Елизабет Лоуел

Есенен любовник

На Майк Грийнстейн

Той знае защо.

Благодаря ти.

Скъпи читателю,

Рубинените планини в Невада винаги са ме привличали. Те представляват един изолиран оазис сред безкрайната пустош на западната пустиня. За този район се пише малко, тъй като е останал настрани от пътищата на миграцията на запад през деветнайсети и двайсети век. Дори изобилните им води не успели да привлекат заселници в планините.

Малцината, навлезли сред безбрежната тишина на Рубиновите планини, са били привлечени от пустинното великолепие на тези земи. Някои от тях са били хора извън закона. Други са били отшелници или златотърсачи. Трети пък са преследвали мечтите си. Всички те открили в планинските извори и потоци достатъчно вода, за да построят своите ранча насред пустошта.

Веднъж видяла Рубиновите планини и удивителното Рубиново блато, аз разбрах, че ще трябва да напиша за тази земя и за онези мъже и жени, които са изградили тази мечта, жива и до днес.

„Есенен любовник“ е моя принос към едно уникално място и към един мъж и една жена, които се оказали достатъчно силни, за да любят. Героите са създания на перото ми, но земята е така истинска, както любовта.

Елизабет Лоуъл

1.

Невада, есента на 1868 година.

— Чух, че ви трябвал надзирател, който да борави добре с оръжието.

Гласът, долетял от мрака, сепна Елиса Сътън. Надяваше се само, че страхът, който я бе пронизал за миг като светкавица, не се бе изписал на лицето й.

Непознатият беше дошъл от нищото, без предупреждение, безшумен като сянка.

Тя вдигна глава към мъжа, който стоеше на края на верандата. Тъмният му силует се очертаваше точно зад златистата светлина на фенера, която се изливаше от прозорците. Изпод периферията на шапката очите му светеха като черни кристали, също тъй лишени от емоции, както изражението му.

Елиса прехапа долната си устна от споходилата я мисъл: сигурно дори зимна буря би изглеждала по-топла от очите на този мъж.

А по петите на тази мисъл вървеше още една: все пак той я привличаше, макар и по един опасен начин. Този мъж наистина беше красив.

Навярно до него другите мъже биха изглеждали като момченца.

Елиса се намръщи. Никога не бе обръщала особено внимание на мъжете. Те бяха просто синовете-прахосници на титулувани англичани, моряци, войници, кравари или говедари, тоест каубои, или просто готвачи.

Или разбойници.

През месеците, откакто Елиса се бе завърнала в Америка по волята на чичо си, тя бе срещнала вече неколцина бели дезертьори. Ладър Ес беше едно самотно ранчо в Рубиновите планини. То привличаше като магнит златотърсачите, испанците-търсачи на съкровища, керваните с изпълнени с надежда заселници и дезертьорите, които грабеха всичко наред.

От всичките бандити най-лошите бяха кланът Кълпепър.

Ако някой изобщо би могъл да спре братята Кълпепър, това е този мъж, кисело си рече Елиса. Въпросът беше по-скоро кой щеше да я отърве от него, след като той прогонеше братята Кълпепър.

— Госпожица Сътън? — обади се с дълбокия си глас непознатия.

Заедно с думите си той пристъпи напред, в светлината на фенера, сякаш бе почувствал, че й причинява безпокойство с това, че не може да го види хубаво.

— Мисля — кратко отвърна тя.

Елиса остави неловкото мълчание да расте и открито се зае да разглежда непознатия. Беше ли готова да поеме предизвикателството, което той й предлагаше?

Мисълта накара устата на Елиса да пресъхне. Облиза устните си и пое дълбоко дъх. След това се съсредоточи върху мъжа, който се бе появил от мрака, вместо да се чуди над собствения си необмислен импулс да се срещне с този човек на негова собствена територия.

Гъстата му черна коса се спускаше права като грива чак до яката на непознатия. Лицето му беше потъмняло от слънцето. Край ъглите на очите му се виждаха няколко едва забележими бръчици, а над добре оформените му устни чернееха грижливо подрязани мустаци.

Черните му панталони и сако бяха чисти. Личеше си, че бяха шити от шивач, но също тъй бяха видели доста носене. Същото се отнасяше за бледосивата му риза, която беше чиста и доста изхабена. Ризата стоеше добре на широките му рамене, които се стесняваха в клин към тесния му кръст. На шията му хлабаво бе привързан пъстроцветен шал.

