Много подходящо за случая започна реклама на предаването „Изследователи на паранормалното“ и камерата показа имение от Юга, заобиколено от дървета, които видимо имаха нужда от подкастряне. Куин спусна крака от ръба на леглото и потърка лицето си с ръце. Лейла беше пожелала да дойде отново, но той й беше пратил съобщение, че е изтощен и има нужда от сън. Не че не искаше да бъде с нея, просто… По дяволите, тя го харесваше, желаеше го и той определено се възхищаваше от тялото й. Тогава защо не я повикаше, та да отметне в списъка си, че е постигнал най-голямата цел в живота си?

Докато се чудеше какво да прави, в главата му изникна образът на Блей, който го накара да огледа безпристрастно разбърканата плетеница на живота си. Беше грозна гледка — отвсякъде стърчаха нишки, които нито можеха да бъдат измъкнати, нито вплетени обратно. И внезапно го обзе усещането, че това е повече, отколкото можеше да понесе.

Стана, излезе в коридора със статуите и погледна надясно. Към стаята на Блей. Изруга и тръгна към вратата, през която беше влизал и излизал толкова пъти, колкото и през своята собствена. Почука леко, а не с обичайното си блъскане.

Не последва отговор и той опита отново.

Натисна дръжката и открехна вратата едва около сантиметър… Прииска му се да няма причина да бъде толкова дискретен. Но може би Сакстън беше вътре с приятеля му.

— Блей? Буден ли си? — прошепна той в мрака.

Не последва отговор… И липсата на шум от течаща вода предполагаше, че не бяха влезли заедно под душа. Куин пристъпи вътре и светна лампата…

Леглото беше оправено, напълно подредено и абсолютно недокоснато. Изглеждаше като на снимка в списание с всичките тези подредени възглавници и старателно подгъната завивка. Кърпите в банята бяха сухи, по стените на стъклената душкабина нямаше водни капки и ваната беше празна.

Почувства как тялото му става безчувствено, когато се върна обратно в коридора и продължи по-нататък. Спря пред спалнята, където бяха настанили Сакстън, и се загледа във вратата. Отлична дърводелска работа, благодарение на която не се виждаха никакви фуги и снадки. Боята също беше положена идеално, без следи от минаването на четката по гладката повърхност. Месинговата брава беше прекрасна. Блестеше като новоизсечена златна монета…

Острият му слух долови някакъв тих шум и той се намръщи… Докато не осъзна в какво се беше заслушал. Само едно действие създаваше подобен ритъм…

Залитна назад и се блъсна в намиращата се зад гърба му статуя. Забърза, препъвайки се нанякъде. Накъдето и да е. Когато стигна до кабинета на краля, той погледна през рамо, за да провери състоянието на килима, по който беше вървял. Нямаше следи от кръв. Което, като се имаше предвид болката в гърдите му, беше изненадващо. Със сигурност се чувстваше, сякаш го бяха простреляли в сърцето.

63.

Хекс се събуди с писък.

За щастие Джон беше оставил осветлението в банята включено, така че тя имаше поне някакъв шанс да убеди съзнанието си къде се намира тялото й. А то не беше в онази човешка клиника и не я обработваха като лабораторен плъх. Беше тук, в имението на Братството, с Джон.

Който беше скочил от леглото и беше насочил оръжието си към вратата, водеща към коридора, сякаш готов да пробие дупка в средата й. Тя запуши уста с длан и се помоли да е замълчала навреме, преди да е успяла да събуди цялата къща. Последното, от което имаше нужда, беше неколцина от братята да се появят на вратата с въпроси какво се е случило. Джон насочи дулото към покритите с капаци прозорци и после се втурна към дрешника. Когато най-накрая свали оръжието си, подсвирна въпросително.

— Аз… Добре съм — отвърна тя, най-накрая способна да проговори. — Просто лош… — Потропването, което я прекъсна, беше горе-долу толкова дискретно, колкото ругатня в притихнала стая. Или колкото писъка, който бе надала току-що.

Тя придърпа чаршафа над гърдите си, а Джон открехна вратата и до ушите й долетя гласът на Зи.

— Всичко наред ли е?

Не. Ни най-малко.

