Много гадост. Страшно много гадост. И очевидно имаше слабост към малолетни момичета.

Е, нямаше ли това да е удовлетворяващо по толкова много начини. Той започна да крещи и притисна слепоочията си, сякаш си въобразяваше, че има някакъв шанс да спре предстоящото… И тя го остави да страда и да тъне в греховете си. Емоционалната му решетка искреше в зоните на страха, озлоблението, разкаянието и омразата. Когато той започна да блъска черепа си в мръсната стена, оставяйки черно петно на мястото, където беше ухото му, тя му внуши една много специална мисъл. Вмъкна я в съзнанието му подобно на стрък бръшлян… Отровен бръшлян, който щеше да завладее и да ръководи умствената му дейност.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза тя с монотонен глас. — Знаеш пътя.

Убиецът дръпна ръце от лицето си и разкри трескавите си очи. Воден от онова, което тя му бе втълпила, подобно на покорен роб той сграбчи дръжката на кинжала й и го измъкна от плътта си. Насочи върха му към себе си и го стисна с две ръце, а раменете му се напрегнаха в готовност да забият острието.

Хекс го накара да застине, за да има възможност да коленичи до него. Озоваха се лице в лице, тя го погледна в очите и просъска:

— Никой не ми отнема онова, което е мое. Сега бъди добро момче и се намушкай.

Черната му кръв опръска кожените й панталони, когато лесърът се прониза в корема и прекара острието напреко, оформяйки по този начин сериозна дупка. И после, макар да въртеше ужасено очи, измъкна ножа под мисловната й команда и й го подаде с дръжката към нея.

— Пак заповядай — промърмори тя. После го наръга в сърцето и след миг той беше изчезнал.

Завъртя се на токовете си и те проскърцаха на мокрия под. Джон я гледаше, а погледът му не беше много по-различен от този на убития лесър. Взираше се в нея, без да мига, оглеждайки я от глава до пети.

Хекс обърса кинжала в панталоните си.

— Как си?

Джон вдигна палец, за да й покаже, че е добре, а тя осъзна, че къщата е притихнала и се озърна. Всички бяха на крака. Куин тъкмо беше приключил с последния лесър и се запъти да види как е Джон. Рейдж дотича от кухнята с Вишъс по петите си.

— Кой е ранен? — Рейдж спря до Джон и огледа дупката в кожения му панталон. — Няколко сантиметра по-нагоре и малко по-вляво, и щеше да те превърне в сопрано певец, приятелю.

Ви се приближи и помогна на Джон да се изправи.

— Да, но тогава щяхте да можете да сформирате група за плетене. Или пък можеше да го научиш да плете чорапи на една кука. Направо да ти потекат сълзите от умиление…

— Ако правилно си спомням, не аз съм този с фиксидеята по отношение на вълната…

От дневната се разнесоха силни хрипове, а Вишъс изруга и се втурна към Бъч, който едва не се строполи в коридора.

О, по дяволите! Може би Хекс трябваше да си вземе обратно думите, че „всички бяха на крака“. Бившето ченге изглеждаше така, сякаш страдаше едновременно от хранително отравяне, малария и свински грип. Тя се обърна към Куин и Рейдж.

— Нужна ни е кола. Двамата с Джон трябва да бъдат транспортирани до имението…

— Аз ще се погрижа за моето момче — заяви сърдито Вишъс и помогна на Бъч да се придвижи до дивана в дневната.

— Аз ще отида за джипа си — намеси се Куин.

В мига, в който се обърна, Джон удари силно с юмрук по стената, за да привлече вниманието им, и изписа:

— В състояние съм да се бия…

— Трябва да те види лекар — отговори Хекс, а ръцете на Джон се задвижиха с такава скорост, че й беше трудно да следи думите му, но беше повече от ясно, че не е склонен да седне на резервната скамейка заради парче олово в крака му.

