И всъщност той беше причината тя да можеше да отговори. Винаги гледай напред. В миналото имаше прекалено много неща, за които беше по-добре да си останат в летописите на историята. Тук, в тази стая, с всички тях наоколо, тя трябваше да гледа напред.

Прочисти гърлото си и произнесе силно и ясно:

— Джон… Това е майка ми. И тя ще стои до мен по време на церемонията.

Джон изглеждаше напълно слисан… Но бързо превъзмогна удивлението си. Като съвършен джентълмен се приближи до Ноуан и се поклони ниско. После изписа нещо с ръце и Хекс преведе с дрезгав глас.

— Каза, че е благодарен за присъствието ти тази нощ и че си добре дошла в този дом.

Ноуан прикри лицето си с ръце, очевидно завладяна от емоции.

— Благодаря… ви. Благодаря ви.

Хекс не си падаше по прегръдките, но много я биваше да подкрепя другите да не паднат, така че хвана здраво тънката ръка на майка си преди горката жена да се беше свлякла на килима.

— Всичко е наред — каза на Джон, който очевидно се притесни, че е обидил жената. — Чакай! Не гледай натам, не бива да виждаш роклята ми.

Джон замръзна полуизвърнат.

— Рокля — произнесе с устни.

Да, беше трудно да се каже кое беше по-шокиращо: появата на майка й след триста години или факта, че се канеше да напъха задника си в рокля. Но никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, нали така? И понякога изненадата не беше лоша. Никак дори.

Първата… Джон.

Втората… рокля.

И третата… майка й.

Вечерта беше прекрасна, наистина прекрасна.

— Хайде, да вървим — каза тя и прибра роклята обратно. — Трябва да се облека… Не искам да закъснявам за собствената си церемония.

Избута раклата навън от стаята, като отказа помощ от мъжете, а после помоли Ноуан и Бет да я придружат. Все пак ставаше дума за майка й и сестрата на Джон и нямаше да е зле да започнат да се опознават… А какъв по-добър начин за това от разкрасяването й за нейния бъдещ хелрен.

За един достоен мъж.

За любовта на живота й.

Днешната нощ беше наистина най-хубавото нещо, което някога й се беше случвало.

74.

Джон Матю беше принуден да стои настрана и да наблюдава как неговата шелан носи по коридора ракла с размерите на малка кола, заедно със сестра му… И с майка си?

Беше развълнуван от присъствието на двете жени, не толкова от тежестта на старата ракла. Знаеше отлично, че не бива да се меси и да предлага мускулите си. Ако Хекс се нуждаеше от помощта му, щеше да го помоли.

И най-изненадващото беше, че се оказа достатъчно силна да се справи съвсем сама… Това му се стори много секси… Не можеше да си криви душата по този въпрос.

— Готови ли са дрехите ти? — попита Тормент намусено.

Джон го погледна и му стана ясно, че братът току-що е бил разтърсен до дъното на душата си. Едва се удържаше на едно място. Но ако се съдеше по смръщените вежди и стегнатата му челюст, нямаше намерение да дава обяснения.

— Ами… Не знам какво ще облека — изписа Джон. — Може би смокинг?

— Не, аз ще ти донеса онова, от което се нуждаеш. Изчакай ме.

Бам… и вратата се хлопна.

Джон се озърна из стаята си и когато погледът му попадна върху дрешника, клоунската усмивка, която в момента го съпътстваше неизменно, се завърна върху лицето му. Отиде до бюрото и остави върху него малката червена торбичка, а после отдели време да се наслади на любовното им гнездо.

Тя се беше нанесла при него. Наистина се беше нанесла. Дрехите й висяха до неговите.

Протегна се и докосна кожените й панталони, тениските и кобурите й… И радостта му помръкна. Тя щеше да се бие във войната. Рамо до рамо с него и братята. Древните закони може и да го забраняваха, но Слепия крал бе доказал, че не робува на старомодни разбирания… А Хекс бе демонстрирала, че е повече от способна на бойното поле.

