— Разбирам.

— Така ли? Не ми приличаш на човек, който е готов да умре.

— Така е.

Колитата със закъснение надушиха чуждата миризма и се разлаяха. Иззад къщата изскочиха три от тях. Други две се спуснаха откъм тъмната ивица върби, опасваща потока зад плевнята.

— Денсър, Пренсър, Виксън, млък! — заповяда им Елиса. — Комит, Донър, това се отнася и за вас!

Петте кучета едновременно спряха да лаят.

Хънтър огледа едрите черно-бели кучета с дълга козина, които се суетяха между него и Елиса.

— Не ми приличат много на северни елени — подхвърли той2.

— Какво? А, да — усмихна се Елиса, щом разбра шегата му. — Всичките се родиха преди няколко години точно преди Коледа.

— А къде са Дашър и Кюпид?

— Един ястреб грабна Дашър, когато беше едва на няколко седмици. Вече имахме котка, която се казваше Кюпид, така че кръстихме последното кутре Виксън.

Кучетата наобиколиха Хънтър и коня му, като душеха непрестанно. После вдигнаха глави към Елиса. Тя им махна с ръка. Кучетата побягнаха всяко в посоката, от която бе дошло.

— Сигурно ще те лаят още няколко пъти — додаде Елиса, — но не се притеснявай. Няма да нападнат нищо друго, освен четирикрак хищник. Те са овчарски кучета, а не кучета-пазачи.

— От това, което дочух, за кучетата не е останала много работа покрай добитъка в Ладър Ес — сухо рече Хънтър.

Елиса не възрази. Крадците систематично грабеха живата стока на ранчото.

Още един такъв месец и щеше да фалира.

„Хънтър е прав — нещастно си помисли тя. — Наистина ми трябва надзирател на каубоите, който да борави добре с оръжие.“

— Дали ще се намери нещо друго за храна на коня ми, освен сено? — попита Хънтър. — От доста време Бъгъл Бой кара само на трева.

— Разбира се. Последвай ме.

Елиса слезе от верандата.

— Няма нужда — рече Хънтър. — Ще се оправя и сам, стига да ми укажеш накъде да вървя.

— Не знам защо ми се струва, че много по лесно издаваш указания, отколкото ги приемаш.

Черните му вежди отново се вдигнаха.

— Винаги ли си такава палава?

— Разбира се — отвърна Елиса. — Същото ми казваше и чичо Бил, защото още щом започнах да ходя се катерех на коленете му, за да дърпам брадата му.

Хънтър пропусна Елиса пред себе си в мрака. Тя спря за миг, за да каже няколко успокоителни думи на коня му. Тънкият, ясен аромат на жена погали носа на Хънтър и накара гърдите му да се свият така рязко, че едва успя да си поеме дъх.

„Също като огряна от слънцето ливада — помисли си гладно Хънтър. — Ухае на чисто, на сладко и горещо.

Най-вече на горещо.“

С присвити очи Хънтър изгледа момичето, което вече се отдалечаваше от него.

Бедрата на Елиса деликатно се полюляваха на лунната светлина в нежната коприна на роклята, която само допреди две години беше модерна в Англия. Катовете дрехи се повдигаха дори от най-слабия повей на вятъра и разкриваха бледото сияние на чорапите отдолу.

Хънтър се насили да диша дълбоко, въпреки че цялото му тяло се беше напрегнало при вида на стройните й глезени, които лунната светлина и дрехата й галеха на всяка нейна крачка.

„Успокой се, войниче — рязко си каза той. — Тя е само още една празноглава кокетка като Белинда. Само се чуди как да завърти големите си очи или да прекара нежния си розов език по пълната си долна устна.

Трябваше да проявя повече разум и да не захапвам примамката още първия път, когато Белинда ми я показа. Но, уви.

Сега вече знам.

А цената за знанието ми платиха моите деца.“

Хънтър мрачно измести назад в ума си грубата истина, че се бе оженил за неподходящо момиче. Историята вече беше само минало.

Подобно на войната, която му бе отнела всичко, с изключения на неговия живот и този на брат му.

„Мъртви и погребани, всичките. Белинда и Тед, и Ем. Нищо не мога да сторя, освен това, което правя в момента — да открия братята Кълпепър и да им дам правосъдие колкото е възможно по бързо.

Как ли се справя Кейс? Надявам се, че Бог не му е позволил да намери повече Кълпепърови, отколкото може да застреля наведнъж.“

Но всъщност Хънтър не беше истински загрижен за по-младия си брат. Кейс беше влязъл във войната между Севера и Юга като момче и беше излязъл като мъж, силен и твърд като кремък, и дори още по-безпощаден.

