Изпъна рамене, за да е очевидно, че бие Сакстън поне по отношение на ръста, и каза:

— Били са онези типове от бара за пури, нали? Мръсни задници.

Блей се напрегна, а Сакстън се засмя леко.

— Значи нашият общ приятел Блейлок ти е разказал за срещата ни? Чудех се какво прави с телефона ми в банята.

Както и да е. Беше стигнал сам до това заключение. Беше получил едно-единствено съобщение. Едно нищо и никакво кратко съобщение, което не предлагаше почти никаква информация, дори не съдържаше поздрав…

Майната му! Наистина ли го беше грижа за телефонния етикет? Дотам ли беше паднал? Още малко и щеше да започне да носи дамско бельо под джинсите си.

Наложи си да се стегне и попита рязко:

— Те ли бяха?

Блей не каза нищо и Сакстън въздъхна.

— Да, боя се, че изпитваха непреодолима потребност да се изразят по-ясно… Е, поне главното шимпанзе в групата. — Той сведе клепачи и хвърли поглед към Блей. — Аз съм любовник, не боец.

Блей побърза да запълни мълчанието след тази малка бомба.

— Селена ще бъде тук всеки миг. Ще я харесаш.

Слава богу, че не е Лейла, помисли си Куин без абсолютно никаква причина.

Последвалата тишина имаше консистенцията на катран и миришеше на гузна съвест.

— Може ли да поговоря с теб? — обърна се Куин към Блей най-неочаквано. — Навън в коридора. — Това не беше молба.

Фриц пристигна с подноса, а Куин излезе от стаята и зачака в коридора с лице към една от статуите. А това го накара да се замисли как изглеждаше Блей гол. Отвори капачката на термоса и отпи от кафето, което изгори гърлото му, но продължи да пие.

След като Фриц си тръгна, Блей излезе от стаята и затвори вратата.

— Какво има?

— Не мога да повярвам, че го доведе тук.

Блей се отдръпна назад намръщен.

— Видя лицето му. Как можех да го оставя? Пострадал е зле, раните му не зарастват добре и трябва да се храни. А Фюри никога не би допуснал някоя от неговите Избраници да отиде в непознат дом. Тук е единственото безопасно място.

— Защо просто не му намери някоя друга? Не е нужно да е Избраница.

— Моля? — Блей се намръщи още повече. — Той ти е братовчед, Куин.

— Наясно съм с роднинската ни връзка. — И с това колко дребнаво звучеше. — Просто не разбирам защо си правиш целия този труд заради него.

Глупости. Отлично знаеше защо.

Блей се обърна.

— Ще се връщам вътре…

— Той любовник ли ти е?

Това накара Блей да се закове на място… Той замръзна, като че беше някоя от гръцките статуи, а ръката му висеше във въздуха, протегната към бравата. После хвърли поглед през рамо със сурово изражение на лицето.

— Не е твоя работа.

Нямаше и следа от изчервяване и Куин въздъхна бавно от облекчение.

— Не е, нали? Не си бил с него.

— Остави ме на мира, Куин. Просто… ме остави на мира.

Вратата се затвори зад гърба му, а Куин изруга под нос и се запита дали някога щеше да бъде способен да го направи.

Не и в скоро време, прошепна глас в главата му. А може би никога.

53.

Леш се събуди с лице на земята, а някой преравяше джобовете му. Опита да се завърти, но нещо притисна здраво тила му и го задържа на място.

Длан. Човешка длан.

— Вземи ключа от колата! — просъска някой вляво от него. Бяха двама. Двама души, които воняха на дим от трева и застояла пот.

Когато ръката, претърсваща джобовете му, се прехвърли от другата му страна, Леш сграбчи мъжа за китката и с едно завъртане, последвано от скок, си размениха местата с копелето, опитващо се да го обере.

