Той всъщност вече гореше… и пламъците ставаха все по-горещи, заради ритъма, който тя налагаше. Потъркване и засмукване, потъркване и засмукване. Тялото на Джон се изви, той притисна длани здраво в стената и стигна до оргазъм. После я придърпа, за да я изправи на крака и я целуна продължително и страстно… в желанието си да й покаже, че смята да й върне услугата. Хекс засмука долната му устна и нарочно я гризна. Облиза малката драскотина, която бе направила и изкомандва:

— В леглото. Веднага!

Разбрано.

Джон нареди със силата на мисълта си лампите по тавана отново да светнат и двамата с Хекс само дето не се затичаха към къщата. Интересно, че раненият крак не му създаваше никакви проблеми.



Блей остана извън стаята, предоставена на Сакстън по време на храненето му и след него, но не му беше разрешено да напуска имението. Според Древния закон братовчедът на Куин беше приет като негов гост в дома на Първото семейство и по тази причина според протокола той беше длъжен да остане в къщата.

Ако можеше да се сражава заедно с останалите, поне щеше да се чувства пълноценен и щеше да убие времето по-бързо.

След пристигането на Фюри и Селена и кратката церемония по представянето им, той беше отишъл в собствената си стая и бе опитал да се успокои, като я подреди. За нещастие слугинските задължения му бяха отнели само две минути — премести книгата, която в момента четеше, върху нощното шкафче и извади чифт черни чорапи от чекмеджето с цветните и ги сложи при побратимите им в долното чекмедже. Едно от проклятията да си така подреден бе, че никога няма много за подреждане.

Наскоро си беше подстригал косата. Ноктите му бяха изрязани. Благодарение на факта, че вампирите имаха косми единствено по главата, нямаше много за вършене и в тази област.

Обикновено когато имаше време за убиване, се обаждаше вкъщи, за да провери как са родителите му, но предвид всичко, което се въртеше в главата му, определено не беше добра идея да набира номера на защитената семейна къща. Не умееше да лъже, а нямаше нужда да хвърля в ужас майка си и баща си. „Здравейте, още не знаете, но аз съм гей… И се каня да започна да се срещам с братовчеда на Куин“.

„О, и между другото, в момента той е тук.“

„Храни се.“

Мисълта как Сакстън се храни от нечия вена беше толкова привлекателна… Пък била тя и тази на Селена. И въпреки факта, че Фюри беше вътре с тях. Повече от благоприличие, отколкото за защита, разбира се.

Така че нямаше начин дори да се доближи до стаята. Последното, което искаше, беше да получи ерекция пред публика. Блей хвърли поглед към часовника си. Започна да крачи напред-назад. После се опита да гледа телевизия. След това отвори за кратко книгата, чието място беше сменил по-рано.

От време на време получаваше съобщения на телефона си с нова информация от бойното поле, но никое от тях не му помогна да се успокои. Братята винаги изпращаха сведения, така че всеки беше в крак с последната информация и нещата никак не бяха добри. Джон беше ранен, така че двамата с Хекс се намираха в клиниката на доктор Джейн. Проникването във фермерската къща беше минало успешно, но само до известна степен… Смятаният за главен лесър все още беше на свобода и бяха унищожили много, но не всички от новоприетите членове. Адресът, отговарящ на регистрационния номер на онзи уличен състезател, не беше довел до нищо. Напрежението растеше.

Той погледна ръчния си часовник. После този на стената. Боже, беше минало толкова много време, откакто Сакстън и Селена бяха започнали. Защо никой не беше дошъл да го повика, когато бяха приключили?

Ами ако нещо не беше наред? Доктор Джейн беше казала, че травмите не застрашават живота му и че след храненето възстановяването му ще започне по план… Все пак ако беше възможно някой от братята да намери общ език със Сакстън, това беше Примейлът. Фюри обичаше операта, изкуството и добрата литература. Може би са решили да си поговорят след това.

