Беше нужна наистина твърда повърхност… Като да начукваш котлет върху дъска.

„Той ти е братовчед, за бога“, напомни му едно тихо гласче. „И какво от това?“, отговори другото му, по-силно аз.

Преди напълно да откачи и да стигне до окончателно раздвоение на личността, той се отдръпна от парапета и от смъртоносните си мисли.

— По-добре да тръгвам. Ще излизам с Джон и Хекс.

— Слизам след десет минути. Само трябва да се облека.

Куин огледа красивото лице на приятеля си и имаше чувството, че тази червена коса му е напълно непозната, както и сините очи, устните, брадичката. Заради дългото им общо минало той искаше да каже нещо. Нещо, което да ги върне обратно там, където бяха преди. Но единственото, което му хрумна, беше… „Липсваш ми, толкова ми липсваш, че чак ме боли, но не знам как да стигна до теб, макар да се намираш точно пред мен“.

— Добре — каза Куин. — Ще се видим долу за Първото хранене.

— Добре.

Куин си наложи да се стегне и отиде до вратата на стаята си. Стисна здраво студената месингова брава, а гласът се разнесе от гърлото му ясно и силно:

— Блей.

— Да?

— Грижи се за себе си.

— Да. Ти също. — Сега гласът на Блей прозвуча така пресипнало, че почти пресекна. Защото „Грижи се за себе си“ бяха думите, които Куин произнасяше винаги, когато се разделяше с някого завинаги.

Куин се прибра в стаята си и хлопна вратата. С механични движения приготви кинжалите и пистолетите си и взе коженото си яке. Интересно, че едва успяваше да извика в паметта си как беше изгубил девствеността си. Спомняше си ясно жената, разбира се, но самото преживяване не беше оставило някакво неизличимо впечатление. Нито пък оргазмите, които беше изживявал оттогава и до които беше довеждал партньорките си. Просто много забавление, много стонове, много набелязани и превзети цели. Нищо повече от лесно за забравяне чукане.

Запъти се надолу към фоайето и осъзна, че ще помни първия път на Блей до края на живота си. От известно време двамата бяха започнали да се отдалечават един от друг, но сега… Крехката връзка, представляваща финала на техните отношения, тази все по-изтъняваща нишка, беше прекъсната.

Колко е ужасно, когато свободата изглежда повече като затвор, отколкото като светъл хоризонт.

Когато ботушите му стъпиха на мозаечния под, в главата му прозвуча „Запалка Бик“ на Джон Меленкамп, музика от старата школа. Макар винаги да бе харесвал тази песен, не я беше разбирал докрай.

Донякъде му се искаше това все още да е така.

„Животът продължава… Дълго след като тръпката от живеенето е отминала…“



В банята на Джон, Хекс стоеше под горещия душ с ръце върху гърдите си, и крака, стъпили здраво от двете страни на сифона. Силната струя удряше тила й, после обгръщаше раменете й и се стичаше надолу по гръбнака й.

Татуировката на Джон…

Дявол да го вземе…

Беше я направил в нейна памет… Беше сложил името й върху кожата си, така че тя винаги да бъде с него. В края на краищата нямаше нищо по-трайно от това… Именно по тази причина при брачните церемонии върху гърбовете на мъжете врязваха имената на жените им. Пръстенът може да бъде загубен. Листът хартия може да бъде накъсан или изгорен. Но кожата на гърба ти винаги е с теб.

Никога не беше давала и пет пари за жените с техните рокли, безкрайно дълги коси и лица, покрити с грим, както и за изисканите им маниери. Тези прояви на женственост винаги й бяха изглеждали като деклариране на слабост. Но сега, за един кратък миг осъзна, че им завижда за коприната и парфюмите. Каква ли гордост изпитваха, знаейки, че мъжете им ще носят доказателството за своята обвързаност върху телата си, докато са живи?

Джон щеше да бъде прекрасен хелрен… Боже… но какво щеше да прави с тази татуировка, когато решеше да се обвърже завинаги? Щеше да сложи името на жена си върху нея ли?

Тя не беше очарована от перспективата да владее горната част от гърба на Джон до края на живота му. Наистина. Ни най-малко. Защото това би я превърнало в себична кучка.