— Хънтър?

Нежният й шепот прозвуча като ласка в мрака. Хънтър почувства, че кръвта му кипва противно на волята му.

— Не си търси белята — отвърна й той.

„Страхотен съвет — язвително си каза наум. — Май ще е добре сам да се възползвам от него.“

Хънтър изруга под нос и последва момичето, което бе влязло под кожата му със скоростта на опарване от коприва.

Хванал юздите на Бъгъл Бой в лявата си ръка, Хънтър следваше Елиса през редуващите се лунна светлина и сянка. Духаше постоянен хладен вятър. Спряха чак когато прекосиха целия прашен двор пред къщата на ранчото.

Сякаш от нищото пред тях израсна разкривената от времето ограда на малката поляна пред конюшнята. На десетина метра по-назад се чернееше стръмния покрив на плевнята. Отвътре се носеше смесената миризма на коне, на сено и прахоляк. От тръбата, която пълнеше коритото за водопой, неспирно се отцеждаха капки. Капките една след друга пускаха по повърхността на водата кръгове, които блестяха на лунната светлина.

Несъмнено стопаните на ранчото не бяха заложили нищо нито на случайността, нито на мързела.

Ладър Ес беше построено от край до край от човек, който бе имал сериозни планове за бъдещето. В добавка към солидната двуетажна къща, направена от цели дървета и дебели дъски, имаше още една неугледна барака за спане на ратаите, плевня с няколко кошари покрай нея, друга голяма оградена площ малко по-встрани, малка овощна градина, голяма зеленчукова градина и дори помещение за опушване на месо.

От кошарите долиташе ритмичния звук на капещата вода, която пълнеше коритата за водопой на животните. Откъм градината се носеше миризмата на пръст и на билки. За Хънтър този смесен мирис беше като парфюм, по-съблазнителен дори от наситена миризма на магнолии, която Белинда много харесваше.

Опитните очи на Хънтър оглеждаха еднакво внимателно сенките и осветените от луната места. Търсеше както скрити опасности, така и доказателства за онова, което беше дочул за ранчото Ладър Ес.

Дотук всичко пасваше с докладваното от Кейс и с информацията, която Хънтър сам бе успял да събере. Ранчото наистина отговаряше на описанието, което един от войниците в Кемп Халък бе дал на Хънтър преди една седмица: „Ладър Ес е неочаквано красиво ранчо в тази скръбна пустош, също както момиче, родено от майка аристократка и баща скитник от прериите.

Армията известно време едва ли ще се весне в ранчото. Майорът постоянно крои планове как да притисне червенокожите, а по това време на годината индианците излизат от блатата.“

Хънтър знаеше също и онова, което войника дискретно пропусна да му каже. Въпросният майор беше един перманентно пиян човек, ожесточен от това, че го бяха изпратили в примитивния Запад, вместо да го оставят в цивилизования Изток или поне да го пратят сред разрушения Юг.

Нямаше никакво съмнение, че Рубиновите планини, част от новосъздадения щат Невада, бяха една пуста област, едва докосната от човека. Освен това родителите на Елиса не бяха избрали да се установят на север от върховете, където керваните от фургони минаваха по пътя за Орегон, следвайки безспирните извивки на река Хумболт.

Вместо това Сътънови се бяха заселили насред дивата, пуста красота на източните склонове на Рубиновите планини. Иззад къщата надничаха стръмните, назъбени върхове на планината. Единственият път отвъд, достъпен за фургоните, оставаше много по на юг.

Имаше два други прохода, но те вършеха работа само за ездачи. Невъзможно беше да се преведе стадо добитък през тях, особено когато хора и животни през цялото време бяха под обстрел от банди като тази на братята Кълпепър.

Проходи, фургони, добитък, престъпници…

Хънтър се беше запознал с всичко това, когато разбра, че бандата на Кълпепърови смята да се установи в Рубиновите планини. Войната и неуспешния брак бяха научили Хънтър да сдържа силните си, скрити дълбоко страсти. Беше се превърнал във внимателен човек. Или, по-скоро, в дисциплиниран човек.

Смъртоносен човек.

Хънтър огледа очертанията на Рубиновите планини, над които проблясваха звездите на нощното небе. Постара се да запомни силуета им, за да може да се ориентира сред планините по всяко време на деня. Така правеха златотърсачите, а също и хората, свикнали да водят нощни битки.