Джон отиде до леглото и седна. Не беше сигурен как да се чувства заради предстоящите й нощни приключения с лесърите. Добре. Това бяха глупости. Ясно беше какво мисли по този въпрос. Въпреки това нямаше да й забрани да се бие. Тя беше каквато беше и той трябваше да приеме, че се обвързва с боец.

Очите му се насочиха към нощното шкафче. Наведе се и отвори най-горното чекмедже, за да извади дневника на баща си. Приглади кожената подвързия с ръка и почувства как разказът се превръща в реалност. Преди много, много време нечия друга ръка беше докосвала тези страници… И после в резултат на поредица от събития и малко късмет ръкописът се беше озовал при Джон.

По някаква причина тази нощ връзката му с баща му Дариъс изглеждаше достатъчно силна, че да прекрачи границите на времето и да ги обедини до такава степен, че те се превърнаха в една и съща личност.

Защото той знаеше, че баща му би бил във възторг от ставащото. Знаеше го с такава убеденост, сякаш мъжът седеше до него на леглото. Дариъс би искал те двамата с Хекс да бъдат двойка. Защо? Кой да знае… Но беше самата истина, както й клетвите, които им предстоеше да си разменят.

Джон отново посегна към чекмеджето и този път извади малка стара кутийка. Вдигна капака и се взря в масивния пръстен с печат. Проклетото нещо беше огромно, очевидно предназначено за ръката на боец. Многобройните драскотини по лъскавата му повърхност блестяха на светлината.

Пръстенът пасна идеално на показалеца му.

Изведнъж той реши, че никога повече нямаше да го сваля, дори по време на битка.

— Той със сигурност би одобрил случващото се.

Джон вдигна поглед. Тор се беше върнал с вързоп черна коприна в ръцете си, а Ласитър го следваше по петите. Падналият ангел излъчваше светлина във всички посоки, като че в коридора беше изгряло слънцето.

— Знаеш ли, по някаква причина мисля, че си напълно прав — изписа Джон.

— Знам, че съм прав. — Братът се приближи и седна на леглото. — Той я познаваше.

— Кого?

— Той познаваше Хекс. Присъства на раждането й. Когато майка й… — Последва дълга пауза, като че в мозъка на Тор цареше пълна каша и му беше нужно време да подреди мислите си. — Когато майка й умря, той отведе Хекс при семейство, което да поеме грижите за нея. Обичаше малката… А също и аз. Именно по тази причина я нарече Хексания. Наблюдаваше я от разстояние…

Епилептичният припадък дойде така ненадейно, че Джон дори нямаше време дори да се опита да му се противопостави… В един момент седеше и слушаше Тор, а в следващия лежеше на пода и размахваше ръце и крака. Когато гърчовете му най-накрая спряха и крайниците му се успокоиха, той започна да поема големи глътки въздух. За негово облекчение Тор беше приклекнал до него.

— Как си? — попита загрижено.

Джон се надигна и седна. Потърка лице, доволен, че е възвърнал зрението си. Никога не беше очаквал, че ще се зарадва да види ясния образ на мутрата на Ласитър.

Макар с усилие да контролираше ръцете си, успя да изпише:

— Чувствам се, сякаш съм бил в месомелачка.

Падналият ангел кимна мрачно.

— И изглеждаш по същия начин.

Тор го стрелна остро с поглед и после насочи вниманието си обратно към Джон.

— Не му обръщай внимание. Той е сляп.

— Не, не съм.

— След минута и половина ще бъдеш. — Тор хвана здраво Джон и го издърпа на леглото.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Или може би нов мозък? — предложи Ласитър.

Тор се обърна към ангела.

— А също така ще направя услуга на обществото, като му отнема гласа.

— Толкова си щедър.

Последва дълга пауза и Джон изписа:

— Баща ми я е познавал?

— Да.