О, я почакай, нали точно такава е била винаги.

Наложи си да излезе от душкабината. Уви се в кърпа, заменяйки топлия влажен въздух в банята с хладината на стаята.

Спря в мига, когато мина през вратата. В другия край на спалнята покривалото на леглото беше опънато набързо и поставено горе-долу на мястото си. Коланите й с шипове лежаха в долния край. И за разлика от завивката, те бяха положени там с голяма грижовност. Тя се приближи и пръстите пробягаха по покрития с шипове метал. Джон ги беше запазил за нея… И инстинктът й подсказваше, че щеше да ги задържи даже и да не се беше върнала.

Няма що, прекрасно завещание.

Ако оставаше в къщата за през нощта, щеше да си ги сложи. Вместо това обаче, тя нахлузи кожените си панталони без коланите, събра оръжията и взе якето си в ръка. Заради това, че се беше правила на градинска скулптура под душа, беше пропуснала Първото хранене, така че се запъти право към събранието в кабинета на Рот. Всички братя, както Джон и неговите момчета, се бяха скупчили в боядисаното синьо и обзаведено във френски стил помещение… И почти всички, включително играещото ролята на очи куче Джордж тъпчеха наоколо.

Единственият отсъстващ беше Рот. Което бавеше нещата.

Очите й потърсиха Джон и погледът й се спря върху него, но след кратко кимване в нейна посока той продължи да се взира право напред, гледайки единствено към онези, които докато крачеха, попадаха в полезрението му. До него стоеше Тормент, висок и силен, и според емоционалните им решетки предполагаше, че бяха възстановили връзката си, а това означаваше страшно много за тях. Почувства се истински щастлива. Беше й ненавистна мисълта, че Джон ще остане сам, когато нея вече нямаше да я има, а Тормент беше бащата, от който се нуждаеше. Вишъс изруга грубо и угаси цигарата си.

— Дявол да го вземе, трябва да тръгнем, дори Рот да го няма. Губим ценни часове от нощта.

Фюри вдигна рамене.

— Даде изрична заповед за това събрание.

Хекс беше склонна да вземе страната на Ви и ако се съдеше по начина, по който Джон се полюляваше напред-назад, не беше единствената.

— Вижте, вие останете, ако искате — каза тя рязко, — но аз тръгвам веднага.

Когато Джон и Тор погледнаха към нея, през съзнанието й премина възможно най-странната мисъл — това не бяха просто двама мъже, които се бяха съюзили, за да открият Леш, а като че ли тя беше едно цяло с тях. Но пък и те си имаха сметки за уреждане. Независимо дали ставаше дума за Обществото на лесърите или конкретно за Леш, и тримата таяха у себе си смъртоносен гняв.

Както винаги разумният Тормент се намеси и сложи край на напрежението.

— Добре, аз ще поема отговорността и ще издам заповед за тръгване. Очевидно срещата му от Другата страна още не е завършила и съм сигурен, че той не би искал да пропускаме нощта заради него.

Тор разпредели групите, а той самият се присъедини към Джон, Хекс, Зи и момчетата, които трябваше да отидат на адреса, на който беше регистрирана колата на онзи уличен състезател. Останалите членовете на Братството бяха разделени в две групи, които трябваше да наблюдават фермерската къща и парка на скейтбордистите. Само след минути всички слязоха долу, минаха през вестибюла и напуснаха къщата през входната врата. Един след друг изчезнаха в хладния въздух.

Хекс прие отново форма пред жилищна сграда в някогашния месарски район… макар че „сграда“ беше прекалено ласкаво название за това място. Прозорците на шестетажната тухлена постройка бяха мътни, а провисналият й покрив се нуждаеше от сериозно наместване на костите или направо от гипсово корито. И беше повече от сигурна, че линията от дупки по фасадата беше оставена там от картечница или автомат, чийто собственик е страдал от тремор. Започваше да се чуди как хората от автомобилната инспекция бяха приели такъв адрес, когато са издавали номера на колата. Но може би никой не беше проверил дали мястото е обявено за необитаемо.

— Възхитително — обяви Куин. — Особено ако възнамеряваш да отглеждаш плъхове и хлебарки.