Хекс разтри лицето си и се опита да се върне към действителността. Трудна задача. Чувстваше тялото си безтегловно, сякаш се беше разпаднала на съставните си части. И усещането, че се рее, никак не й помагаше да дойде на себе си. Не беше нужен гений, за да й разтълкува защо подсъзнанието й си беше припомнило всички подробности от първото й отвличане. Оставането й в клиниката по време на операцията на Джон очевидно беше подействало като гореща пикантна храна за ума й и кошмарът беше нещо като мозъчна версия на стомашните киселини.

Над горната й устна избиха капчици пот и дланите й също се навлажниха. В отчаянието си тя се съсредоточи върху онова, което успяваше да зърне през открехнатата врата на банята.

Гледката на четките за зъби върху мраморния плот помогна. Поставени в сребристата чаша между двете мивки, те изглеждаха като двойка безделници, приближили глави един към друг, за да споделят някоя клюка. Сигурно и двете бяха на Джон, предположи тя, защото гостите не бяха добре дошли в този дом.

Едната беше синя, а другата червена. В центъра имаха зелени косъмчета, които с течението на времето ставаха бели, за да напомнят, че е време за нова четка. Нещо нормално, просто и банално. Може би ако срещаше по-често подобни неща, нямаше непрестанно да се чуди как да напусне живота си. Нито пък щяха да й се присънват кошмари, които да превръщат гласовия й апарат в мегафон.

Джон отпрати Зи и се върна при нея, остави оръжието си на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Топлото му тяло беше масивно и гладко, когато се опря в нейното и тя се притисна към него с лекота, която вероятно беше нормална между любовници. Но тя никога не беше имал подобна близост с друг.

Той обърна лице към нея и произнесе беззвучно:

— Какво беше?

— Сън. Много лош сън. От времето, когато… — Тя пое дълбоко въздух. — … бях в клиниката.

Той не я попита за подробности. Вместо това тя почувства как гали косата й.

В последвалата тишина Хекс не искаше да говори за миналото… Последното, от което имаше нужда, беше да преживява кошмара отново. Но думите някак сами излязоха от устата й и тя не можа да ги спре.

— Опожарих я. — Сърцето й затуптя като лудо, когато в главата й изникна споменът за случилото се, но това беше по-поносимо от съня. — Странно е… Не съм убедена дали хората осъзнаваха, че вършат нещо нередно. Отнасяха се към мен като към рядко животно в зоологическата градина. Даваха ми всичко нужно, за да оцелявам, докато в същото време не спираха да ме бодат и ръчкат и ми правеха изследване след изследване… Повечето от хората бяха добри към мен. Но в групата имаше един садист. — Тя поклати глава. — Държаха ме около месец или два и се опитваха да ми дават човешка кръв, за да ме поддържат, но виждаха, че ставам все по-слаба и по-слаба. Спасих се, защото един от тях ме пусна.

Джон легна по гръб и вдигна ръце на светлината, идваща от банята.

— По дяволите. Съжалявам. Но се радвам, че си изпепелила мястото.

В главата й изникна спомен от пътуването й обратно до сградата, в която я бяха държали… и от покритите със сажди руини.

— Да, налагаше се да изгоря клиниката. Бях на свобода от известно време, когато реших да се върна и да го сторя… Не можех да спя заради кошмарите. Запалих сградата, когато всички си тръгнаха. Макар че… — Тя вдигна показалеца си. — Може и да има един загинал. Но проклетият кучи син си го заслужаваше. А аз съм от момичетата, които спазват принципа око за око.

Джон отново започна да пише с пръсти.

— Това е повече от очевидно… и в никакъв случай не е нещо лошо.

Стига да не става дума за Леш, помисли си тя.

— Може ли да те попитам нещо? — Той вдигна рамене и тя прошепна: — Онази нощ, когато ходихме на различни места из града… Някога преди беше ли се връщал там?

— Всъщност не. — Джон поклати глава. — Не обичам да се ровя в миналото. Предпочитам да вървя напред.

— Завиждам ти. Аз явно не мога да се отърся от преживяното.

