— Аз ще отида сега — произнесе тя високо и ясно. — Дайте ми пистолет и ножове и ще отида да проверя ситуацията.

Добре. Ако беше активирала ръчна граната и я беше хвърлила насред стаята, едва ли би привлякла повече внимание. Когато емоционалната решетка на Джон потъмня и изпрати послание „О, не, няма да го направиш“, тя започна да отброява секундите до взрива.

Три… две… едно…

— Много любезно предложение — отбеляза галантно кралят, — но мисля, че ще бъде най-добре да…

— Не можеш да ме спреш. — Тя отпусна ръце от двете страни на тялото си… и после си напомни, че не може да го нападне физически. Наистина нямаше как.

Усмивката на краля беше топла колкото лед.

— Тук командвам аз. Което означава, че щом ти нареждам да стоиш мирно, ще го направиш.

— Аз съм симпат. Не съм твой поданик. И по-важното е, че си достатъчно умен, за да не позволиш най-добрите ти воини… — тя махна към заобикалящите я — да попаднат в евентуален капан, устроен от врага ви. Аз не съм незаменима като тях. Помисли по въпроса. Би ли загубил дори и един от тях, само защото не искаш да се изложа на малко слънце днес?

Рот се засмя рязко.

— Рив? Ще поемеш ли нещата в свои ръце като крал на нейния вид?

Нейният бивш шеф и скъп приятел се взря в нея от другия край на стаята, а в аметистовите му очи се четеше прекалено много разбиране.

Ще бъдеш убита, помисли той.

Не ме спирай, отвърна му тя. Никога няма да ти го простя.

Продължавай да се държиш така и прошката ще е последното, за което ще се тревожа. Твоята погребална клада ще бъде по-вероятната причина за грижите ми.

Аз не те спрях да отидеш в колонията, когато се налагаше. Ти ми върза ръцете, за да не мога да те последвам. Нима казваш, че не заслужавам да получа отмъщението си? Майната ти.

Ривендж стегна челюстта си така здраво, че когато най-накрая проговори, тя се изненада как не изплю някой зъб.

— Да върви и да прави каквото иска. Не можеш да избавиш някого, ако не желае да се качи в спасителната ти лодка.

Гневът на вампира погълна по-голямата част от въздуха в стаята, но Хекс беше толкова фокусирана върху случващото се, че и без това бе забравила да диша. Обсебването й действаше като кислород. А всичко свързано с Леш само още повече подклаждаше вътрешния й огън.

— Нужни са ми оръжия — обърна се тя към групата. — И кожени дрехи. И телефон за връзка.

Рот изръмжа глухо. Като че се канеше да я върже, въпреки че Рив беше вдигнал ръце.

Тя се приближи към бюрото на краля и опря ръце в него.

— Губиш мен или поемаш риска да загубиш някого от тях. Какъв е отговорът, Ваше Величество?

Рот се изправи на крака и за един кратък миг тя можеше да почувства, че макар вече да не се сражаваше, той продължаваше да е все така смъртоносен.

— Внимавай с тона си в моя дом.

Хекс пое дълбоко въздух и си наложи да се успокои.

— Извинявам се. Но трябва да разбереш причините ми.

Настъпи мълчание, но тя усещаше, че Джон кипи вътрешно… И знаеше, че дори и да успее да се пребори с краля, между нея и вратата имаше още едно препятствие. Но тръгването й не подлежеше на дискусии с когото и да било.

Рот изруга тихо и продължително.

— Добре. Върви. Отговорността няма да е моя, ако бъдеш убита.

— Ваше Величество, тя никога не е била ваша. Отговорността е единствено моя… и нито короната на главата ви, нито някой друг би променил това.

Рот се обърна към Ви и изръмжа:

— Искам тази жена да е добре въоръжена.

— Няма проблем. Ще се погрижа.

