— Ти вече докладва какво има вътре. По-любопитен съм кой ще се появи пред входната врата.

— Съгласна съм.

Един по един братята се върнаха. Ви заговори тихо:

— Ако приемем, че Леш не се опитва просто да ни демонстрира колко много са новоприетите лесъри и ако допуснем, че Хекс е права…

— Няма какво да допускаме… — тросна се тя. — Права съм.

— … значи, който е причинил това на нещастните мръсници, ще се върне.

— Благодаря, Шерлок.

Ви й отправи гневен поглед.

— Ще бъдеш ли така добра да се държиш малко по-прилично, сладурче?

Джон се напрегна и си помисли, че колкото и да обичаше брата, никак не одобряваше тона му.

Хекс очевидно беше на същото мнение.

— Наречи ме „сладурче“ още веднъж и това ще е последната дума, излязла от устата ти…

— Не ме заплашвай, ела…

Бъч доближи Ви в гръб и запуши устата му с длан, а Джон хвана ръката на Хекс и я принуди да се успокои, докато гледаше към брата. Никога не беше разбирал враждебността помежду им, макар че тя съществуваше открай време…

Намръщи се. След кратката свада Бъч се беше втренчил в земята. Хекс се беше съсредоточила върху едно дърво над рамото на Ви, а Ви ръмжеше и се взираше в ноктите на ръката си.

Тук ставаше нещо.

О… боже.

Ви нямаше причина да не харесва Хекс… В действителност тя беше точно от типа жени, които обикновено уважаваше. Освен ако, разбира се, тя не е имала нещо с Бъч. Беше известно, че Ви беше обсебен от най-добрия си приятел и не проявяваше ревност единствено към неговата шелан.

Джон сложи край на разсъжденията си. Нямаше нужда да научава повече. Бъч беше сто процента верен на своята Мариса, така че дори нещо да се беше случило с Хекс… то е било преди цяла вечност. Вероятно преди Джон изобщо да я беше срещнал… Или докато е бил претранс.

Но всичко това бе минало. А и не би трябвало да…

Мисловният му поток милостиво беше прекъснат от приближаването на кола. Вниманието на всички мигом се насочи към автомобила, който изглеждаше като тоалета мечта на някое дванайсетгодишно момиченце. В средата на осемдесетте.

Сиво, яркожълто и отровно розово. Наистина ли някой смяташе, че това е красиво? Ако зад волана седеше лесър, Джон имаше още една причина да го унищожи.

— Това е модифицираната хонда — прошепна Хекс.

Изведнъж наоколо настъпи някаква промяна, сякаш отгоре им беше спуснато покривало. За щастие видимостта отслабна само за миг, после отново всичко се проясни.

— Спуснах мис — заяви Ви. — Ама че загубеняк. Тази кола е прекалено лъскава за такъв район.

— Кола? — изсумтя Рейдж. — Моля те. Това е шевна машина с прикрепени спойлери. Моят понтиак ще я накара да му диша прахта дори ако потегля от четвърта.

Чу се странен шум и Джон погледна назад. Както и тримата братя.

— Какво? — Хекс се наежи и скръсти ръце пред гърдите си. — Аз умея да се смея. А това е… наистина е смешно.

Рейдж се ухили.

— Винаги съм те харесвал.

Шевната машина отмина къщата и после се върна обратно… Само за да обърне отново и за трети път да мине покрай къщата.

— Това започва да ми доскучава. — Рейдж местеше тежестта си от крак на крак, а очите му блестяха в неоновосин цвят… което означаваше, че звярът в него ставаше все по-раздразнен. А това никога не вещаеше нещо добро. — Защо не му украся капака и не извлека копелето с главата напред през стъклото?

— По-добре да действаме спокойно и да му заложим капан — промърмори Хекс, а в главата на Джон се въртеше абсолютно същата мисъл.

Намиращият се зад волана може и да е имал пристъп на далтонизъм, когато е боядисвал колата, но едва ли беше пълен кретен. Той отново подмина къщата и пет минути по-късно, точно когато личността на Рейдж беше вече напълно раздвоена, се появи, крачейки гордо откъм царевичната нива отзад.