Когато най-накрая собствената му компания му стана напълно ненавистна, той се запъти надолу по стълбите към кухнята, където догените приготвяха ястията за Последното хранене. Опита се да помогне, като предложи да подреди чиниите и приборите, или пък да нареже зеленчуците, или да полее пуйката, която се печеше във фурната, но това така тревожеше прислугата, че се оттегли.

Ако имаше нещо, способно напълно да обърка догените, то това беше опитът да им бъдеш в услуга. По природа те не можеха да понесат някой, на когото служат, да върши нещо друго, освен да се остави да бъде обслужван… Но също така не бяха и в състояние да му откажат каквото и да поиска. Затова преди намесата му да е довела до прегаряне на вечерята и масово самоубийство, той напусна помещението и мина през трапезарията…

Вратата на вестибюла се отвори и после се хлопна, а по мозаечния под на фоайето закрачи Куин. По лицето, ръцете и кожените му панталони имаше червена кръв. Прясна и лъщяща кръв.

Човешка.

Първият импулс на Блей беше да се разкрещи на приятеля си, но се въздържа, защото не искаше да привлича излишно внимание върху факта, че Куин е бил другаде, а не с Джон.

В клиниката на доктор Джейн не се срещаха много представители на Хомо сапиенс. И се предполагаше, че той се е бил с новоприетите лесъри, а тяхната кръв беше черна. Блей се втурна по стълбите и успя да настигне Куин точно пред кабинета на Рот… чиито врати бяха милостиво затворени.

— Какво ти се е случило, по дяволите?

Куин не спря, а само забърза към стаята си. Вмъкна се вътре и явно се канеше да хлопне вратата в лицето на Блей.

Няма да я бъде тази, помисли си Блей и се напъха вътре след него.

— Откъде е тази кръв?

— Не съм в настроение — промърмори Куин и започна да се съблича. Остави якето си на бюрото, после се разоръжи и изрита ботушите си по посока на банята. Измъкна тениската през главата си и тя се озова на лампата.

— Защо по ръцете ти има кръв? — повтори Блей.

— Не е твоя работа.

— Какво си направил? — настоя, макар да имаше чувството, че вече знае. — Какво си направил, по дяволите?

Когато Куин се наведе в душкабината, за да пусне водата, мускулите покрай гръбнака му се напрегнаха над колана на кожените панталони. Боже, имаше червена кръв и на други места по тялото му… което караше Блей да се чуди колко сериозен е бил боят.

— Как е твоето момче?

Блей се намръщи.

— Моето момче? О, Сакстън.

— Да. „О, Сакстън“. — От остъклената душкабина започна да се разнася пара, която бързо се настани помежду им. — Как е той?

— Предполагам, вече е приключил с храненето.

Разноцветните очи на Куин се съсредоточиха върху нещо, намиращо се зад главата на Блей.

— Надявам се, че се чувства по-добре.

Когато погледите им се срещнаха, гърдите на Блей го заболяха така силно, че му се наложи да ги разтрие.

— Уби ли го?

— Кого? — Куин сложи ръце на кръста си, а коремните му мускули и зърната с пиърсинги се открояваха на светлината, хвърляна от лампите над мивката. — Не знам за кого говориш.

— Спри да ме занасяш. Сакстън ще иска да знае.

— Опитваш се да изпълняваш ролята на негов покровител значи. — В казаното нямаше никаква враждебност. Просто безстрастна констатация. — Добре. Никого не съм убивал. Но дадох на онзи хомофоб нещо друго, върху което да размишлява, освен рака, който ще му докарат пурите. Не допускам неуважение към членове на семейството ми. — Куин се обърна. — И вярваш или не, не ми допада да те виждам разстроен. Ако Сакстън беше оставен в безпомощно състояние и слънцето беше изгряло или го бяха намерили хора, ти никога не би могъл да го преживееш. Не можех да не потърся реванш.

Боже, не беше ли това типично за Куин? Да направи нещо нередно заради правилните причини.

— Обичам те — прошепна Блей, но така тихо, че течащата вода погълна думите му.

— Виж, трябва да си взема душ — каза Куин. — Искам да се отърва от тази гадост върху мен. И после трябва да поспя.