Тя се обърна, за да последва Вишъс навън и спря пред Джон… Прииска й се да можеше да постъпи по друг начин… Особено след като той хвана бицепса й в здрава хватка. Но нейният шанс беше там, навън, и тя имаше възможността да се възползва от него до залез-слънце. Ако съществуваха някакви следи за местонахождението на Леш, беше добре да ги проследи, ако искаше да се разправи лично с него. Паднеше ли нощта, Джон и братята щяха да поемат ситуацията в свои ръце… И в никакъв случай нямаше да се поколебаят да го убият. Да, Леш щеше да си плати за стореното, но не друг, а тя трябваше да се разплати с него. Когато ставаше въпрос за разплата с някой, който й е причинил зло, тя беше живото въплъщение на свирепата и отмъстителна кучка.

Съвсем тихо, така че да не я чуе никой друг, тя каза:

— Не съм някой, който се нуждае от закрила и си напълно наясно защо трябва да направя това. Ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, тогава пусни ръката ми. В противен случай ще се наложи да я освободя сама.

Джон пребледня, а тя отправи мислено молитва да не се налага да използва сила. Но не се наложи. Той освободи ръката й.

Тя се втурна навън от кабинета и докато минаваше покрай Вишъс, му се тросна през рамо:

— Губим време, Вишъс. Нужни са ми оръжия и муниции.

48.

Когато Хекс тръгна с Вишъс, първата мисъл на Джон беше да слезе долу и да застане пред външната врата, за да блокира пътя й.

Втората му мисъл беше да отиде с нея… макар че това би означавало да се превърне във вампирския еквивалент на фойерверк.

Мили боже, всеки път, когато си казваше, че отношенията му с нея няма накъде повече да се усложнят, някой издърпваше килимчето изпод краката му и той се озоваваше в още по-ужасна ситуация. Току-що се беше заела доброволно да отиде на напълно непознато място, за което тя самата беше признала, че е прекалено опасно дори за братята. И отиваше без подкрепление и без да му остави никаква възможност да се добере до нея, ако бъдеше ранена. Рот и Рив се приближиха до него, той насочи вниманието си обратно към случващото се в кабинета и установи, че всички си бяха тръгнали… с изключение на Куин, който се мотаеше в ъгъла и се взираше намръщено в мобилния си телефон.

Ривендж въздъхна тежко, като очевидно се намираше в същото отвратително настроение като Джон.

— Чуй, аз…

Джон започна да изписва бързо с пръсти.

— Какво направи, по дяволите? Защо й позволи да тръгне?

Рив прокара ръка през косата си.

— Ще се погрижа за нея…

— Не можеш да излезеш през деня. Как, по дяволите, ще…

Рив изръмжа глухо:

— Внимавай с държанието си, момче.

Добре. Това бяха неподходящите думи в неподходящия момент. Джон застана лице в лице с Рив, оголи зъби, отключи съзнанието си и изпрати силна и ясна мисъл:

— Там отвън е моята жена. Сама. Така че не ми говори за поведението ми.

Рив изруга и закова суров поглед в Джон.

— Внимавай със собственическите чувства… Просто те предупреждавам. Финалът на нейната игра не включва никого другиго, освен самата нея. Разбираш ли ме?

Първата реакция на Джон беше да удари копелето. Просто да го фрасне в мутрата.

Рив се изсмя рязко.

— Искаш да се биеш? Няма проблем. — Той подпря червения си бастун и метна коженото си палто на облегалката на близкия стол. — Но това няма да промени абсолютно нищо. Мислиш, че някой я разбира по-добре от мен ли? Познавам я от повече време, отколкото ти си живял.

Не е така, помисли си Джон по някаква непонятна причина. Рот пристъпи между тях.

— Добре, добре… Стига, момчета. Килимът на пода е скъп и красив. Ако го изцапате с кръв, Фриц направо ще ме побърка от опяване.

— Виж, Джон, не се опитвам да те вбеся — промърмори Рив. — Просто знам какво е да я обичаш. Вината не е нейна, че е такава, каквато е, но това прави живота на околните ад. Довери ми се.

Джон свали юмруци. По дяволите, колкото и да му се искаше да спори, кучият син с лилавите очи вероятно беше прав. Добре де, трябваше да зачеркне „вероятно“. Беше прав… Джон бе разбрал това по трудния начин. При това прекалено много пъти.