— Това хлапе е същински пор — промърмори Рейдж. — Хитър дребен пор.

Абсолютно вярно, но въпросният пор водеше двама придружители с такива размери, че едва ли биха се побрали в колата му. Очевидно се бяха срещнали някъде, където бяха оставили и колата.

И действаха внимателно. Не бързаха и оглеждаха съсредоточено полето, къщата и гората. Но благодарение на Ви, когато погледнеха към стволовете на дърветата, сред които се намираха те, очите им нямаше да видят нищо друго освен заобикалящия ги пейзаж. Мисът, разпръснат от Вишъс, беше оптическа измама, която ефективно обгръщаше с мъгла терена, по който се движеше противникът им. Тримата вървяха към задната врата на къщата, а студената твърда земя хрущеше под ботушите им. Малко по-късно се чу шум от счупено стъкло.

Джон изписа, без да се обръща конкретно към някого:

— Ще се приближа.

— Почакай…

Гласът на Вишъс не разколеба Джон ни най-малко, нито пък ругатнята, последвала дематериализирането му, което го отведе до самата къща. А това означаваше, че той беше първият, зърнал телата, когато те станаха видими.

В мига, когато порът се промъкна през прозореца на кухнята, къщата се разтресе и… вътре стана като във филм на ужасите.

По пода на дневната, коридора и трапезарията имаше около двайсет мъже, подредени в редица, с глави, сочещи към задната част на къщата. Кукли. Гротескни голи кукли със следи от черна бълвоч по лицата и леко потръпващи крайници. Джон почувства, че Хекс и останалите приеха форма зад гърба му до прозореца, точно когато порът се сблъска с гледката.

— Проклети задници! — изкрещя хлапето, докато се озърташе. — Да!

Триумфиращият му пронизителен смях граничеше с истерия… което при други обстоятелства щеше да е обезпокоително, но в случая той беше заобиколен от кръв и вътрешности. Така че невъздържаният му кикот беше в реда на нещата, просто досадно клише.

Но същото важеше и за колата му.

— Вие сте моята армия — закрещя той към окървавените мъже на пода. — Ние ще управляваме Колдуел! Ясно ли е, загубеняци? Време е да се захващаме за работа. Заедно ще…

— Нямам търпение да убия това малко леке — изсумтя Рейдж. — Дори само за да го накарам да млъкне.

Нямаше спор по въпроса.

Кучият син очевидно се смяташе за Мусолини с цялото това дърдорене, което изглежда подхранваше егото му, но в действителност не струваше и пет пари. Решаващ беше отговорът на мизерниците на пода…

Като че ли Омега беше направил добър избор — куклите бяха готови да му се подчинят. Множеството изкормени, изцедени, бездушни човешки същества започнаха да се надигат от пода и с мъка да се изправят на крака. Жалко за тях, усилията им щяха да отидат напразно.

— На три — прошепна Вишъс.

Хекс беше тази, която започна броенето.

— Едно… две… три…

54.

Веднага след като падна нощта и дари земята с милостта на мрака, Дариъс се дематериализира от скромния си дом и прие форма заедно с Тормент на брега на океана. Колибата, описана от симпата, всъщност представляваше доста голяма и елегантна каменна постройка. Вътре горяха свещи, но Дариъс и неговия помощник, спотайващи се сред скалите, не забелязаха други признаци на живот. Не, покрай прозорците не минаваха силуети. Нямаше кучета, които да вдигнат тревога. Хладният бриз не довя никаква миризма от кухнята…

На полето обаче имаше кон, а до обора — карета.

И наоколо витаеше злокобна атмосфера.

— Тук има симпат — промърмори Дариъс, докато очите му изучаваха не само ясно видимата част на околността, но и заобикалящите ги сенки. Нямаше как да се разбере дали зад стените имаше и други гълтачи на грехове, тъй като и един беше напълно достатъчен, за да събуди усещане за страх. Не беше ясно и дали той беше симпатът, когото търсеха. Нямаше как да разберат, докато стояха отвън. Дариъс затвори очи и остави сетивата му да разкрият колкото можеха повече за сцената пред тях, а инстинктите му се опитаха да регистрират опасността, която ушите и очите му не бяха способни да доловят. Имаше моменти, в които вярваше повече на интуицията си, отколкото на зрението си.

