— Докато бях в къщата тази вечер…

— Тя ми каза. — Тор отпи от питието си. — За вратата.

— Съжалявам.

— Не се тревожи. Това е нещо поправимо.

Самата истина, помисли си Джон и отново се обърна към телевизора.

Ласитър въздъхна от мястото си в другия край на стаята така тежко, сякаш някой беше отрязал крака му и наблизо няма лекар.

— Изобщо не биваше да ти давам дистанционното. Това е просто някакъв развилнял се тип в ужасен костюм. Ще си изпусна любимото шоу.

— Колко жалко.

— Тестове за бащинство, Тор. В шоуто ще се говори за тестове за бащинство. А това тук е отвратително.

— Само за теб.

Тор не откъсваше поглед от филма, а Джон отпусна глава на кожената тапицерия.

Мисълта, че Хекс е навън сама, го караше да се чувства като отровен. Стресът буквално действаше като токсин в организма му, предизвикваше замаяност, отпадналост и раздразнение.

Какви наивни глупости само се бяха въртели в главата му, докато Хекс беше в плен. Как умее да владее чувствата си, как дори тя да не изпитва взаимност, той все пак ще може да я обича и да стори онова, което е добре за нея, като я остави да си живее живота. Дрън-дрън.

Сега му се повдигаше от всичко това. Не можеше да понесе, че беше сама навън. Без него. Но тя очевидно не възнамеряваше да се вслуша в когото и да било. Готов бе да се обзаложи, че сега бе готова на всичко, само за да се добере до Леш преди падането на нощта… когато Джон най-сетне би могъл да излезе на бойното поле. В известен смисъл не би трябвало да има значение кой от тях ще докопа кучия син… но това беше вярно само от рационална гледна точка. Дълбоко в себе си не можеше да понесе още една проява на слабост… като например да си седи кротко, докато жена му се опитва да убие сина на Злото и е твърде вероятно да бъде смъртоносно ранена.

Неговата жена…

Но я почакай, каза си той. Само защото името й беше татуирано на гърба му, това не значеше, че я притежава… Бяха просто няколко изписани с черно мастило букви върху кожата му. Истината беше, че по-скоро тя го притежаваше. Това беше различно. Много различно.

Означаваше, че може да си тръгне, когато пожелае.

И го беше направила, ако трябваше да е точен.

По дяволите. Рив беше обобщил ситуацията съвсем правилно. Финалът на нейната игра не включваше никого другиго, освен самата нея. Няколко часа страстен секс нямаше да променят това. Нито пък факта, че харесвали му или не, тя беше отнесла сърцето му там, навън, на дневна светлина.



Куин отиде до спалнята си и се запъти към банята с изненадващо стабилна походка. Беше доста пиян, когато беше свикано спешното събрание, но мисълта, че жената на Джон беше навън през деня и трябваше да се справи с такава гадост съвсем сама, до голяма степен беше успяла да потисне действието на алкохола.

А и като стана дума за това, Блей също беше навън съвсем сам. Е, не беше сам, но беше незащитен. Съобщението, пристигнало по-рано от непознат номер, беше разрешило мистерията за това, къде се намира. „Ще остана при Сакстън. Ще се върна след залез-слънце.“

Типично за Блей. Всеки друг би използвал съкращения.

Неговите съобщения винаги бяха граматически правилни. Идеята английският език да се осакатява, го вбесяваше. Блей си беше такъв. Всичко трябваше да бъде подредено и правилно. Преобличаше се за храненията, като заменяше кожените си панталони и тениските с риза и панталон с ръб. Къпеше се минимум два пъти на ден и дори повече, ако тренираше. Фриц не можеше да се помири, че стаята му никога не беше разхвърляна и в нея нямаше много какво да се оправя. Маниерите му на хранене бяха на благородник, пишеше благодарствени писма, способни да те съсипят и абсолютно никога не ругаеше в присъствието на жени. Боже… Сакстън беше идеален за него.

Куин потръпна при осъзнаването на този факт и си представи правилния английски, разнасящ се от устата на Блей точно в този миг, докато беше в прегръдките на другия мъж.