Мъжът зяпна от изненада, а Леш оголи зъби, нахвърли се върху жертвата си, захапа румената му буза и я отдели от костта. Изплю я бързо встрани и после прегриза гърлото на нещастника. Вик. Онзи, дал нареждането за ключовете, нададе отчаян вик… На който бързо беше сложен край, тъй като Леш извади ножа си, метна го по бягащия автокрадец и го заби точно в средата между плешките му. Кучият син се строполи на земята, а Леш сви дланта си в юмрук и удари по слепоочието мъжа, който го беше възседнал по-рано.

След като заплахата беше неутрализирана, Леш се олюля и се строполи на една страна, за да повърне отново. Не се намираше в най-прекрасното си състояние… Особено като се имаше предвид, че онзи, когото беше уцелил с ножа си, запълзя пъшкайки, очевидно решен да се измъкне. Леш си наложи да се изправи и се затътри към него. Надвеси се над наркомана, натисна задника му с крак и измъкна ножа си от тялото му. После го изрита, за да го обърне по гръб и вдигна ръка… Точно се канеше да забие острието в гърдите му, когато осъзна, че копелето е сложено доста добре. Тялото му беше изключително мускулесто. Ако се съдеше по трескавия му поглед, очевидно се друсаше, но беше достатъчно млад и последствията от зависимостта му още не бяха засегнали тялото му. Не беше ли това щастливата нощ на кучия син? Благодарение на хубавото си тяло, от труп той току-що се беше издигнал до лабораторен плъх.

Вместо да го наръга в сърцето, Леш преряза китките му и проби югуларната му вена. Червената кръв започна да се стича на земята, а мъжът запъшка. Леш погледна към колата си и тя му се стори отдалечена на километри.

Имаше нужда от сили. Имаше нужда…

Бинго.

Докато кръвта се отцеждаше от вените на типа, Леш се довлече до мерцедеса, отвори багажника и вдигна постелката на дъното. Панелът, покриващ нишата за резервната гума, обикновено се отместваше лесно. Хайде, събуди се.

Пакетът с килограм кокаин трябваше да бъде разфасован за улична продажба още преди дни, но после светът се беше объркал и той беше останал именно там, където господин Д. го беше поставил.

Леш обърса ножа в панталона си и проби пакета в ъгъла, а после пъхна вътре върха на острието. Засмърка прашеца директно от стоманената повърхност, първо с дясната, а после с лявата от несъществуващите си ноздри.

За по-голяма сигурност повтори упражнението.

И… после още веднъж.

Подсмръкна няколко пъти, за да задържи кокаина на мястото му, а завладелият го прилив на енергия наистина му помогна да се изправи на крака въпреки повръщането и припадъка. Защо имаше такива проблеми беше истинска загадка… Може би причината беше в кръвта на онази отрепка или се дължеше на промяната в биохимията на Леш. При всички случаи белият прашец в багажника щеше да му е нужен, докато нещата се стабилизираха.

Определено му действаше добре. Чувстваше се чудесно.

След като скри запасите си обратно в нишата, той се върна при наркомана. Студът забавяше изтичането на кръвта, а да чака тук, докато нещастникът кървеше, не беше особено умна идея, колкото и добре да бяха скрити под моста. Възползвайки се от значителния прилив на сили, той отиде до онзи, с когото се беше държал като Ханибал Лектър, разпра мърлявото му яке и накъса тениската му на ленти, подходящи за превръзки.

Майната му на баща му.

Майната му на онова малко лайно.

Той щеше да си създаде собствена армия. Като започнеше с този пристрастен към наркотиците здравеняк.

Не му отне много време да превърже раните на мъжа, а после го вдигна и го хвърли в багажника с цялата грижливост, която някой таксиметров шофьор би проявил към евтин куфар.

Подкара колата и излезе изпод моста, а очите му не спираха да се стрелкат наоколо. Но дявол да го вземе… Всяка кола, която виждаше, и по страничните пътища, и по магистралата, всички до една бяха автомобили на колдуелската полиция без обозначителни знаци.

Беше абсолютно сигурен в това. Всички бяха полицаи. Хора със значки, хвърлящи погледи към колата му. Полиция… Колдуелската полиция…

По пътя към ранчото премина през всички светофари на червено и когато се налагаше да натисне спирачка, се взираше право напред, като се молеше полицаите пред него и зад гърба му да не усетят умиращия в багажника му и наркотиците.