Конят на непознатия, пристъпи зад гърба му и тихо изпръхтя. Без да откъсва очи от Елиса, мъжът протегна ръка и поглади с облечената си в ръкавица ръка шията на животното. Бавно и успокоително.

С лявата си ръка. А дясната му ръка — на нея нямаше ръкавица — стоеше все там, близо до револвера, увиснал на бедрото му. Оръжието на непознатия беше досущ дрехите му — чисто и изхабено.

И, подобно на самия мъж, оръжието носеше аурата на дълга и груба употреба.

Елиса забеляза, че въпреки суровите очи и мрачното излъчване, непознатия се отнася нежно с коня си. Това й допадна. Твърде много мъже на запад се отнасяха с животните така, сякаш те не чувстваха болка от камшик или шпора.

„Както Мики. Ако не ми беше нужен всеки чифт ръце отдавна щях да съм разкарала този наперен глупак, каквото и да ми разказва Мак за него. Но ми трябва всеки човек.

Особено сега.“

Конят на непознатия се раздвижи и седлото му попадна в обсега на светлината. В кобура от едната му страна беше мушната пушка, а от другата страна на седлото се виждаше друг кобур, от който стърчеше нещо подобно на ловджийска карабина.

По оръжията или седлото нямаше нито сребро, нито украси, изобщо нищо, което би могло да отрази слънчевата светлина и да издаде присъствието на притежателят им.

Зад седлото, над навитата на руло постеля се виждаше нещо приличащо на офицерски шинел от Конфедерацията. Какъв чин бе имал непознатия оставаше тайна — всички отличителни знаци бяха откъснати от шинела също тъй безпощадно, както и украшенията от седлото.

Самият кон беше едър, дългоног, як, дорест жребец, който сигурно струваше тригодишната надница на обикновен каубой.

Но непознатият несъмнено не беше обикновен каубой. Стоеше и чакаше отговора й със съсредоточената неподвижност на хищник до място за водопой.

Подобна неподвижност действаше изнервящо, особено на някой, който беше тъй податлив към импулсите, както Елиса.

— Имаш ли име? — рязко го попита тя.

— Хънтър.

— Значи Хънтър — повтори бавно Елиса, сякаш се мъчеше да усети вкуса на името му на езика си. — Това името ти ли е или професията1?

— Има ли значение?

Елиса стисна устни, за да сдържи острия отговор, който вече беше готов на езика й. Често й казваха, че прилича много на покойната си майка — еднакво импулсивна и разумна, като тези две части понякога влизаха в конфликт.

Пълната неподвижност на мъжа събуди в Елиса безразсъдното желание да разчупи кората от спокойствие, за да достигне до топлината и кипящия под нея живот.

Но животът бе научил Елиса, че безразсъдството понякога се заплаща скъпо.

Елиса предпазливо премери хладната сдържаност в очите на Хънтър. Дълбоко в нея женското й начало се почуди откъде ли идеше този човек и какво ли му се бе случило, че в душата му не бе останало нищо друго, освен лед и сдържаност… и едно далечно ехо от болка, което я проряза като бръснач.

„Защо ли да се интересувам от миналото на този човек? — ядно се запита Елиса. — Успял е да избегне поста, поставен от Кълпепърови в прохода, а това е много повече от всичките ловни умения проявени досега от Мак.

Само от това трябва да се интересувам. От уменията на Хънтър.“

Все пак интересът й към него изобщо не се изчерпваше с уменията му, а тя имаше достатъчно разум, за да го проумее. Този мъж я привличаше така, както никой друг досега.

Тя облиза нервно устни и отново пое дълбоко дъх.

„Би трябвало да му кажа да си върви.“

— Искаш ли работата? — попита го тя, преди гласът на разума да я е накарал да промени решението си.

Черните му вежди се извиха в две еднакви, странно елегантни дъги.

— Толкова бързо? — попита Хънтър. — Никакви ли въпроси няма да ми зададеш за квалификацията ми?

— Имаш единствената квалификация, която ми е нужна.

— Оръжия ли? — насмешливо подхвърли Хънтър.

— Ум — отвърна тя.

Хънтър се задоволи само да я изгледа и запази мълчание в очакване на по-нататъшно обяснение.

— Не чух нито един изстрел — продължи Елиса, — значи си минал покрай поста на братята Кълпепър, който е стоял или в началото на долината, или в самия проход.

Хънтър само сви рамене, без да потвърди или да отхвърли думите на Елиса.