— Да. Добре. Искаш ли да ти донеса нещо за хапване?

— Не, благодаря.

Блей се запъти към вратата и хвърли поглед през рамо. Куин събличаше кожените си панталони и впечатляващите му задни части бяха изложени на показ. С глава, извърната назад, Блей излезе безпроблемно от банята, но се блъсна в бюрото и му се наложи да улови лампата във въздуха. Постави я на мястото й и взе тениската, висяща на абажура. Като някакъв абсолютен женчо я допря до носа си и вдиша. Затвори очи и притисна памучната тъкан, която Куин бе носил до гърдите си, до своите собствени гърди. Заслуша се в шума от водата и в звуците, които той издаваше, докато се къпеше.

Не беше сигурен колко дълго е стоял така унил и замислен върху формулировката „толкова близо и същевременно така далече“. Накара го да се размърда страхът, че може да бъде заловена се държи като пълен глупак. Внимателно върна тениската, откъдето я беше взел и си наложи да тръгне към вратата.

Беше на половината път, когато го видя. На леглото. Бялото парче плат се беше преплело с чаршафите.

Погледът му се плъзна нагоре и той видя следите от две глави върху приближените една до друга възглавници. Очевидно Избраницата Лейла беше забравила колана на робата си, когато си е тръгнала. А това би могло да се случи единствено, ако е била гола по време на престоя си в стаята.

Блей отново притисна ръка към сърцето си, а усещането за задух го караше да се чувства, сякаш се намира под вода… И повърхността на океана беше далече, далече над него.

Душът в банята спря и се чу изплющяването на кърпа. Блей отмина влязлото в употреба легло и излезе навън. Не беше наясно, че току-що е взел решение, но краката му сякаш следваха някаква цел. Беше повече от очевидно. Отведоха го по коридора и спряха две врати по-нататък, а после ръката му се вдигна по своя собствена воля и той почука тихо. Когато се чу приглушен отговор, той отвори вратата. Стаята от другата страна беше затъмнена и миришеше невероятно… Докато стоеше на светлината, хвърляна от лампите в коридора, сянката му достигаше долния край на леглото.

— Точно навреме. Те тъкмо си тръгнаха. — Дрезгавият глас на Сакстън звучеше като обещание за всичко онова, за което копнееше Блей. — Идваш да видиш как съм ли?

— Да.

Настъпи дълга пауза.

— Тогава затвори вратата и ще ти покажа.

Блей стисна бравата така силно, че кокалчетата му изпукаха. После пристъпи вътре и затвори вратата след себе си. Докато изритваше обувките си, заключи.

За повече интимност.

61.

В далечната страна Пейн седеше до ръба на водното огледало и се взираше в собственото си отражение в спокойната повърхност на водата. Разпознаваше отлично черната коса, очите, подобни на диаманти и изразителните черти. Прекалено силно й напомняха кой я бе заченал и кой я бе родил. И можеше да опише всеки един ден от своето съществуване до този миг. Но въпреки това се чувстваше, сякаш нямаше представа коя е в действителност. До голяма степен — по-голяма, отколкото й се искаше — тя не беше нищо повече от това отражение във водата, образ без дълбочина и съдържание… И нямаше да остави нищо трайно, след като си отидеше от този свят.

Лейла се приближи откъм гърба й и тя срещна погледа й в огледалото на водата.

По-късно щеше да осъзнае, че именно усмивката на Лейла беше променила всичко. Макар че нещата, разбира се, бяха много по-дълбоки… Но лъчезарното изражение на сестрата я беше накарало да яхне вълната на промяната, онова леко побутване, което я беше запратило отвъд ръба на скалата.

Защото усмивката беше истинска.

— Приветствам те, сестро — каза Лейла. — Търсех те.

— И ето, че ме намери. — Пейн си наложи да се обърне и да погледне Избраницата. — Моля те, седни и се присъедини към мен. Радостта ти ме кара да допусна, че скоро ще се видиш отново с твоя вампир.