— Хайде да обиколим отзад — жестикулирайки каза Джон.

От двете страни на съборетината минаваше по една тясна улица и без конкретна причина те избраха да тръгнат по лявата. Тичайки, подминаха стандартните градски боклуци — нищо ново под слънцето, нищо впечатляващо, само кутии от бира, опаковки от дъвки и страници от вестници. Добрата новина беше, че отстрани на съборетината нямаше прозорци, но пък и през тях нямаше какво толкова да се види, освен типичното за една кланица или пакетажен цех оборудване… И може би именно здравината на двете носещи стени беше попречила на покрива да се срути.

Стъпалата на Хекс пружинираха, докато тичаше редом с мъжете и всички бързо напаснаха ритъма си, като заобиколиха сравнително безшумно сградата. Отзад нямаше нищо повече от мърлява тухлена стена. Единствената разлика с фасадата беше подсилената стоманена врата, водеща към малък паркинг, вместо към улица.

Нямаше лесъри. Нито хора. Нищо, освен бездомни котки, напукан асфалт и далечен вой на сирени.

Обзе я чувство на безсилие. Дявол да го вземе, където и да отидеше — все едно дали тук, в онзи абсурден парк или пък в къщата насред полето, не можеше да накара врага си да дойде при нея. А им оставаше толкова малко.

— За бога — промърмори Куин. — Къде тече този проклет купон?

Да, тя не беше единствената, която нямаше търпение да влезе в битка…

Най-неочаквано Хекс почувства някакво изтръпване, което обхвана цялото й тяло, някакво резониране, което в началото не разпозна. Хвърли поглед към останалите. Блей и Куин старателно избягваха да се гледат един друг. Тор и Джон крачеха наоколо. Зейдист беше извадил телефона си, за да докладва, че са на мястото.

Това усещане…

И в този миг тя осъзна, че чувства собствената си кръв в друг. В Леш. Леш не беше далече.

Завъртя се на токовете си и тръгна на сляпо… Отначало вървеше, а после се затича. Чу, че някой извика името й, но нямаше време да спре, за да обяснява.

Сега никой не можеше да я спре.

65.

От Другата страна Пейн лежеше в неестествена поза върху твърдия мрамор, а болката я изпълваше… но само над кръста. В краката си не чувстваше нищо, само слабо изтръпване, което я накара да си помисли за огнените искри от горящо влажно дърво. Слепия крал се беше навел над потрошеното й тяло със сериозно лице… Скрайб Върджин също се бе появила в своята черна роба и приглушената си светлина.

Не беше изненадващо, че майка й беше дошла да я оправи чрез магия. Също като при повредената врата, която по чудо се беше ремонтирала, скъпата й майка искаше да отстрани всяка нередност, да сложи всичко в ред, да направи всичко перфектно.

— Аз… отказвам — повтори Пейн през стиснатите си зъби. — Няма да дам съгласието си.

Рот хвърли поглед през рамо към Скрайб Върджин и после отново обърна глава надолу към нея.

— Чуй ме, Пейн, в това няма никаква логика. Не чувстваш краката си… Вероятно гръбнакът ти е счупен. Защо не й позволиш да ти помогне?

— Не съм някакъв неодушевен… предмет, който тя може да манипулира, както си иска… за да задоволи прищевките си и…

— Пейн, бъди разумна…

— Разумна съм…

— Ще умреш.

— Тогава майка ми ще може да ме наблюдава как издъхвам — просъска тя… и после изведнъж изстена. Съзнанието я напусна за миг, всичко пред погледа й се размаза, но после успя да се фокусира отново. По шокираното изражение на Рот разбра, че е била припаднала.

— Я почакай, тя е… — Приклекнал, кралят се подпря с длан на мраморния под. — Твоята… майка!

Пейн не я беше грижа, че е разбрал. Никога не се беше чувствала горда, че е родна дъщеря на създателката на расата… Дори се беше старала да се дистанцира… но какво ли значение имаше сега? Ако откажеше „божествената“ й намеса, щеше да поеме оттук направо към Небитието. Болката, която изпитваше, не оставяше съмнение за това.