Спорът им беше прекъснат от искряща светлина, която я накара да се извърне и да хвърли поглед през рамо. Видяното обясняваше толкова много, при това не само за битката, в която всички бяха взели участие току-що. На овехтелия диван Ви бе обгърнал Бъч с ръцете си, а главите им бяха притиснати една до друга. Двамата бяха застанали толкова близо един до друг, че помежду им нямаше и милиметър разстояние. И по време на тази прегръдка цялото тяло на Вишъс излъчваше светлина, а Бъч очевидно черпеше сили от него и се лекуваше.

Тази проява на загриженост и състрадание от страна на Вишъс я накараха да го мрази по-малко… Особено след като обърна лице към нея и я погледна. За пръв път видя лицето му без ледената му маска, а отчаянието в очите му доказваше, че не е пълен гадняр. Напротив, очевидно беше съпричастен към болката, изпитвана от Бъч, който се жертваше за расата им. Истината беше, че тази болка го изяждаше отвътре.

О, и Вишъс… както изглежда, беше обсебен от Бъч. Което обясняваше защо й беше така бесен. Ревнуваше, задето тя беше получила частица от онова, което той самият желаеше, и колкото и да беше трезвомислещ, не можеше да й го прости.

Случи се само веднъж, помисли си тя и насочи мисълта си към него. И никога не се повтори.

След миг Ви кимна, сякаш оценил жеста й, и тя му отвърна със съответния респект. После насочи вниманието си към мъжете пред себе си. Рейдж беше поел топката от нея и се беше захванал да убеждава Джон, че няма да може да се бие.

— Аз ще се върна с теб, Джон — намеси се тя. — Ще се върнем в имението заедно.

Джон я погледна в очите, а емоционалната му решетка пламна като изглед от Лас Вегас.

Тя поклати глава.

— Ще спазя сделката ни, а ти ще се погрижиш за себе си.

След това тя затъкна кинжалите си по местата им, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената, за да покаже, че това е единственият изход от ситуацията.



Беше му спасила живота.

Нямаше съмнение, че Хекс беше върнала бъдещето обратно на Джон, преди той да беше разбрал, че е на път да го изгуби. Единствената причина, поради която още беше жив, беше кинжалът, който тя бе забила в рамото на онзи убиец. Така че й беше безкрайно благодарен, но никак не му допадаше тя да се прави на медицинска сестра. Да не говорим, че това не беше най-подходящото поприще за талантите й.

Джон хвърли поглед към обгореното петно на пода до нея, което беше единственото, останало от прострелялия го убиец. Мили боже… Като си помисли, че беше нанесла най-тежкия си удар, без дори да докосне копелето. Оръжието, което притежаваше в главата си, наистина си го биваше. Какъв ужас само се четеше по лицето на онзи нещастник… И после сам разпра собствения си корем. Какво ли беше ставало в главата му?

Сега разбираше защо всички толкова се бояха от симпатите и се стараеха да ги изолират. След това малко шоу и по-раншното й изпълнение на ливадата, на което беше станал свидетел, Джон осъзна, че тя беше именно това, за което винаги я беше смятал — боец до мозъка на костите.

Справяше се на бойното поле повече от отлично… Беше наистина ценна придобивка, когато ставаше въпрос за войната. И именно по тази причина двамата трябваше да продължат да се бият тази вечер, вместо да губят време, като се връщат в къщата за някаква си превръзка. Надигна се от пода и отпусна тежестта си върху ранения крак, а болката беше неописуема. Но той я пренебрегна… също както и надигналите се около него възгласи.

Можеха да роптаят колкото си искат. Само си губеха времето. А избирателната глухота в подобни ситуации беше безценна.

Най-много от всичко го интересуваше колко лесъри бяха убили тази вечер. И дали се бяха докопали до пора. Погледна към дневната и… Рейдж застана пред него.

— Здравей. Как си? — Холивуд протегна ръка към него. — Бих искал да ти се представя. Аз съм онзи гадняр, който ще те натика с главата напред в джипа на приятелчето ти Куин в мига, в който той се появи. Реших, че е добре да те уведомя, преди да метна задника ти на рамото си като чувал с пясък.

Джон го погледна гневно.

— Никъде няма да ходя.

Рейдж се усмихна, а невероятната му красота беше като божи дар. Но това бе само външен образ. Вътрешно той като че идваше от ада…

— Съжалявам, грешен отговор.