— Как успя да се промъкнеш покрай кучетата? — попита го тя.

Заедно с думите си тя се огледа в търсене на черно-белите колита, които обикновено първи предупреждаваха за присъствието на непознати близо до къщата на ранчото.

— Приближих се към тях срещу вятъра — отвърна Хънтър.

— Имал си късмет.

— Така ли? Вятърът от дни духа откъм каньона зад къщата.

Елиса мълчаливо призна, че Хънтър беше прав. Есенният вятър обикновено беше постоянен. През последната седмица се носеше надолу из каньоните на Рубиновите планини и носеше със себе си миризмата на борове и планински височини.

Едва тогава Елиса осъзна, че Хънтър я наблюдава също тъй внимателно, както и тя него.

— Какво те кара да мислиш, че не съм член на бандата на Кълпепърови? — спокойно попита той.

— Прекалено си чист.

Ъгълчетата на очите му се извиха леко, подчертавайки слабите бръчки покрай тях.

Елиса почувства, че мъжът беше толкова близо до усмивка, колкото изобщо можеше да бъде, така че му се усмихна в отговор.

Макар Елиса да не го осъзнаваше, усмивката я преобрази напълно. Лицето й доби одухотворено изражение, което беше направо зашеметяващо.

Докато до преди малко тя беше една симпатична блондинка с големи очи и приятен глас, сега Елиса се бе превърнала в изкусителка с коса като лунна светлина, синьозелени очи, които сияеха от чувствени намеци и тяло, което би накарало всеки мъж да се замисли какво ли би било да преодолее всичките тези копчета и муселинени дрехи, за да стигне до знойната плът под тях.

Хънтър рязко извърна глава.

— Млада госпожице, защо не ми кажеш нещо повече за работата? Така по-лесно ще мога да реша дали я искам.

Гласът му беше стегнат, почти груб. Пръстите му несъзнателно стиснаха здраво юздите на коня. Това движение издаваше един човек, който иска да продължи работата си без повече прекъсвания.

„Нарече ме млада госпожице, сякаш съм дете“, помисли си Елиса.

Обръщението и жеста с юздите не й даваха мира. Напомняха на Елиса за братовчедите й от Англия. Тяхното отношение беше също тъй надменно и пренебрежително към зле възпитаното американско момиче, което по една случайност беше тяхна кръвна роднина.

За съжаление не от подходящата кръв. Ни най-малко.

В очите на братовчедите й нейният баща, роден и израснал сред американската прерия, съвсем слабо се различаваше от който и да е дивак.

— Не съм ти млада госпожица — тросна се Елиса, а на лицето й вече нямаше дори следа от усмивка.

— От тук наистина ми приличаш на млада госпожица — сви рамене Хънтър.

— Ще спиш в къщата на ранчото с нас — рязко рече Елиса.

Той само кимна с абсолютно безразличие.

Елиса се почуди какво ли щеше да направи, ако му беше казала, че ще спи в леглото й. После срещна бдителния му поглед и се усъмни, че изобщо нещо казано от нея би могло да промени реакцията му.

„Млада госпожица!“

Повтореното наум обръщение само раздразни Елиса още повече. Обхвана я неразумното желание да подмами Хънтър извън черупката на мъжката му отчужденост.

Годините, прекарани в Англия, я бяха научили да се справя доста добре с подобен род предизвикателства. Само така успяваше да си отмъсти за това, че се отнасяха с нея като с нещо слабо различно от кухненските слугини, които идваха веднага, щом някой им се усмихнеше.

— За твое сведение, Хънтър — отчетливо заяви Елиса, — аз съм не повече малко момиче, отколкото ти — малко момче. На двайсет години съм.

— Приличаш ми повече на петнайсетгодишна.

— Последният каубой, когото наех, беше застрелян преди три седмици в бараката на ратаите.

Хънтър не показа никаква реакция.

— Тогава изпратих Мак за помощ — добави Елиса.

— Той успя ли да го намери?

— Чухме множество изстрели. Мак не се върна. Дойде си само коня му. По седлото имаше кръв. Все още ли искаш работата?

Хънтър кимна с такова изражение, сякаш съдбата на другия човек нямаше нищо общо с него.

— Взимам си обратно думите, че имаш ум — каза Елиса.

Хънтър я изгледа студено и мрачно.

— Къщата може да се окаже не по-добро скривалище за теб, отколкото бараката за последния пазач — додаде тя бавно, сякаш говореше на идиот.