Онова, което го интересуваше, беше на челната страница. Сечта във фермерската къща беше описана в няколко статии… Кръвта, частите от тела и странните мазни петна намираха място във всякакви достойни за „Пулицър“ писания. Репортерите бяха интервюирали присъстващите на мястото полицаи, пощальона, който първи беше сигнализирал на 911, една дузина съседи и кмета… Който, по негови думи, „разчиташе на усърдните полицаи, работещи по случая, да разкрият това ужасно престъпление срещу гражданите на Колдуел“.

По всеобщо мнение ставаше дума за „ритуално убийство“. Вероятно свързано с непозната досега секта. Всичко това бяха общи приказки, замъгляващи това, което му бе нужно. Бинго. В последната статия той откри два параграфа, докладващи за проникване на местопрестъплението предишната вечер. „Усърдните мъже и жени от полицията в Колдуел“ с неохота признаваха как служителите в една от нощните им патрулни коли установили, че едно или няколко неизвестни лица са претършували мястото. Бързаха да изтъкнат обаче, че важните доказателства вече са били иззети от мястото и че занапред там вече ще има постоянни униформени патрули. Значи Братството беше приело на сериозно любезното му съобщение. „Дали и Хекс бе отишла?“, запита се той. Може би е чакала и той да се появи.

Дявол да го вземе, беше я изпуснал. Както и братята. Но той разполагаше с достатъчно време. Веднъж само тялото му да станеше напълно изтъкано от сянка — тогава щеше да притежава вечността.

Погледна часовника си и се разбърза. Преоблече се в черни панталони и поло, а върху тях — дъждобрана с качулката. Нахлузи кожените си ръкавици, сложи бейзболната шапка на главата си и хвърли поглед към огледалото. Хм. Добре.

Разрови се и намери черна тениска. Накъса я на ленти, които уви около лицето си, като остави отвори за очите без клепачи, хрущяла, останал от носа му и дупката на мястото на устата му.

По-добре. Не беше върхът. Но беше по-добре.

Първата му спирка беше банята, за да провери как се справят бъдещите му войници. Всички бяха припаднали и лежаха на пода с преплетени крайници и глави, извити под странни ъгли… Но копелетата бяха живи. Боже, те наистина представляваха абсолютната утайка на човешката раса, помисли си той. Ако имаха достатъчно късмет, сборът от коефициентите им на интелигентност можеше да достигне трицифрено число.

Но все пак щяха да са му от полза.

Леш заключи къщата, защити я, като използва блокираща магия, и се запъти към гаража. Отвори багажника на мерцедеса, вдигна покрития с мокет панел, извади пакета с кокаин и здраво смръкна, преди да се настани зад волана.

Доброоооо утрооооо! Когато хорът на хаоса раздвижи кръвта му, той излезе на заден ход и бързо се отдалечи от квартала и насъбралите се полицейски коли и линейки, спрели пред отсрещната къща. През чиято дневна сега минаваше улицата.

Щом излезеше на магистралата, пътуването до центъра трябваше да му отнеме десет минути, но заради пиковия час бяха по-скоро двайсет и пет, макар че заради препускащото му съзнание имаше усещането, че е стоял неподвижно през цялото време.

Беше малко след девет часа, когато спря и паркира до един сребрист ван. Излезе от колата и благодари на бог за смъркането… Най-после се чувстваше изпълнен с някаква енергия. Бедата беше, че ако преобразяването му не завършеше бързо, той щеше да види сметката на пакета в багажника за дни. Именно по тази причина беше поискал въпросната среща, вместо да продължи да чака.

И най-изненадващо Рикардо Бенлоиз беше в офиса си съвсем навреме. Тъмночервеният мерцедес, в който обикновено го развозваха, бе спрян от другата страна на вана.

Леш се приближи към задния вход на художествената галерия и изчака до видеокамерата. Всъщност, въпреки нуждата от стока за лична консумация, би предпочел да изчака няколко дни до срещата, но трябваше да пренебрегне желанията си, тъй като в банята му имаше пласьори и му беше нужен продукт, който да разпространяват по улиците. А след това щеше да си създаде и войници.