И не опираше само до случилото се в клиниката или онзи кошмар с Леш и неговото любовно гнездо. По някаква причина фактът, че така и никога не беше успяла да се впише… нито в семейството, в което беше отгледана, нито във вампирската общност, нито дори сред симпатите, резонираше върху личността й и някак я дефинираше, дори тя да не мислеше съзнателно за всичко това. Моментите, в които се беше чувствала на мястото си, бяха малко и разделени от големи промеждутъци от време… Трагедията се състоеше в това, че всички бяха свързани с професията й на убиец.

Но сега тя се замисли за времето прекарано с Джон… И нанесе леки промени в тази депресираща аритметика. Докато беше с него, докато телата им се сливаха в едно, всичко си беше наред. Но също както при убийствата ситуацията не беше здравословна за никой от замесените. По дяволите, ето какво се беше случилото току-що — беше се събудила с писъци и Джон беше скочил с оръжие в ръка, докато тя се правеше на бедната уплашена жена с чаршаф, притиснат до бедното й уплашено сърце.

Това не беше тя. Просто не беше тя.

И колко лесно само се беше озовала в ролята на нуждаеща се от защита… Това я плашеше дори повече от сънищата, които я караха да крещи. Ако животът я беше научил на нещо, то беше, че е най-добре сам да се грижиш за делата си. Последното, което желаеше, бе да се предаде и да разчита на някого… Дори да беше някой така благороден и мил като Джон.

Макар че… Боже, сексът беше наистина добър. Изглеждаше примитивно и лекомислено да поставя нещата в тази светлина, но беше самата истина.

Когато бяха дошли в стаята му след малкото им изживяване в тунела, дори не си бяха направили труда да запалят лампите. Нямаха никакво време за това… Отърваха се от дрехите, хвърлиха се на леглото и започнаха да се любят на мига. После тя беше заспала, а по някое време Джон явно беше отишъл до банята и беше оставил лампата светната. Вероятно, за да е спокоен, че тя няма да се почувства объркана, като се събуди.

Защото той беше именно такъв мъж.

Чу се изщракване и скърцането на стоманените капаци на прозорците, които се вдигаха за през нощта, и на водовъртежа в главата й милостиво беше сложен край. Мразеше размишленията. Никога не й помагаха да реши нещо и само я караха да се чувства още по-зле.

— Душът ни зове — заяви тя и се надигна с усилие. Сладостната болка в мускулите и костите й я накара да пожелае да спи с дни до Джон в това голямо легло. Може би дори седмици. Но не им беше писано. Тя се наведе и се загледа в потъналото му в сянка лице. Докато очите й обхождаха красивите му черти, не можа да се въздържи и вдигна ръка, за да помилва бузата му.

— Обичам те — произнесе той с устни в мрака.

— Да вървим — отсече тя рязко.

Целувката й беше като за сбогуване… В крайна сметка може би тази вечер щяха да се доберат до Леш и това щеше да сложи край на подобни мигове.

Изведнъж Джон посегна, хвана я за ръцете над лактите и смръщи вежди, но после, сякаш прочел мислите й, я пусна. Проследи я с поглед, когато тя стана и отиде в банята… Хекс можеше да го почувства.

Пусна водата на душа и отиде до шкафа за кърпи.

Спря, когато зърна отражението си в огледалото над умивалника. Тялото й не беше по-различно от преди, но тя се замисли за усещането, докато бяха заедно. Беше свикнала да приема тялото си по-скоро като оръжие, нещо полезно и нужно за постигане на различни цели. Хранеше го и се грижеше за него по същия начин, по който се грижеше за пистолетите и ножовете си… защото така го държеше в бойна готовност.

В часовете им заедно, Джон й беше показал нещо различно, беше я научил, че плътта й може да я дари с истинска наслада. А това беше нещо, което не беше познала дори по време на връзката си с Мърдър. Като че призован от мислите в главата й, Джон се приближи зад гърба й, а ръстът му и ширината на раменете му накараха отражението й да се смали. Тя срещна погледа му, сложи дланта си върху едната си гърда и потърка зърното, припомняйки си усещането от неговия допир, устните му, езика му. В мига, когато се докосна, неговото тяло реагира, ароматът му на обвързан вампир изпълни банята, а пенисът му се възбуди.