— Ти също си я познавал, нали?

— Да.

В настъпилата тишина Джон реши, че е по-добре някои неща да бъдат оставени недоизказани. И това беше едно от тях, ако се съдеше по напрегнатото изражение на брата.

— Радвам се, че носиш този пръстен — изведнъж заяви Тор и се изправи на крака. — Особено в нощ като тази.

Джон погледна към златното бижу на пръста си. Чувстваше го толкова на място. Като че го носеше от години.

— Аз също — изписа.

— Сега, ако ме извиниш, аз също ще отида да се облека.

Джон погледна нагоре и се върна назад към онзи миг от живота си, когато отвори вратата на мизерния си апартамент и вдигна оръжието си високо, много високо, за да го насочи към лицето на този вампир.

А сега Тормент му предоставяше собствената си церемониална роба. Братът се усмихна леко.

— Ще ми се баща ти да беше тук, за да те види.

Джон се намръщи и завъртя пръстена с печата около пръста си, замислен колко много дължеше на Тор. После внезапен импулс го накара да скочи на крака… за да го прегърне. В първия миг Тормент изглеждаше изненадан, но после отвърна на прегръдката.

Когато Джон се отдръпна, го погледна право в очите.

— Той е тук — изписа. — Баща ми е тук с мен.



Един час по-късно Джон стоеше прав върху мозаечния под на фоайето, като местеше тежестта си от единия крак на другия. Носеше традиционното церемониално облекло, типично за мъжете от аристокрацията. Черните копринени панталони стигаха до самия под, а широката туника беше прихваната с обсипан със скъпоценни камъни колан, който му беше даден от краля.

Беше решено церемонията да се състои в основата на главното стълбище под арката, водеща към трапезарията. Двойните врати към помещението, в което се хранеха всички, бяха затворени, а зад тях догените бяха сервирали ястията за пиршество.

Всичко беше подготвено, братята се бяха подредили до него в редица, а жените им и другите членове на домакинството стояха срещу тях в рехав полукръг. Куин стоеше в единия му край, а Блей и Сакстън в другия. По средата бяха Ай Ем и Трез, които бяха поканени като почетни гости.

Джон огледа пространството, вдигайки поглед към колоните от малахит, покритите с мрамор стени и полилеите. Толкова много пъти, откакто се беше настанил в къщата, беше чувал да се говори как баща му би се радвал стаите да бъдат пълни и под покрива на имението да кипи живот.

Джон се съсредоточи върху ябълковото дърво, изобразено на пода. То представляваше тъй прекрасен символ на пролетта с вечно обсипаните си с цвят клони… Нещо, което повдига настроението ти всеки път, когато го зърнеш.

Влюби се в това дърво в мига, в който прекрачи прага…

Колективната въздишка го накара да вдигне глава. О… Света… Дево… Майко… На… В този момент мозъкът му престана да функционира. Напълно се изключи. Беше сигурен, че сърцето му продължаваше да бие, тъй като остана прав, но нищо друго.

Може би току-що беше умрял и беше отишъл в Рая.

В горния край на главното стълбище се беше появила Хекс в спиращо дъха великолепие, което го остави зашеметен и неспособен да разсъждава, и стоеше с ръка, опряна на позлатения парапет.

Червената рокля й стоеше идеално, а черната дантела на деколтето подхождаше прекрасно на тъмната й коса и сивите очи. Метрите атлаз се спускаха по стройното й тяло и падаха на блестящи дипли.

Когато срещна погледа му, тя приглади плата около талията си.

— Ела при мен — изписа той. — Слез долу при мен, любов моя.

От далечния край на фоайето прозвуча тенор и кристалночистият глас на Зейдист се понесе нагоре към изрисуваните високо над главите им воини. В началото Джон не разбра коя беше песента… Макар че ако го бяха попитали как се казва той самият, вероятно би отвърнал Дядо Коледа, или Лутър Вандрос, или Теди Рузвелт.