Да, можеше да почувства нещо вътре. Зад стените цареше трескаво движение. Симпатът знаеше, че са тук.

Дариъс кимна на Тормент и двамата решиха да поемат риска и да се материализират в дневната. Но вграденият в зидарията метал им попречи да проникнат през дебелите стени и те бяха принудени да приемат форма пред къщата. Това не обезсърчи Дариъс и той вдигна покрития си с кожена дреха лакът, за да счупи стъклото на един от прозорците, хвана напречните рамки и измъкна цялото черчеве. Хвърли го настрани и двамата с Тормент се дематериализираха в дневната…

Точно навреме, за да видят как силует, облечен в червено, се шмугна през една вътрешна врата към задната част на къщата. В мълчалив синхрон двамата хукнаха към въпросната врата, но достигнаха до нея в мига, когато някой я заключваше от другата страна.

Механизмът беше от мед, така че нямаше как да го задействат със силата на съзнанието си.

— Отдръпни се — каза Тормент и насочи дулото на пистолета си.

Дариъс отстъпи леко и мигом прозвуча изстрел, а после той се втурна през вратата с рамото напред.

Стълбището, водещо надолу, беше тъмно, с изключение на една трепкаща светлинка, ставаща все по-слаба. С тежки стъпки слязоха по каменните стъпала, а после се затичаха по пода от отъпкана пръст в преследване на светлината от фенер… и миризмата на вампирска кръв, носеща се във въздуха.

Необходимостта от незабавно действие накара кръвта на Дариъс да закипи, а гневът му се бореше с отчаянието. Искаше да спаси жената… Най-скъпа Скрайб Върджин, колко ли беше страдала…

Чу се звук от захлопване на врата и после в подземния тунел настъпи непрогледен мрак.

Дариъс не намали темпото, с което се придвижваше напред, и протегна ръце, за да се убеди, че пътят му е чист. Тормент го следваше неотлъчно, а ехото от стъпките им му помогна да прецени, че са стигнали до края на коридора. Спря точно навреме и опипом намери резето на вратата. Симпатът не беше губил време да я заключи. Дариъс отвори със замах тежката дървена врата, в дробовете му нахлу свеж въздух и той зърна поклащащия се фенер далече пред себе си в полето.

Дематериализира се и прие форма съвсем наблизо. Достигна мъжа симпат и жената вампир в близост до обора, където блокира пътя им и похитителят беше принуден да спре.

Гълтачът на грехове опря треперещата си ръка, в която държеше нож, до гърлото на заложницата си.

— Ще я убия! — изкрещя. — Ще я убия!

Притисната до него, жената не се опитваше да се измъкне, не се молеше да бъде спасена или освободена. Просто се взираше напред, а очите й бяха напълно апатични. Лицето й, осветено от лунната светлина, беше бледо като на мъртвец. Сърцето може и да биеше в гърдите на дъщерята на Сампсън, но душата й беше мъртва.

— Пусни я — заповяда Дариъс. — Остави я да си тръгне и ще пощадим живота ти.

— Никога! Тя е моя!

Очите на симпата блестяха в червено и осветяваха зловещо нощта. Младостта му и паниката обаче, изглежда го правеха неспособен да използва най-мощното оръжие на расата им. Дариъс беше в готовност за психическа атака, но гълтачът на грехове не направи опит да нахлуе в съзнанието му.

— Пусни я — повтори Дариъс — и няма да те убием.

— Аз се обвързах с нея! Чувате ли ме? Обвързах се с нея!

Тормент насочи оръжието си право към мъжа, а Дариъс беше впечатлен от хладнокръвието му. За първи път бе на бойното поле, при това имаха случай на отвличане, симпат… И момчето се намираше насред всичко това, без да се поддава на чувствата си. С преднамерено спокойствие Дариъс продължи да убеждава противника им, като в същото време отбеляза гневно, че нощницата на жената беше изцапана.