Щеше да му коства прекалено много усилия да се справи със ситуацията, ако бъдеше спрян. Най-сетне бе дошъл на себе си, всеки удар на сърцето му пращаше кокаина да препуска с подковани обувки към мозъка му, създавайки какофония от творческо вдъхновение…

Момент. За какво беше мислил?

Какво значение имаше? Из съзнанието му кръжаха неясни мисли, заформяха се планове и после се разпадаха. Но всяко хрумване беше гениално. Бенлоиз. Трябваше да се добере до Бенлоиз и да възстанови контактите си с него. Да създаде повече собствени лесъри. Да открие онзи малък мухльо, да го наръга и да го прати обратно при Омега.

Да отмъсти на баща си.

Да чука отново Хекс.

Да се върне обратно във фермерската къща и да се бие с братята.

Пари, пари, пари… нужни му бяха пари.

Докато минаваше покрай един от парковете на Колдуел, кракът му отпусна леко газта. В началото не беше сигурен дали наистина виждаше онова, което си мислеше, че вижда… Или може би съзнанието му деформираше реалността заради действието на кокаина. Но не…

Случващото се сред сенките в близост до шадравана, му предлагаше неочаквана възможност, каквато той беше планирал сам да създаде.

Спря мерцедеса на едно от платените паркоместа, изключи двигателя и извади ножа си. Докато заобикаляше колата, донякъде осъзнаваше, че не разсъждава трезво, но въздействието на кокаина беше наистина приятно.



Джон Матю прие форма сред групичка дървета и храсти заедно с Хекс, Куин, Бъч, Ви и Рейдж. Запуснатата къща пред тях, обградена с жълта полицейска лента, изглеждаше като излязла от сериала „Закон и ред“.

Макар че дори при съвършена операторска работа, човек не би успял да добие точна представа за мястото на престъплението, освен ако към телевизора нямаше монтиран сензор за миризма. Въпреки че се намираха на няколкостотин метра от къщата, вонята на кръв беше така силна, че спираше дъха. За да проверят максимално цялата информация, свързана с Леш, братята се бяха разделили на две групи — другите се бяха насочили към адреса, отговарящ на регистрационния номер на лъскавата хонда „Сивик“. Трез и Ай Ем току-що си бяха тръгнали, за да се заемат със собствените си дела, но бяха готови да се върнат, ако ги повикаха. И по думите им, откакто Хекс си беше тръгнала, нямаше кой знае какво за докладване, освен че детектив Де ла Крус се беше върнал, беше прекарал в къщата около час и си беше тръгнал.

Джон огледа сцената пред себе си, като се фокусираше повече върху сенките, отколкото върху предметите, осветени от изгрялата луна. После затвори очи и освободи инстинктите си, като пусна на воля онзи невидим сензор, намиращ се в центъра на гърдите му. В моменти като този не знаеше защо върши това, което вършеше. Завладяваше го някакъв импулс и убедеността, че го е правил и преди… при това успешно… беше така силна, че не можеше да я пренебрегне.

Да… Можеше да усети, че става нещо… Вътре в къщата имаше духове. И това със сигурност му напомняше за усещането в онази зловеща спалня, където се беше доближил толкова много до Хекс, но в същото време бяха толкова далече един от друг. Бе доловил присъствието й, но беше блокиран и не бе успял да направи връзката.

— Телата са там вътре — каза Хекс. — Просто не можем да ги видим или да се доберем до тях. Но ви казвам, че са вътре.

— Тогава да не се мотаем повече отвън — отговори Ви и се дематериализира.

Рейдж го последва, озовавайки се право в къщата, докато на Бъч му бяха нужни повече усилия, за да се присъедини към тях. Закрачи бързо по неподдържаната морава с изваден пистолет, притиснат до бедрото му. Погледна през прозореца, докато чакаше Ви да му отвори задната врата.

— Ще влезеш ли? — попита Хекс.

Джон започна да изписва знаците внимателно, за да й даде възможност да ги разчете.