Малкият кретен не беше губил време да запълни редиците, макар че не можеше да се каже колко от тях бяха оцелели след нападението на Братството. Не беше допускал, че някога ще се радва на смъртоносните умения на онези кучи синове.

Дори да не го искаше, на Леш му се налагаше да приеме, че момчето на Омега бързо ще подготви нова група от лесъри. И като се имаше предвид, че хлапето беше способен дилър, щеше да започне да изкарва и пари при първа възможност. А всичко това щеше да му даде не само ресурса, необходим в борбата с вампирите, но и да му позволи да погне и Леш.

Така че часовникът тиктакаше. Леш беше повече от убеден, че в този момент малкото лайно не би могло да си уреди среща с Бенлоиз, защото беше още дребна риба… Но колко дълго щеше да е така? Парите и интелигентността имаха значение. Ако Леш беше успял да провре крак през вратата, и друг щеше да го направи. Особено пък ако притежаваше специалните таланти на главен лесър. Ключалката се задейства с изщракване и един от служителите на Бенлоиз отвори вратата. Намръщи се като видя тоалета му в стил Лейди Гага, но бързо се стегна. Без съмнение се беше сблъсквал с много откачалки… При това не само покрай продажбата на дрога. Повечето художници бяха достатъчно смахнати.

— Къде ти е личната карта? — попита мъжът.

Леш размаха фалшивата си шофьорска книжка.

— Под носа ти, нещастнико.

Очевидно ламинираното картонче и познатият глас на Леш бяха достатъчни, защото само миг по-късно той беше допуснат вътре. Офисът на Бенлоиз се намираше на третия етаж в предната част на сградата и наподобяваше зала за боулинг, но без топките и кеглите — покрито с черни лакирани дъски пространство, завършващо с повдигната платформа, където беше разположено бюрото му. Бенлоиз седеше на подиума зад писалище от тиково дърво с размерите на микробус Линкълн.

Както при много мъже, на които им се налага да се повдигнат на пръсти, за да достигнат ръст от метър и седемдесет, всичко, което го заобикаляше, беше голямо.

Леш се приближи, а латиноамериканецът, който го наблюдаваше над сплетените си пръсти, заговори с изискания си и благ маниер.

— Много се зарадвах на обаждането ти, след като не успя да дойдеш на последната ни среща. Къде беше, приятелю?

— Семейни проблеми.

Бенлоиз се намръщи.

— Да, кръвните връзки често създават проблеми.

— Дори не можеш да си представиш колко си прав. — Леш се озърна из празната стая, набелязвайки скритите камери и врати… Които бяха на същите места като предишния път. — Първо, държа да те уверя, че бизнес отношенията ни остават приоритет номер едно за мен.

— Радвам се да го чуя. Когато не дойде, за да купиш поръчаното от теб, започнах да се чудя. Като търговец на произведения на изкуството аз разчитам на постоянните си клиенти да държат художниците ми заети. Също така очаквам да изпълняват ангажиментите си.

— Разбрано. Именно по тази причина съм тук. Имам нужда от заем. В къщата си имам една празна стена, която трябва да бъде запълнена с твоите картини, но днес няма да мога да платя.

Бенлоиз се усмихна, разкривайки подредените си дребни зъби.

— Боя се, че не правя подобни сделки. Трябва да платиш за произведенията, с които ще напуснеш сградата. И защо лицето ти е покрито?

Леш пренебрегна въпроса.

— В моя случай ще направиш изключение.

— Не правя изключения…

Леш се дематериализира през помещението, прие форма зад гърба на Бенлоиз и опря нож в гърлото му. Гардът до вратата посегна към пистолета си с вик, но е трудно да се прицелиш, когато сънната артерия на шефа ти е на път да бъде пробита.

Леш просъска в ухото на Бенлоиз.

— Прекарах наистина тежка седмица и ми писна да играя по човешките правила. Имам най-доброто намерение да запазя отношенията ни и ти ще го направиш възможно не само защото ще е от полза и за двама ни, но и защото ще го приема много лично, ако не стане така. Знай едно, не можеш да се скриеш от мен и няма място, на което да идеш и аз да не мога да те открия. Няма достатъчно здрава врата, че да ме държи настрана. Няма човек, когото да не мога да надвия и няма оръжие, което да използваш срещу мен. Такива са моите условия… Искам нещо голямо, което да запълни стената ми и ще го отнеса със себе си на мига.

