— Спри. Моля те. Моментът никога не е подходящ за такива сантименталности, а това определено не е и мястото. Обичам и двама ви и съм добре. Така че да спрем дотук.

Е, относително добре. Стига да не мислеше за Джон, който стоеше в имението, неспособен да предприеме нищо, и без съмнение вече беше стигнал до състояние на лудост. Благодарение на нея. Историята се повтаряше.

— Ще спра, преди да стана досаден. — Трез се усмихна, а белите му зъби се откроиха на фона на абаносовата му кожа. — Просто сме щастливи, че си добре.

— Естествено. Иначе нямаше да съм тук.

— Не съм сигурен в това — измърмори той под нос, докато двамата с брат му надничаха през прозореца. — Охо! Някой добре се е повеселил тук.

Остър порив на вятъра донесе пресен талаз от миризма на бебешка пудра, който идваше от нова посока, и тримата извърнаха глави. По черния път към къщата се движеше кола, чието място в никакъв случай не беше сред царевичните полета. Хондата „Сивик“ изглеждаше като претърпяла пластична операция и после разкрасена с грим в стил „Плейбой“. Със заден спойлер и броня, достигаща до осем сантиметра от земята, при това боядисана в сиво, розово и ослепително жълто, тя приличаше на момиче от Средния запад, попаднало в порно индустрията. Но странно, изражението на лесъра зад волана никак не подхождаше на красавицата, която караше. Като че някой току-що се беше изпикал в резервоара му.

— Обзалагам се, че това е новият водач на лесърите — заяви Хекс. — Няма начин Леш да допусне вторият в командването да има такава кола. Прекарах с този кучи син четири седмици и знам, че иска целият свят да се върти около него.

— Промяна в ръководството — кимна Трез. — Често им се случва.

— Трябва да последвате тази кола — отвърна тя. — Бързо, тръгвайте след него.

— Не можем да те оставим. Нареждане от шефа.

— Шегуваш ли се? — Хекс премести поглед от хондата към къщата и после обратно към отпътуващата кола. — Вървете! Трябва да го проследим.

— Не. Освен ако и ти не искаш да ни придружиш… А после ще ти помогнем, нали Ай Ем?

Другата сянка кимна веднъж, а Хекс се почувства, сякаш блъскаше с юмрук по стената, на която се беше облегнала.

— Това е нелепо.

— Не бих казал. Чакаш да се появи Леш и знам, че няма просто да разговаряш с него. Така че е изключено да те оставим… И не си прави труда да ми излизаш с номера, че не съм ти шеф. Имам избирателна глухота.

В този момент Ай Ем също заговори.

— Наистина има.

Хекс закова поглед в регистрационния номер на хондата и си помисли, че ако сенките не бяха тук, тя така или иначе би останала на мястото си. Просто щеше да запомни номера и да я проследи по-късно.

— Бъди полезен поне с нещо и ми подай телефона си — тросна се тя.

— Пица ли ще поръчваш? Гладен съм. — Трез й подаде своето блекбери. — Искам много месо на моята. Брат ми предпочита със сирене.

Хекс намери Рив в списъка с контакти и го набра, защото това беше най-бързият начин да влезе във връзка с братята. Когато се включи гласовата поща, тя продиктува номера и даде описание на колата с молба Вишъс да я открие, а после прекъсна връзката и върна телефона обратно на Трез.

— Значи без пица? — промърмори той. — Нали знаеш, че правят доставки навсякъде?

Тя преглътна една ругатня и се сети, че Вишъс й беше дал телефон. По дяволите… Не беше достатъчно съсредоточена в тази ситуация.

— Май се включва и друг отдел — отбеляза Ай Ем.

Погледът й се насочи към пътя, по който се зададе кола без обозначителни знаци и спря пред къщата. Появилият се отвътре детектив й беше познат. Хосе де ла Крус.

Поне хората бяха изпратили някой способен. Макар че може би чак такава компетентност не беше от полза. Колкото по-малко се замесваше другата раса в подобни ситуации, толкова по-добре. А Де ла Крус притежаваше инстинктите и упоритостта на хрътка.

Боже… Проклетият ден щеше да е много дълъг. Изключително дълъг и противен.