Хънтър беше и от двете групи.

„Водата поне няма да бъде проблем — помисли си той. — Това място е същински оазис насред ада на пустинята.

Нищо чудно, че Сътънови са го избрали, за да построят тук ранчото си.

И също така не е за чудене, че Кълпепърови искат да го вземат, след като вече някой е превивал гръб години наред, за да издигне ранчо насред пустошта.“

Макар и обградени от пустиня, самите Рубинови планини не бяха безводни. Високите им върхове сбираха влагата на зимните облаци и се освобождаваха от снежния си товар през пролетта и лятото. Всичките ручеи и потоци от източния склон изливаха водите си в Рубиновите блата, пълнейки ги с вода и живот.

А после топенето на снеговете секваше и пустинята тръгваше напред, докато от блатото не останеше нищо, освен километри пожълтели тръстики и малки, скришни поляни, обграждащи малобройните езерца.

Повечето от тези езерца бяха скрити на недостъпно място сред разпрострялата се кал, която беше прекалено дълбока, за да бъде прекосена. Все пак оставаше достатъчно вода за добитъка, а също и изобилна паша. След всеки дъжд, обаче, пътеките сред тръстиките се меняха. Днешната здрава пътека се превръщаше на следващия ден в смъртоносно тресавище.

Дори братята Кълпепър нямаха достатъчно кураж да влязат сред шумолящите потайности на Рубиновото блато.

Блатото пазеше като защитен ров източната страна на земите на Ладър Ес. От запад ранчото се пазеше от планината. Южната страна беше отворена за всеки, готов да направи дългия, безводен преход покрай планината. Същото се отнасяше и за северната страна.

Братята Кълпепър не само бяха готови да изминат този път, но и държаха постоянно на билото на най-близкия връх един човек, който наблюдаваше Ладър Ес.

Не позволяваха на нито едно говедо да напусне ранчото. Не даваха на нито един човек да стигне до ранчото, където имаха отчаяна нужда от работна ръка.

Непривичен звук наруши еднообразното постоянство на вятъра. Преди още да бе успял да определи откъде идва този шум, Хънтър вече се бе обърнал в тази посока с револвер в ръка.

Нищо особено, просто някой кон чешеше шията си в оградата на обора.

Мушна револвера в кобура само с едно движение, преди Елиса дори да е успяла да се обърне към него.

— Какво има? — попита тя.

— Опитвам се да привикна с пейзажа.

— Може би и с шумовете? — иронично добави тя.

Хънтър издаде звук, който можеше да означава всичко.

— Просто ме попитай, ако имаш някакви въпроси — продължи тя. — Трополенето, което се чу преди малко беше от блъскането на Леопард, един от конете, в хлабавите дъски на оградата. Явно е надушил теб и коня ти.

Щом приближиха, Леопард изцвили и се изправи на задните си крака, без да откъсва очи от непознатия жребец, вървящ точно зад оградата.

Ръката на Хънтър отново се плъзна към револвера му. Нищо от чутото за жребеца на Елиса не му вдъхваше особена увереност. Нямаше никакво намерение да остави добре обучения си, породист жребец да бъде изпохапан от един буен кон.

— Значи се казва Леопард? — подхвърли Хънтър, без да прикрива неодобрението в гласа си. — Това ли е петнистия дявол, за който говорят всички в поселището Кемп Халък?

— Онази купчина от накриво нарязани цепеници едва ли може да се нарече поселище — рязко отвърна Елиса. — Все пак предполагам, че жребецът ми може би е тема на празни брътвежи.

— Петнистите коне не са голяма рядкост.

— Леопард обаче е точно такъв. Войниците бяха доста впечатлени от опита на командира им да възседне Леопард.

— Тежка ли беше ездата? — попита Хънтър, макар да знаеше много добре какво се бе случило.

— Онзи надут глупак оживя, но това беше повече, отколкото заслужаваше. Казах на капитана, че Леопард не е от конете, включени в списъка за продажба на армията.

Хънтър безмълвно обърна поглед към жребеца.

— Господинът — натърти презрително Елиса — ми каза, че ще реквизира Леопард и ще ми плати с армейски бонове, а аз трябва да се махна от пътя му и да оставя мъжете да вършат мъжката работа.

Презрението и гнева в гласа на Елиса накараха Хънтър да заподозре, че капитанът не се е разминал само с неприятната езда на петнистия кон.

А после си помисли, че Елиса е същата като Белинда. Разглезена до крайност и без капчица отговорност към другите хора, дори към армията, която я защитаваше.