Рот се извърна към Скрайб Върджин.

— Това истина ли е?

Не последва нито утвърдителен, нито отрицателен отговор. Нито пък наказание, задето се е осмелил да я обиди с въпрос. Кралят погледна обратно към Пейн.

— Мили… боже.

Пейн си пое въздух с мъка.

— Остави ни, скъпи кралю. Върни се в твоя свят и ръководи поданиците си. Не ти е нужна нейната помощ. Ти си прекрасен мъж и отличен воин…

— Няма да те оставя да умреш — отсече той.

— Нямаш друг избор.

— Така си мислиш. — Рот скочи на крака и сведе глава надолу към нея. — Остави я да те излекува! Изгубила си ума си! Не можеш да умреш така…

— Със сигурност… мога. — Пейн затвори очи и почувства как я залива вълна на изтощение.

— Направи нещо! — Сега кралят очевидно крещеше на Скрайб Върджин.

Жалко, че се чувствам така ужасно, помисли си Пейн. Иначе със сигурност щеше да се наслаждава на тази последна проява на независимост. Вярно, че беше дошла на крилете на смъртта, но поне я беше постигнала. Беше се опълчила на майка си. Беше получила свободата си, благодарение на своя отказ да бъде излекувана. Гласът на Скрайб Върджин беше малко по-силен от издихание.

— Отказва помощта ми. Блокирала ме е.

Разбира се, че го беше сторила. Гневът й беше насочен към майка й с такава настойчивост, че нищо чудно да действаше като бариера за магията, с която Скрайб Върджин се опитваше да поправи случилата се „трагедия“.

Която в действителност й се струваше като благословия.

— Ти си всемогъща! — рече кралят настоятелно, а нотката на безумие в гласа му беше доста смущаваща. Но пък той беше мъж на честта и без съмнение винеше себе си. — Просто я оправи!

Последва тишина и после тих отговор:

— Не мога да достигна тялото й, както не достигам и до сърцето й.

Ако най-накрая Скрайб Върджин беше разбрала какво е да се чувстваш безсилен… Пейн можеше да умре в мир.

— Пейн! Пейн, събуди се!

Клепачите й се повдигнаха. Рот се намираше на сантиметри от лицето й.

— Ако аз мога да те спася, ще ми позволиш ли да го направя?

Тя не можеше да разбере защо за него това имаше толкова голямо значение.

— Остави ме…

— Ако мога да го направя, ще ми разрешиш ли?

— Не можеш.

— Отговори на проклетия ми въпрос.

Той беше толкова добър мъж и мисълта, че смъртта й щеше да тежи на съвестта му завинаги, я натъжи.

— Съжалявам… за това. Рот. Съжалявам. Вината не е твоя.

Рот се обърна към Скрайб Върджин.

— Нека я спася. Остави ме да я спася!

При тези думи качулката на Скрайб Върджин се смъкна, без да бъде докосвана, и разкри мрачна сянка на мястото на някога искрящото й лице. Образът и гласът принадлежаха на красива жена, преживяваща нетърпима агония.

— Не исках такава съдба за нея.

— Добре. Но това няма да ни отведе доникъде. Ще ми позволиш ли да я спася?

Скрайб Върджин насочи поглед към небето, а от очите й се откъсна сълза, която падна на мраморния под и се разпръсна подобно на блестящ диамант.

Тази красива гледка ще е последното, което ще видя, помисли си Пейн, а клепачите й натежаха и вече не можеше да държи очите си отворени.

— За бога — изрева Рот. — Позволи ми да…

Отговорът на Скрайб Върджин дойде от огромно разстояние.

— Вече не мога да се боря с това. Прави, каквото сметнеш за редно, Рот, син на Рот. По-добре да е далече от мен, но жива, отколкото мъртва на пода ми.

Настъпи тишина.

Хлопна се врата.

После прозвуча гласът на Рот.

— Искам те в Далечната страна. Пейн, събуди се, искам те в Далечната страна…

Странно. Като че думите кънтяха директно в черепа й… Но беше по-вероятно да се е навел към нея и да говори силно.