Докато наблюдаваше как хората се щурат наоколо и усещаше натиска от страна на личните си бодигардове, дясната й ръка започна да се движи, а пръстите й заоформяха знаците, на които я беше научил Джон.

„А“…

„Б“…

„В“…

* * *

Леш се събуди от нечий стон. Но не предизвикан от наслада. Това, че лежеше по лице на гол матрак в къщата си, също не допринасяше за доброто му настроение. На всичкото отгоре, когато най-накрая успя да се надигне, видя, че тялото му оставя черно петно след себе си.

Нещо подобно на сянка, хвърляна на земята, отражение на онова, което всъщност представляваше.

Мили боже. Приличаше досущ на онзи от „Похитителите на изчезналия кивот“, чието лице се беше разпаднало накрая… Според обложката на дивидито специалните ефекти били постигнати, като използвали желе и вентилатор с горещ въздух. Не точно за такава роля беше мечтал. Излезе от стаята и се запъти към кухнята с усещането, че влачи хладилник зад гърба си. Когато стигна там, установи, че силиконовата кукла не беше в много по-добро състояние. Лежеше на пода до вратата. Беше изсмукал достатъчно от кръвта й, че да я извади от строя окончателно, но не достатъчно, че да я прати при Омега.

Ама че лош късмет беше извадила. Да стои на ръба между живота и смъртта, разкъсвана от болки и неспособна да диша, осъзнавайки, че вечният покой е близо, но никога няма да настъпи, беше достатъчно, за да иска да се самоубие.

Но пък… тя не подозираше, че няма изход. Че щеше да остане в това състояние завинаги. Може би беше по-добре да запази тази информация за себе си… Това щеше да е доброто му дело за деня. Тя отправи жалък зов за помощ към него, но той я прескочи и отиде да провери какво беше положението с храната. За да пести пари, пътувайки насам, си беше купил евтин хамбургер, чийто вкус беше само с една идея по-добър от този на кучешка храна, при това докато още беше топъл.

Времето не беше подобрило вкуса на половината, която не беше успял да погълне, но той все пак я изяде. Студена. Прав пред кухненския плот.

— Искаш ли малко? — обърна се към жената. — Да? Не?

Всичко, което тя успя да направи, беше да го умолява с кървясали очи и зяпнала уста, от която се стичаше слюнка. Или… може би не умоляваше. Изглеждаше някак ужасена… Което означаваше, че независимо от състоянието й, видът му беше достатъчно стряскащ и отблъскващ, че да я изтръгне от агонията, макар и за миг.

— Добре, кучко. Твоята външност също не въздейства чудотворно на апетита ми.

Обърна се и се загледа през прозореца в слънчевия ден навън и се почувства отвратително.

Не беше искал да напуска фермерската къща, но се бе почувствал като страдащ от нарколепсия — толкова беше изтощен, а нямаше как да рискува и да подремне, заобиколен от всички тези врагове наоколо. Налагаше се да се оттегли и да изчака възможността да удари отново. В противен случай можеше да потегли за страната на сънищата и да се събуди с дуло в устата. А може би и нещо по-лошо. Но поне слънцето все още грееше на безоблачното небе, а това беше добра новина за него… Даваше му времето, от което се нуждаеше. Братята нямаше да се явят за нищо на света, преди да е станало достатъчно тъмно и що за домакин щеше да е той, ако не ги посрещне както подобава?

Може копелето, целуващо задника на Омега, да беше започнало купона, но Леш щеше да го завърши.

Имаше нужда от още муниции, но не за оръжието си.

Взе шлифера и си сложи шапката, после нахлузи ръкавиците и прескочи проститутката. Докато отключваше вратата, спаружената й ръка заопипва обувката му и окървавените й пръсти се вкопчиха в кожата.

Той погледна надолу към нея. Вече не беше способна да говори, но налетите й с кръв очи казваха всичко. „Помогни ми. Умирам. Не мога да се убия сама… Направи го заради мен.“

Очевидно беше превъзмогнала погнусата си от него. Или може би това, че се беше покрил, помагаше. При нормални обстоятелства просто би я зарязал така, както си беше, но не можеше да се отърси от спомена как беше свалял плътта от собственото си лице. Налагаше си да продължи напред с презумпцията, че този кошмар няма да продължи вечно, но какво щеше да прави, ако съдбата му беше именно такава? Ако продължеше да гние, докато скелетът му се разпадне и свърши в нейното положение? С нищо пред себе си освен безкрайно страдание.

