормент смръщи чело на светлината, хвърляна от огъня.

— На колко години каза, че е тя?

Дариъс обърса устата си и почувства как тилът му се скова.

— Не знам.

Двамата се умълчаха и Дариъс предположи, че в главите им се върти една и съща мисъл. Последното, от което се нуждаеха в тази ситуация, бяха още усложнения. Засада или не, щяха да отидат до крайбрежието на север, където ги беше изпратил симпатът. Веднъж доберяха ли се дотам, трябваше да се придвижат на километър от едно малко селце и да открият скалите, описани от него… И щяха да разберат дали са били пратени по лъжлива следа.

Или са използвани за постигането на цел, която ги съюзяваше с онова кльощаво влечуго.

Дариъс не се тревожеше особено. На гълтачите на грехове не можеше да се има доверие, а и бяха болезнено себични… И отмъстителни дори по отношение на собствените си потомци.

Природата им надделяваше над характера. Тя ги правеше неприятни за общуване, но пък естествените им наклонности ги превръщаха в напълно предвидими същества. Двамата с Тормент щяха да открият онова, което търсеха в близост до морето на север. Знаеше го.

Въпросът беше в какво състояние щеше да се намира горката жена…