— Проклет задник — произнесе с устни.

— Това общо взето обобщава всичко.

Джон напусна кабинета и слезе във фоайето с някаква бегла надежда да я разубеди. Докато крачеше по мозаечния под, се замисли за прегръдката им пред съблекалнята. Как бяха стигнали от такава близост до… това?

Беше ли се случило изобщо? Или глупавото му лигаво подсъзнание си го бе изфантазирало, защото той бе такъв мухльо? Десет минути по-късно от тайната врата под стълбището се появиха Ви и Хекс.

Докато крачеше през фоайето, тя изглеждаше по същия начин, както когато я беше видял за първи път: черни кожени панталони, черни ботуши, черна прилепнала тениска. През ръката й беше преметнато черно кожено яке, а към тялото й бяха прикрепени достатъчно оръжия, че да бъде екипиран отряд от специалните части.

Тя спря, когато стигна до него, и щом погледите им се срещнаха, поне не започна да го приспива с глупости от сорта „Всичко ще бъде наред“. Нямаше да остане за нищо на света. С никакви думи не беше в състояние да я разубеди… Решимостта й се четеше ясно в очите й.

При настоящото положение на нещата му се струваше много трудно да повярва, че някога тя го бе прегръщала.

В мига, когато Ви отвори вратата на вестибюла, тя се обърна и се втурна навън, без да обели дума или да погледне назад.

Вишъс заключи зад гърба й, а Джон се взираше в тежката врата и се чудеше точно колко време би му отнело да прокопае пътя си навън с голи ръце.

Изщракването на запалка беше последвано от бавно издишване.

— Дадох й най-доброто от всичко. Два четирийсеткалиброви. С по три пълнителя за всеки. Два ножа. Чисто нов мобилен телефон. И тя знае как да ги използва.

Тежката ръка на Ви се стовари върху рамото му и го стисна здраво, преди братът да си тръгне и стъпките от ботушите му да отекнат силно в пространството. Секунда по-късно тайната врата, от която се беше появила Хекс, се хлопна зад гърба му и той се запъти обратно към Дупката.

Джон си каза, че усещането за безпомощност никак не му понася. Главата му забуча по същия начин, както когато Хекс го беше открила на пода в съблекалнята.

— Искаш ли да погледаме телевизия?

Джон се намръщи при звука на тихия глас и погледна надясно. Тор беше в билярдната зала. Седеше на дивана пред широкия екран, окачен срещу камината. Ботушите му бяха опрени в масичката за кафе, а дистанционното в ръката му беше насочено към телевизора „Сони“. Той не погледна към него. Не каза нищо повече. Просто продължи да сменя каналите.

Вечно сме изправени пред избор, помисли си Джон.

Можеше да се втурне навън след нея и да опържи задника си. Да остане пред тази врата и да чака като куче. Да одере собствената си кожа с нож. Да се напие до припадък.

От билярдната зала се разнесе приглушено бучене и виковете на тълпа хора. Привлечен от шума, той влезе и застана до масата за билярд. Над главата на Тор видя как Годзила размазва центъра на Токио. Всъщност беше доста вдъхновяващо.

Джон отиде до бара и си сипа „Джак Даниълс“, а после седна до Тор и също вдигна крака на масата. Съсредоточи се върху телевизионния екран и отпи от уискито, а топлината започна полека-лека да изпълва тялото му и той почувства, че съзнанието му се успокои малко. И после още малко.

Денят щеше да е тежък, но поне вече не обмисляше смърт чрез слънчево изгаряне.

Малко по-късно осъзна, че седи до Тор и двамата се бяха изтегнали по същия начин, както правеха някога в дома си, когато Уелси все още беше жива. Боже, напоследък му беше толкова ядосан, че беше забравил колко е лесно да прекарваш времето си с него. Сега му се струваше, че правят това от векове — двамата, седнали пред огъня с чаша питие в едната ръка и изтощение и стрес в другата.

Мотра пристигна за схватка с чудовището, а Джон се замисли за някогашната си стая. Обърна се към Тор и изписа с пръсти: