Може би това не беше неговата кола.

— Неговата е — заяви Хекс с длани, опрени в капака. — Подушвам го навсякъде. Двигателят още е топъл. Обаче не знам къде е той.

Джон се озъби при мисълта, че нещастникът е бил толкова близо до жена му, та тя разпознаваше миризмата му. Проклет кучи син. Гневът беше на път да го завладее, но Тор го хвана за тила и го разтърси.

— Дишай дълбоко.

— Трябва да е някъде наоколо… — Хекс се загледа към сградата, намираща се пред тях и после хвърли поглед към уличката, от която бяха дошли.

Джон почувства болка в лявата си ръка и я вдигна към лицето си. Беше стиснал толкова здраво кинжала, че дръжката му проскърцваше в знак на протест.

Погледна към Тор.

— Ще ти падне в ръцете — прошепна братът. — Не се тревожи.



Леш донякъде очакваше, че хората на Бенлоиз може да пробват да му изиграят някой номер. Деляха го около десет метра от двете дебеловрати горили и всички бяха напрегнати.

Докато ги оглеждаше, искрено се надяваше да се опитат. Щяха да бъдат наистина отлично попълнение към увеличаващата му се колекция… Познаваха занаята и очевидно Бенлоиз им плащаше добре. Металните куфарчета в ръцете им очевидно бяха добре натъпкани, но хората се държаха хладнокръвно и спокойно.

Бяха въоръжени до зъби.

Също както и Леш. Но щеше да се чувства много по-спокоен, когато от него останеше по-малка част, където да бъде прострелян. Сянката със сигурност беше по-добра от плътта.

— Ето картините, господине — каза мъжът отляво и посочи куфарчетата.

А, да, това беше онзи, който беше наблюдавал сценката с Бенлоиз. Това обясняваше любезното му поведение.

— Да видим какво сте ми донесли — промърмори Леш, като не отместваше дулото на четирийсеткалибровото си оръжие. — Движете се спокойно и да ви виждам ръцете.

Двамата дружно се заеха да покажат съдържанието бързо и ефикасно, и резултатът бе удовлетворителен.

Леш кимна.

— Оставете стоката. И си вървете.

Хората демонстрираха изключително послушание — оставиха наркотиците, оттеглиха се заднешком, а после си тръгнаха забързано, като държаха ръце встрани от телата си.

Веднага щом завиха зад ъгъла и ехото от стъпките им започнала заглъхва, Леш отиде при куфарчетата и протегна призрачните си ръце към тях. Дръжките им застанаха в нужната позиция и куфарчетата се вдигнаха над асфалта, за да се наместят в ръцете му… Звук от аларма на кола го накара да обърне глава. Пронизителният вой идваше откъм алеята, където беше оставил мерцедеса си.

Проклети човешки отрепки…

Изведнъж Леш се намръщи, а инстинктите му се изостриха и той успя да локализира онази, която му бяха отнели.

Тя беше тук.

Хекс… Неговата Хекс беше тук.

Малкото, останало у него от вампирската му природа, накара чувството му за собственост да се разбушува. Почувства как тялото му вибрира и краката му биват освободени от тежестта му. Той се понесе над асфалта, без да стъпва, подобно на вятър, движен със силата на мисълта. По-бързо. По-бързо… Зави зад ъгъла и я видя. Тя стоеше до колата му и изглеждаше изключително сексапилна в кожените си панталони и якето. В мига, когато той се появи, тя се обърна към него, като че я беше повикал. Макар върху нея да не падаше директно осветление, Хекс сияеше. Светлините, идващи от града, се събираха върху тялото й, сякаш обаянието й ги привличаше. Тя беше една готина кучка, особено когато бе настроена на вълна за бой и Леш почувства трепет в празнината между бедрата си, а ръката му се плъзна надолу.

Нещо там беше твърдо. Зад ципа му имаше нещо и то беше готово за нея.

Приливът на адреналин му подейства по-добре от кокаина и той си представи колко забавно би било да я обладае пред публика. Членът му се беше завърнал под една или друга форма, а това означаваше, че е обратно в играта… Точно навреме.

Когато тя срещна погледа му, той намали темпото и огледа останалите присъстващи. Един от братята — Тормент. Куин — онази нещастна генетична грешка. И Джон Матю.

Идеалната публика. Прекрасно.

Леш се наведе и остави куфарчетата на земята. Идиотите, които я придружаваха, бяха заети да вадят всякакви видове огнестрелни оръжия… но не и неговата Хекс. Не, тя беше над това.

— Здравей, скъпа — рече той. — Липсвах ли ти?

Някой нададе ръмжене, подобно на ротвайлер, но какво значение имаше. Сега, когато бе привлякъл вниманието на всички, щеше да се наслади на излизането си на сцената. Свали качулката на дъждобрана от главата си със силата на волята и вдигна призрачните си ръце, за да развие черните ленти от лицето си и да разкрие истинската си същност.

— Мили боже… — промърмори Куин. — Приличаш на теста с мастилените петна6.

Леш не го удостои с отговор главно защото го беше грижа единствено за жената, облечена в кожа. Очевидно тя не беше очаквала неговата трансформация и се отдръпна ужасено. По-добре от целувка и прегръдка. Да я отвращава беше също така хубаво, както да я възбужда… И когато си я върнеше и организираше за двама им малък меден месец, щеше да е още по-забавно. Леш се усмихна и заговори с новия си подобрен глас.

— Имам големи планове за нас двамата, кучко. Ти, разбира се, ще трябва да ме молиш за…

Проклетата жена изчезна.

Във въздуха.

В един миг стоеше до колата, а в следващия на мястото нямаше нищо друго освен въздух. Все още беше наоколо обаче. Можеше да я почувства, само не можеше да я види…

Първият изстрел се чу някъде зад гърба му и го уцели в рамото… Или по-точно не го направи… Дъждобранът беше разкъсан и висеше като парцал на мястото, но липсващата плът под него нямаше как да пострада… И всичко, което почувства, беше само някакво странно смъдене.

Прекрасно. Иначе можеше да боли.

Той обърна глава, без да се впечатлява ни най-малко от това, колко предвидима беше тя и колко зле се беше прицелила. Но се оказа, че не Хекс беше стреляла. Момчетата на Бенлоиз се бяха върнали с подкрепление и добре, че не умееха да стрелят точно. Последния път, когато беше проверил, гръдният му кош все още беше от плът и кръв, така че няколко сантиметра по-надолу и към центъра и можеше да се сдобие с решето вместо сърце. Вбесен, заради проклетия кураж на наркодилърите, Леш призова огнено кълбо върху дланта си. Засили се и запрати енергийната топка към копелетата и тя избухна в грандиозен фойерверк, като освети телата им, отхвърлени настрани от ударната вълна, в типичен манга стил.

През това време вече бяха пристигнали още братя и всички започнаха да стрелят с всевъзможни оръжия… което не беше кой знае какво, докато Леш не беше уцелен в бедрото, а болката прониза цялото му тяло и накара сърцето му да подскочи. Изруга и падна на една страна, а очите му заоглеждаха уличката.

Джон Матю беше единственият, който не се прикриваше. Братята бяха приклекнали зад мерцедеса, а момчетата на Бенлоиз се бяха затътрили зад ръждясалото купе на някакъв джип.

Но Джон Матю беше заковал крака в земята, а ръцете му бяха спуснати от двете страни на тялото. Нещастникът се беше изложил на показ като отлична мишена. Чак да ти стане скучно. Леш призова ново кълбо енергия в дланта си и изкрещя:

— По този начин се убиваш сам, все едно си опрял дуло в главата си, смотаняко.

Джон тръгна към него, обгърнат от студена вълна, и оголи кучешките си зъби.

За миг Леш почувства как целият настръхва заради напрежението. Нещо не беше наред. Никой с мозък в главата си не би предприел подобно действие.

Това беше истинско самоубийство.

67.

Планове, планове, планове…

Или с други думи глупости, глупости. ГЛУПОСТИ.

Хекс беше съставила идеален план, когато се беше прикрила по маниера на симпатите и беше изчезнала от погледа на всички. Като професионален убиец тя се гордееше не само с успешните си акции, но и с отличния усет, който проявяваше, опреше ли до работата й, така че реваншът в този случай щеше да си го бива. Планът й беше следния: незабелязано да се промъкне до Леш и да пререже гърлото му, а после да се захване с него… докато го гледа в очите и се усмихва като откачена кучка, каквато си беше. И тогава се беше появило първото несъвършенство в плана й. Какво се беше случило с него, откакто го беше видяла за последно? Онова, което се разкри, когато той свали превръзките, я смрази. По лицето му не беше останала никаква плът, само черни лъскави мускулни влакна и плашещи на вид кости. За контраст зъбите му бяха ослепително бели. Ръцете му също не бяха в ред. Имаха форма, но не и материя. В тъмната нощ… те не представляваха нищо повече от един по-наситен нюанс на мрака.

Слава богу, че успя да се измъкне от него навреме… Но може би именно заради това разпадане беше успяла да се спаси от затвора си. Струваше й се съвсем логично силите му също да са намалели. Но както и да е… Съществуваше и втори проблем. Джон. Който в този момент стърчеше по средата на уличката и върху гърдите му липсваше единствено табелка с надпис „Простреляй ме тук“.

И беше ужасяващо ясно, че няма смисъл да се спори с него… Дори да приемеше форма до самото му ухо и да изкрещеше с пълно гърло, знаеше, че няма да го разубеди. Той се беше превърнал в звяр, застанал срещу лицето на врага, бе оголил зъби, подобно на лъв, а тялото му беше устремено напред, като че се канеше да прегази другия, подобно на булдозер.

Можеше да се обзаложи със значителна вероятност да спечели, че той щеше да умре, ако не се прикриеше, но него очевидно не го интересуваше и причината беше ясна. Ароматът на обвързването беше по-натрапчив от всякакъв звук, който би издало гърлото му. Наситеното ухание на силни подправки поглъщаше всички други миризми, от изпаренията на града до зловонието на реката и смрадта на лесър, която се носеше от гниещото тяло на Леш.

Застанал насред прашната улица, Джон се беше превърнал в първобитен вампир, защитаващ своята шелан… Случваше се всичко онова, което тя не искаше да се случи. Беше повече от ясно, че личната му безопасност не означаваше нищо за него. Инстинктът му беше по-мощен от здравия разум и обучението му. И в резултат на всичко това той нямаше да оцелее след поредното енергийно кълбо от дланта на Леш… Тази перспектива пренареди приоритетите в нейния свят.

Нов план. Вече нямаше да се прикрива. Нямаше да осакатява, обезоръжава и разфасова Леш. Нямаше да удължава болката му до безкрайност заради преживените от нея страдания. Никакви изпълнения в стил Джак Изкормвача.

Когато прие форма и се нахвърли върху Леш, тя не отмъщаваше за себе си, а спасяваше Джон. Защото, след като степенува нещата, се беше оказало, че за нея единственото важно нещо беше Джон.

Тя сграбчи Леш за кръста в същия момент, когато той понечи да изстреля енергийната бомба във въздуха и макар че го повали на земята, той успя да насочи оръжието си… и улучи Джон в гърдите.

Ударът събори любимия й на асфалта, като го отхвърли назад.

— Мръсен кучи син! — изкрещя тя в обезобразеното лице на Леш.

Копелето я сграбчи и я задържа в невероятно силната си хватка. Завъртя я и я притисна към земята, а дъхът му върху лицето й беше топъл и зловонен.

— Пипнах те — каза подигравателно той и притисна бедра в нейните, а ерекцията му предизвика чувство на гадене в стомаха й.

— Майната ти! — С едно рязко движение на главата тя го удари право в онова, което минаваше за нос… И той започна да вие. За съжаление не успя да му нанесе друг такъв чист удар, докато се бореха за надмощие и се търкаляха наоколо с преплетени крака, а отвратителният му член не спираше да се притиска в нея. Той успя да хване едната от китките й, но тя запази поне другата свободна. И когато дойде моментът, успя да вмъкне ръка помежду им, да сграбчи топките му и да ги усуче с такава сила, че ако не бяха панталоните му, сигурно щеше да ги откъсне.

Леш изкрещя някаква ругатня и замръзна неподвижно, с което доказа, че в някои отношения може и да беше полубог, но си оставаше обикновен смъртен, когато опреше до семейните бижута.