Без съмнение правилата на речника „Мериам-Уебстър“ никога не са били използвани с такова усърдие. С усещането, сякаш е бил ударен по главата, Куин пусна студената вода да тече в умивалника и започна да плиска лицето си, докато кожата му изтръпна. Попи го с кърпа и се замисли за ателието за татуировки и секса с рецепционистката. Завесата ги беше отделяла от останалото помещение, но беше достатъчно тънка, така че неговите разноцветни, но изключително зорки очи да виждат всичко, случващо се отвъд нея. Както и всички присъстващи. Така че докато онази сладурана беше стояла на колене пред него, той беше обърнал глава и беше огледал положението… И беше видял Блей. Влажните устни, между които беше потънал, изведнъж се бяха трансформирали в устните на най-добрия му приятел и тази промяна беше превърнала сексуалния акт от задоволяване на проста потребност в нещо възпламеняващо.

Нещо важно.

Нещо страстно и еротично.

Именно по тази причина Куин я беше дръпнал към себе си, беше я завъртял и я бе обладал в гръб. Само че докато изживяваше фантазията си, беше осъзнал, че Блей го наблюдава… И това беше променило всичко. Изведнъж му се наложи да си напомни кого чукаше… Затова беше дръпнал главата на момичето и си беше наложил да я гледа в очите. Не успя да стигне до оргазъм.

Когато тя стигна до кулминацията си, той се престори… Истината беше, че ерекцията му бе започнала да спада в мига, когато погледна лицето й. Единственото му спасение беше, че тя очевидно не забеляза разликата, тъй като беше достатъчно влажна и за двама им… А и той беше изпълнил ролята си като професионалист, преувеличавайки задоволството и последвалата наслада.

Всичко обаче, беше лъжа.

Колко ли пъти го беше правил по този начин в живота си, колко ли от жените дори не помнеше, че е срещал? Стотици… И това, макар че водеше активен сексуален живот от едва година и половина. Но през нощите, прекарани в „Зироу Сам“, беше минавал през три или четири момичета поред, а това много лесно беше натрупало бройката.

Разбира се, по време на много от онези чукания беше присъствал и Блей, двамата с приятеля му бяха оправяли жените дружно. Никога не го бяха правили един с друг по време на оргиите в баните на клуба… но имаше доста гледане. И въпроси.

И може би малко ръчна работа насаме, когато образите станеха прекалено живи.

Поне от страна на Куин.

Всичко това обаче, беше приключило, когато Блей постави точката, осъзнавайки, че е гей и че е влюбен. Куин не беше одобрил избора му. Момче като Блейлок заслужаваше много повече.

И както изглежда, беше поел по верния път. Сакстън беше мъж с качества. Във всяко отношение.

Копеле.

Куин погледна към огледалото над умивалника, но не можеше да види нищо, защото в банята и стаята му цареше непрогледен мрак. И не беше ли по-добре, че не успяваше да зърне отражението си? Животът му беше една лъжа и в тихи моменти като този той го осъзнаваше с такава яснота, че стомахът му се свиваше на топка.

Плановете за остатъка от дните му… О, какви велики планове! Съвсем обикновени и „нормални“ планове за бъдещето. Включващи достойна жена, а не постоянна връзка с мъж. Но въпросът беше в това, че мъже като него с някакви дефекти… като да речем един син и един зелен ирис… бяха презирани от аристокрацията и приемани като генетична грешка. Те бяха позор, който трябваше да бъде скрит, срамна тайна, която трябваше да бъде погребана. Прекара години от живота си, наблюдавайки как сестра му и брат му бяха поставяни на пиедестал, докато всеки, кръстосал пътя си с неговия, бързо изпълняваше ритуала против уроки от лош поглед, за да се предпази от злото. Собственият му баща го беше ненавиждал.

Така че не беше нужен специалист с дипломи на стената, за да разбере, че той просто искаше да бъде „нормален“. Да се установи с някоя жена от добро потекло — стига да успееше да открие такава, склонна да преглътне генетичния му дефект — беше жизненоважна мисия, която би му позволила да си прикачи този етикет. Беше наясно, че ако започнеше връзка с Блей, това нямаше да се случи. Също така знаеше, че правеха ли секс дори веднъж, никога нямаше да го напусне.