— Пейн, събуди се. Трябва да дойдеш в моята страна.

Тя поклати замаяно глава, но движението не й се отразяваше добре. Беше по-добре да стои мирно. Съвсем мирно.

— Няма… Не мога да дойда там…

Внезапно я понесе шеметен водовъртеж, в чийто център беше съзнанието й. Стори й се, че е засмукана от някаква сила, а във вените си чувстваше такова напрежение, сякаш кръвта й беше увеличила обема си, но трябваше да се побере в тясното пространство. Когато отвори очи, видя мека бяла светлина над себе си. Значи все пак не се беше поместила. Все още лежеше под млечнобялото небе на Другата страна. Пейн се намръщи. Не, това не бяха непрогледните небеса над Светилището. Това беше… таван?

Да… Тя разпознаваше какво е това… И с периферното си зрение долавяше наличието на стени… Четири сини стени. Имаше и източници на светлина, макар че не бяха от вида, който тя помнеше. Не бяха факли или запалени свещи, а предмети, които блестяха без пламък.

Камина… Огромно бюро и трон.

Тя не беше преместила тук тялото си сама. Нямаше толкова сили. И Рот не би могъл да го направи. Имаше само едно обяснение. Била е изпратена тук от майка си. И нямаше връщане назад. Беше постигнала желанието си. Беше свободна завинаги.

Изпълни я странен покой, предизвикан или от идването на смъртта или от осъзнаването, че битката й е приключила. Независимо дали щеше да умре или да оживее, с онова, което бе ръководило живота й години наред, беше свършено. Освободена от това бреме, тя имаше чувството, че лети, макар телесната й обвивка да беше неподвижна.

Лицето на Рот влезе в полезрението й, а черната му коса се плъзна по раменете му и падна напред. В този момент едно светло куче пъхна главата си под тежката ръка на краля, а добродушното му лице сякаш приветстваше един неочакван, но одобряван гост.

— Ще отида за доктор Джейн — заяви Рот и погали кучето.

— Кой?

— Личната ми лекарка. Стой тук.

— Като че… бих могла да отида някъде.

Чу се подрънкването на нашийника и после кралят тръгна с ръка, хванала повода, който го свързваше с красивото куче, а лапите на животното зашляпаха, когато двамата прекосиха килима и тръгнаха по дъските.

Той наистина беше сляп. И от тази страна му бяха нужни нечии други очи.

Вратата се затвори и тя можеше да мисли единствено за болката. Сякаш се рееше, понесена на вълната на агонията, завладяла тялото й… но все пак, въпреки нетърпимия дискомфорт, чувстваше странен покой. Без конкретна причина забеляза, че въздухът има прекрасен аромат. На лимон. И на пчелен восък. Просто прекрасен.

Ако съдеше по това колко странно й изглеждаше всичко, явно беше минало много време откакто бе напуснала този свят. Но си спомняше колко много й беше харесало тук. Всичко бе така непредвидимо и по тази причина запленяващо…

След малко вратата се отвори и тя отново чу подрънкването на нашийника и долови наситения аромат на Рот. С тях имаше още някой… когото Пейн не можеше да регистрира. Но в стаята определено имаше нечие друго присъствие. Пейн си наложи да отвори очи… И едва не подскочи.

До нея не стоеше Рот, а някаква жена… Или поне се предполагаше, че е жена. Лицето й имаше женски черти… само че плътта и косата й бяха прозрачни и призрачни. Когато погледите им се срещнаха, изражението на другата жена от загрижено се превърна в шокирано. Изведнъж й се наложи да потърси подкрепа в ръката на Рот.

— О… боже мой. — Гласът й беше дрезгав.

— Толкова ли е очевидно, докторе? — попита Рот.

На жената й беше трудно да отговори, а това определено не беше реакция, която се надяваш да предизвикаш у един лекар. Пейн наистина си беше мислила, че знае колко зле е наранена, но очевидно не осъзнаваше докрай сериозността на състоянието си.

— Аз наистина съм…

— Вишъс.

Името накара сърцето й да спре. Не го беше чувала повече от два века.

— Защо споменаваш мъртъвци? — прошепна тя.