Леш измъкна един нож от калъфа на кръста си и когато се приближи към нея, тя не се отдръпна. Вместо това се извъртя по гръб и му откри гърдите си. Достатъчно бе едно пробождане и с мъките й беше свършено. Проблесна ярка светлина и тя се стопи във въздуха, оставяйки само обгорена окръжност на килима.

Леш се обърна, за да излезе, но не успя да мине през вратата. Тялото му рикошира и се блъсна в срещуположната стена, а пред очите му проблеснаха светли петна и той почувства прилив на енергия.

Отне му известно време да си обясни случващото се… И после му стана ясно. Онова, което беше дал на проститутката, се беше върнало при него. Значи така действаше, помисли си той и си пое дълбоко въздух, като вече не се чувстваше като мъртвец на ролкови кънки.

Каквото и да прободеше със стоманеното острие, то се връщаше обратно при изпращача, така да се каже. Е, това беше вярно, в случай че тайното оръжие на Братството не се добереше по-напред до жертвата. Бъч О’Нийл беше ахилесовата пета на Омега. Той беше способен да предотврати това повторно сливане, като погълне цялата същност, вдъхваща живот на убийците.

Тъй като току-що беше изпитал възраждащия порив, вече знаеше каква заплаха представлява Бъч О’Нийл. Ако не си прибереш кубчетата обратно, няма с какво да строиш кули… и по-лошото — кутията ти за играчки се изпразва… И после какво? Изчезваш.

Да, беше важно да стои далеч от това копеле Бъч. Наистина полезна информация. Запъти се към гаража и се качи в мерцедеса, като се насочи към центъра на града. Беше малко след единайсет и половина сутринта и наоколо беше пълно с костюмари с вратовръзки. Потокът от пешеходци спираше на бордюра, изчакваше зелената светлина и после се втурваше през улицата пред самите брони на колите. Хората с техните вирнати брадички и погледи, вперени право напред, бяха толкова самонадеяни, сякаш не съществуваше нищо друго освен предстоящата среща, обяд или друга глупава цел, която си бяха поставили. Искаше му се да натисне газта и да ги прегази до един, но си имаше достатъчно грижи и по-важни неща, за които да изразходва времето си. Неговата дестинация беше „Трейд стрийт“ с клубовете и баровете по нея. Тази част на града, за разлика от бизнес центъра, щеше да бъде мъртва в ранните часове на деня.

Насочи се към реката. Беше ясно, че двете части на града функционираха подобно на Ин и Ян, когато ставаше дума за посещаемост. Високите административни сгради с остъклените си фасади и метални конструкции блестяха гордо на слънчевата светлина. В района на мрачните улици и неоновите надписи обаче градът приличаше на употребена стара курва — мръсен, долнопробен и унил.

Бизнес центърът беше пълен със забързани и целеустремени хора, а кварталът с клубовете едва ли можеше да се похвали и с неколцина безделници в този час.

А на него точно това му беше нужно.

Насочи се към двата моста на Колдуел и отмина един празен терен, заобиколен с метална ограда. Но не можеше да не намали. Боже… Тук се беше намирал „Зироу Сам“, преди да се превърне в купчина отломки. Табелата отпред обявяваше имота за продан. Не се ли получаваха нещата именно така? Природата не търпеше вакуум… Ако новият клуб, който щяха да построят тук, го сполетеше същата съдба като заведението на Рив, на мястото му щеше да изникне друг. Нещо подобно на ситуацията с баща му. За нула време беше заменил Леш с някой, който идеално пасна на мястото му. По дяволите, това го караше да се чувства незначителен. Наистина се чувстваше така.

Не му отне много време да открие под мостовете онова, което търсеше. Щеше му се да не му е необходимо. Огледът на района бързо разкри пред него трагедията на хора, спящи в кашони или изгорели коли. Помисли си, че са като бездомни кучета — търсещи храна, наплашени от живота, страдащи от какви ли не заболявания. Даже и по отношение на крастата си приличаха.