Не че братята не приемаха хомосексуалността. Те нямаха проблем с нея. Вишъс бе спал с мъже и на никого не му мигваше окото заради това, нито пък го съдеха. Изобщо не ги беше грижа. Той беше просто техният брат Ви.

Куин също от време на време беше прекрачвал границата, просто така, на шега и те бяха наясно, но не ги беше грижа.

За глимерата обаче, имаше значение.

Влудяваше го фактът, че все още го интересуваха онези нещастници. Сега, когато семейството му вече го нямаше, и малкото оцелели от аристокрацията бяха разпръснати по Източния бряг, той нямаше никакъв контакт с тази паплач. Но беше прекалено добре тренирано куче, за да е способен да забрави за съществуването им.

Просто не можеше да разкрие истинската си същност.

Каква ирония! Външността му беше на расов мъж. А отвътре бе същинска пеперудка.

Изведнъж му се прииска да счупи огледалото, въпреки че то отразяваше само сенки.

— Господарю?

Той стисна здраво очи в мрака.

По дяволите, беше забравил, че Лейла е все още в леглото му.

49.

Хекс не беше съвсем сигурна точно коя фермерска къща търсеше и затова се материализира в залесена територия в близост до шосе 149, а после използва обонянието си, за да разбере в каква посока да поеме. Вятърът духаше от север и когато долови съвсем лек мирис на бебешка пудра, тя последва миризмата, като се дематериализираше на интервали от по сто метра в пустото и неугледно зимно царевично поле. Чувстваше в ноздрите си аромата на пролетта, а слънчевите лъчи топлеха лицето й, когато студеният вятър не щипеше кожата. По голите клони на дърветата се виждаха светлозелени пъпки, подмамени от по-топлите часове на денонощието.

Прекрасен ден.

За убийствена мисия.

Когато вонята на лесъри беше единственото, което успяваше да долови, тя извади един от ножовете, дадени й от Вишъс. Знаеше, че е много близо… Прие форма до редица кленови дървета и замръзна на място.

— О… По дяволите!

Бялата фермерска къща не представляваше нещо, за което да си струва да пишеш в писмо до майка си. Проста овехтяла постройка в близост до царевично поле, заобиколена от няколко бора и храсти. Добре, че все пак имаше морава пред къщата.

Иначе петте полицейски коли, паркирани една до друга отпред, нямаше да могат да отворят вратите си. Използвайки уменията си на симпат, тя се прикри, промъкна се до един от прозорците на къщата и погледна вътре.

Точно навреме. Успя да види как един от колдуелските пазители на реда повръща в кофа.

И не че нямаше причина за това. Къщата сякаш бе потопена в човешка кръв. Всъщност без думата „сякаш“. Имаше толкова много кръв, че тя усещаше металически вкус в устата си, макар да беше отвън на чист въздух. Вътрешността на къщата приличаше на кървав басейн.

Полицаите се разхождаха из дневната и столовата, като внимателно подбираха къде стъпват не само защото беше местопрестъпление, но и защото очевидно не искаха лепкавата гадост да оплеска панталоните им. Труповете обаче липсваха. Нямаше нито едно тяло.

Или поне на пръв поглед.

Но в къщата все пак имаше новоприети лесъри. Шестнайсет на брой. Но тя не можеше да ги види, както и ченгетата, макар че според онова, което чувстваше, те стъпваха директно отгоре им.

Дали това не беше прикритието на Леш?

Какво ли беше намислил мръсникът? Първо да се обади на братята и да обяви за случилото се… А после да повика полиция? Или може би някой друг беше набрал 911?

Нужни бяха отговори на толкова много въпроси…

Наред с кръвта по пода имаше нещо, подобно на черно мастило, и един от полицаите го оглеждаше, сякаш беше открил нещо ужасно отвратително. Да… Но количеството на мазното вещество не беше достатъчно да обясни силната сладникава миризма, която Хекс бе проследила дотук… Затова стигна до извода, че въвеждането на новите лесъри е било успешно и онези, които бяха невидими, вече не бяха хора. Огледа гората наоколо. Къде ли се бе скрило златното момче на Омега?