Призрачното лице на лекарката придоби осезаема форма, а в зелените й очи пролича искрено объркване. Беше пребледняла и очевидно се бореше с чувствата си.

— Мъртъвци ли?

— Моят брат-близнак… отдавна премина в Небитието.

Лекарката поклати глава, а веждите й се смръщиха над интелигентните й очи.

— Вишъс е жив. Аз съм неговата шелан. Съвсем жив е и напълно здрав.

— Не… Това не е възможно. — На Пейн й се прииска да можеше да се протегне й да се вкопчи в ръката на лекарката. — Лъжеш… Той е мъртъв. Отдавна…

— Не. Жив е.

Пейн не можеше да разбере думите на другата жена. Беше й казано, че той отдавна е изгубен в милостивия свят на Небитието… От майка й. Разбира се. Нима я беше подвела, за да не се срещне със собствения си брат? Как можеше някой да е толкова жесток?

Изведнъж Пейн оголи кучешките си зъби и произнесе глухо:

— Ще я убия заради това. Кълна се, че ще направя с нея същото, което сторих с родния ни баща.

66.

Джон тръгна след Хекс в мига, когато тя се отдели от групата и се затича. Не му допадаха нито независимите й действия, нито посоката, в която пое… Беше се насочила към уличка, за която никой не знаеше дали има изход или завършва с тухлена стена.

Той я настигна и хвана ръката й, за да привлече вниманието й. Това обаче, не доведе до нищо. Тя не спря.

— Къде отиваш? — опита се да изпише той, но това беше трудна задача, ако успоредно с това се налага да препускаш с всички сили, а събеседникът ти те пренебрегва… Би подсвирнал, но това можеше да бъде игнорирано прекалено лесно. Опита се отново да я хване за ръката, но тя го отблъсна, устремена към целта си, която той нито можеше да види, нито да почувства. Накрая просто скочи пред нея и препречи пътя й, после я принуди да погледне ръцете му.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Усещам го… Леш… Наблизо е.

Джон посегна към кинжала си и произнесе с устни:

— Къде?

Тя го заобиколи и възобнови преследването си, а той я последва с Тор зад гърба си. Когато останалите понечиха да се присъединят към тях, Джон поклати глава и направи жест с ръка да останат по местата си. Допълнително подкрепление на бойното поле беше мъдър ход, но в тази ситуация прекалено много оръжия нямаше да са от полза. Той щеше да извлече Леш от дупката му и последното, от което се нуждаеше, бяха още пръсти, готови да натиснат спусъка към жертва, която му принадлежеше.

Тор го разбираше отлично. Интуицията му подсказваше много ясно защо той трябва да отмъсти за своята жена. Налагаше се и Куин да дойде. Но това беше всичко, на чаеното му парти нямаше място за повече чашки и чинийки.

Джон се придържаше близо до Хекс… която очевидно бе постъпила умно, избирайки уличката, по която да поеме. Вместо да ги отведе до задънен край, неравната пътека обикаляше между други празни складове и водеше към реката. Той знаеше, че вече са наистина близо до водата, защото до ноздрите му достигаше миризмата на мъртва риба и водорасли, а въздухът ставаше все по-хладен.

Откриха черния мерцедес, паркиран пред един противопожарен кран. Седанът вонеше на лесъри и докато Хекс се озърташе наоколо, чудейки се накъде да поеме, Джон не беше в настроение да чака. Сви дланта си в юмрук и удари предното стъкло. Алармата се задейства, а той хвърли поглед вътре. По волана имаше мазни следи, а кремавите кожени седалки бяха осеяни с петна… Беше повече от сигурен, че онези с цвят на мастило са от лесърска кръв… А ръждивокафявите бяха от човешка. Боже, задната седалка изглеждаше, сякаш бе атакувана от обезумяла котка. Драскотините бяха толкова дълбоки, че на места се показваше пълнежът.

Джон се намръщи, припомняйки си дните им в тренировъчния център. Леш винаги беше безкрайно придирчив към всичко, свързано с него — от дрехите, в които се обличаше, до начина, по който подреждаше шкафчето си.