— Добре съм…

Проклетият кучи син наистина се наведе напред, сграбчи раненото място и го стисна здраво.

Джон изкрещя беззвучно и полетя надолу към земята, приземявайки се с плясък върху окървавения под. Сви крака си и го притисна към гърдите си, в опит да му покаже някаква закъсняла загриженост, за да го накара да се успокои. В този миг Джон имаше чувството, че мускулът му е пълен с натрошени стъкла.

— Това наистина ли беше необходимо? — обади се укорително над главата му Хекс.

Гласът на Рейдж вече не беше подигравателен.

— Искаш да се опиташ да го убедиш по друг начин ли? Успех. И ако си въобразява, че някой враг няма да постъпи по същия начин, значи съвсем си е изгубил ума. На предницата на кожените му панталони има идеално кръгла дупка и той куца. Всеки малоумник с две мозъчни клетки ще види къде е слабото му място. А и излъчва миризма на прясна кръв.

В думите на проклетия кучи син имаше логики, но, по дяволите… Беше напълно възможно Джон да е припаднал заради болката, защото в следващия миг определилият сам себе си като „гадняр“ го вдигаше, за да го изнесе от къщата.

Не, това нямаше да се случи. Джон се размърда и се освободи от хватката на брата, като се опита да се приземи, без да ругае или да повръща. С устни, произнасящи всевъзможни проклятия, той мина накуцвайки покрай изглеждащия значително по-добре Бъч и пушещия ръчно свита цигара Ви. Знаеше точно къде се намира Хекс. Беше зад него с ръка на гърба му, като че беше наясно колко е нестабилен и се тревожеше, че може да залитне всеки миг. Нямаше такава вероятност обаче. Стигна до джипа благодарение на огромната си упоритост, и без помощ се настани на задната седалка, но когато Куин потегли, вече целият бе облян със студена пот и не чувстваше дланите и стъпалата си.

— Преброихме телата — чу да казва Хекс.

Когато я погледна, тя се взираше в него от мястото си. Боже… Наистина беше красива на светлината, идваща от таблото на колата. Слабото й лице беше изцапано с черна лесърска кръв, но страните й бяха румени, а очите й блестяха по особен начин. Това беше нейната вечер, помисли си той. Беше й се насладила.

Тя наистина беше съвършената жена.

— И колко успяхме да унищожим? — изписа в опит да потисне мислите на разнежения лигльо в себе си.

— Дванайсет от новоприетите, както и двамата убийци, които дойдоха от полето заедно с пора. За съжаление не можахме да открием никъде новия водач… така че е твърде вероятно малкият мръсник да е избягал в мига, в който проникнахме в къщата, и да е взел няколко от новобранците със себе си. О, и Бъч вдиша всички поразени, с изключение на двама.

— Ти поне се справи с единия от тях.

— Всъщност и двамата бяха мои. — Очите й се задържаха върху него. — Това притесни ли те? Да ме видиш… в действие.

Тонът й предполагаше, че се е случило именно това и че не го вини, ако се чувства отвратен. Само че тя грешеше.

Джон пребори болката си и поклати глава, а после изписа с ръце.

— Ти притежаваш невероятна сила. Ако съм изглеждал шокиран… то е защото никога преди не бях виждал някой от твоя вид в действие.

Лицето й се напрегна едва забележимо и тя се загледа навън през прозореца. Той я докосна по ръката и изписа:

— Това беше комплимент.

— Да, извинявай… Просто това „твоят вид“ винаги ме кара да се чувствам зле. При мене всичко е наполовина, което означава, че не съм от никой вид. — Тя бързо смени темата. — Както и да е. Докато беше в безсъзнание, Ви проникна в базата данни на колдуелската полиция чрез телефона си. Те също не са открили никакви документи за самоличност в къщата, така че нямаме нищо друго, освен адреса, отговарящ на регистрационния номер на хондата. Обзалагам се, че…

Докато тя продължаваше да говори, той остави думите й да се реят около него. Знаеше много добре какво е да не си от никой вид.