А когато научеше кои са чуждестранните му контакти, можеше и да се отърве от копелето… но това щеше да е твърде прибързано в този момент. Латиноамериканецът държеше канала за стоката към Колдуел и това беше единствената причина нещастникът да получи шанса да обядва по-късно този ден. Вместо да се срещне с погребалния си агент.

Бенлоиз внимателно си пое дъх.

— Енцо, новите картини трябва да пристигнат тази вечер. Когато това стане, опаковай една и…

— Искам стоката сега.

— Ще се наложи да почакаш. Не мога да ти дам нещо, което нямам. Ако ме убиеш сега, няма да получиш нищо.

— Кучи син. Шибан кучи син.

Леш се замисли колко му беше останало в багажника… Даде си сметка, че дори в момента екзалтацията, предизвикана от кокаина, започваше да отшумява и отстъпваше място на летаргията.

— Къде? Кога?

— В същия час и на същото място, както винаги.

— Добре. Но сега искам мостра. — Той притисна ножа към гърлото на Бенлоиз. — И не ми казвай, че си останал съвсем на сухо. Това ще ме направи нервен… И раздразнителен. За твоя информация никак няма да ти се отрази добре, ако се изнервя.

След миг Бенлоиз промърмори:

— Енцо, върви и му донеси мостра от новите творби на художника.

Стоящият в другия край на помещението очевидно имаше трудности с осмислянето на случващото се, но пък да види как някой изчезва пред очите му сигурно беше ново изживяване за него.

— Енцо, върви веднага.

Леш се усмихна под превръзките си на мумия.

— Да, не се бави, Енцо. Аз ще се грижа за шефа ти, докато те няма.

Бодигардът излезе заднешком и след миг те чуха стъпките му по стълбите.

— Значи ти си достойният заместник на Преподобния — отбеляза Бенлоиз притеснено.

О, някогашния прякор на Ривендж в света на хората.

— Да, поех директно бизнеса.

— У него винаги е имало нещо различно.

— Мислиш, че този мръсник е бил специален? — прошепна Леш. — Почакай да ме видиш мен.



В имението на Братството Куин седеше на леглото си, облегнат на таблата. Върху едното му бедро лежеше дистанционното управление, на другото крепеше чаша с текила, а плътно до него?

Добрият стар капитан Безсъние.

Екранът на телевизора пред него осветяваше тъмната стая. Беше включил на сутрешните новини. Оказа се, че полицията е открила онзи хомофоб, когото беше обработил в пряката до бара за пури, и го бяха откарали в болницата „Свети Франсис“. Мъжът беше отказал да опише нападателя си или да даде обяснения за случилото се, но нямаше да има никакво значение, даже и да си отвореше плювалника. В града имаше стотици кучи синове с пиърсинги, татуировки и кожени дрехи, така че полицията можеше да го целуне отзад.

И бездруго загубенякът нямаше да каже нито дума на когото и да било… И Куин беше готов да заложи левия си тестис, че повече никога през живота си нямаше да посмее да закачи гей. Дойде ред за последните новини за онова, което хората бяха нарекли „Клането във фермата“… Наред с фактите имаше и много истерични преувеличения. Секти! Ритуални жертвоприношения! Стойте си вкъщи след падането на мрака!

Всичко това, разбира се, беше базирано на косвени улики, защото униформените разполагаха единствено с последствията, но не и с труповете. И въпреки че самоличността на някои изчезнали отрепки започна да изплува на повърхността, това нямаше да ги доведе доникъде. Оцелелите след нападението на Братството вече бяха завършени членове на Обществото на лесърите и никога нямаше да бъдат видени или чути от бившите си приятели или семействата си.

Така че в общи линии на хората им оставаше единствено да се заемат с почистването. Не им бяха нужни полицейски ограничителни ленти, а много четки и около тон препарат за под. Ако си въобразяваха, че някога щяха да „разрешат“ този случай, ченгетата само щяха излишно да си хабят подметките и химикалките. Онова, което в действителност се беше случило, беше като призрак, чието присъствие усещаш, но никога нямаше да го уловиш.