Елизабет Лоуел - Есенен любовник

— Паютите и шошоните постоянно се оглеждат за скалпове — изрече Хънтър. — Армията има нужда от всички хора и коне, които може да събере, за да осигури защитата на заселниците, придвижващите се на запад покрай река Хумболт.

— Същото каза и капитана. Мисля, че хората ще бъдат много по-добре защитени, ако някой намали доставките от уиски и особено дажбите на офицерите.

Хънтър отново огледа силуета на жребеца, който се открояваше в нощния мрак. Ако се вярваше на войниците от Кемп Халък, Леопард не само бе хвърлил капитана от гърба си, но и се бе опитал да го смачка с копитата си.

Бъгъл Бой шумно изпусна въздух през ноздрите си и подръпна юздите си, надушил миризмата на зърно в голямата плевня отсреща.

Хънтър се напрегна. Очакваше Леопард да приеме Бъгъл Бой като предизвикателство и да се нахвърли срещу нестабилната преграда на оградата.

Жребецът, обаче, просто стоеше и дишаше шумно, попивайки непознатите миризми. След това изпръхтя и отново прикова вниманието си към Елиса.

— Чух, че е същински убиец — каза Хънтър.

— Капитанът ли? Съмнявам се. Онзи глупак едва ли може да различи от коя страна стреля пушката.

— Имах предвид коня.

— Леопард е кротък като агънце с мен.

Гласът на Елиса беше нежен и изпълнен с любов към огромния жребец.

Конят изпръхтя и промуши муцуната си през дупките на оградата, опитвайки се да докосне Елиса. Тя се наведе и духна в ноздрите на Леопард. Жребецът наостри уши и потърка муцуна в бузата и брадичката й.

Елиса се разсмя тихо.

Гласът й премина през Хънтър като светкавица в мрака. А след това в мислите му неудържимо нахлу представата как тя го гали и му шепне нежно, как дъхът й се смесва с неговия и накрая сладостта на допира им се разгаря в буен огън.

Хънтър изруга наум и застави вниманието си да се върне отново към големия петнист жребец.

Гривата и опашката на Леопард бяха черни, гъсти и много дълги, издавайки древната испанска жилка в кръвта му. Черната му глава беше изящно оформена и стоеше гордо изправена.

Сред черната козина по мускулестата шия на жребеца прозираха бели овални петна. Големината им нарастваше по широките му гърди и рамене. По тялото му те ставаха толкова големи, че почти изцяло поглъщаха основния черен фон. По хълбоците на жребеца бялото беше преобладаващо. Върху бялата козина, покриваща задницата и задните крака на коня изпъкваха големи черни петна.

Чифт широки, черни, немигащи също като нощта конски очи наблюдаваха Хънтър иззад оградата.

— Използваш ли го за разплод?

— Разбира се.

— Рискована работа — изсумтя Хънтър.

— Кое?

— Да използваш убиец за разплод. Нищо чудно да навъди жребчета със същия злобен нрав като неговия.

— Леопард не е злобен!

— Кажи го на войниците.

— Нямаха право да завързват Леопард и да му слагат качулка на главата, за да може…

— Навярно е могъл, но не е искал да убие ездача, когото е хвърлил от гърба си — хладно завърши Хънтър. — Падането може би е било единственото умно нещо, което капитанът е направил.

При тези думи той извърна поглед от жребеца към Елиса. Тя стоеше сред лунната светлина, а вятърът люлееше полите й като прикован към земята облак. Стиснатите й от нетърпение устни се различаваха дори в сумрака.

— Във всеки случай армията има пълното право да реквизира всеки подходящ кон, без значение какъв е неговия нрав — додаде Хънтър със сдържан глас. — Паютите са били забелязани да яздят покрай Орегонския път.

— Или онази измет, братята Кълпепър, са се били преоблекли като индианци и са яздили покрай пътя.

— И в двата случая армията ще трябва да се хване на работа.

— Тук не сме имали неприятности с индианците.

— Засега.

Хънтър определено дразнеше Елиса. Тя се поддаде на вътрешния си подтик, отблъсна се от оградата и застана предизвикателно пред заплашителния непознат.

— Изненадана съм, че заставаш на страната на армията.

— Защо?

— До неотдавна те бяха наши врагове. А може би шинелът навит зад седлото ти — необмислено добави тя — е принадлежал на някой офицер от Конфедерацията, чийто късмет му е изневерил?

— Не съм мародер.

Гласът на Хънтър беше спокоен и тих, което го правеше още по-заплашителен.

— Нямах предвид това — отвърна Елиса.

— Тогава какво искаше да кажеш?

Не беше въпрос, а заповед.

— Че си купил шинела по същия начин, по който майка и татко се сдобиха с мебели и добитък от заселниците, които пътуваха на запад.

Хънтър просто я изгледа.

— Често се случва — продължи Елиса. — Повечето от хората, пътуващи на запад, не могат дори да си представят какво представлява Невада. Братовчедите ми в Англия мислеха, че ги лъжех, когато им разказвах за реките, които пресъхват много преди да достигнат до морето и за езерата, от които през лятото остават само кристали сол.

Хънтър най-сетне кимна рязко, приемайки, че Елиса не бе искала да го обвини в мародерство.

Все пак му се наложи да прикрие гнева, който го бе обзел от описанието, дадено му от Елиса, според което той с нищо не беше по-добър от гарваните и лешоядите, които се спускаха след битка по бойните полета, за да се ровят в останките на мъртвите.

Както правеха братята Кълпепър, които бяха по-зли от змии и два пъти по-отвратителни. Създания, които трудно можеха да се нарекат хора.

Не, трудно не беше точната дума. Та те бяха дяволски изчадия, покварени чак до сърцевината на черните си души.

Кое друго създание би постъпило като тях с беззащитните жени? И кой друг после би продал ужасените им деца на команчите само за една украсена с ресни риза?

Безмълвният въпрос на Хънтър остана без отговор.

Нямаше отговор още от мига, в който се бе върнал от война, само за да открие, че всичко, заради което се бе бил, е било насилено, избито и напълно унищожено от разбунтували се дезертьори.

Братята Кълпепър!

Южняци по произход, както и самия Хънтър. Ето това беше най-лошото. Предателство върху предателство.

Той бавно и безшумно изпусна въздуха от дробовете си. Не бе чувствал такъв силен гняв откакто бе научил съдбата на децата си. Но мислите за тях едва ли щяха да помогнат. Просто трябваше да следва хода на събитията към онова, което се налагаше да направи.

Да залови братята Кълпепър и да ги предаде на правосъдието.

Живи или мъртви!

Не трябваше да позволява на нищо да застава на пътя му. На нищо. Нито на спомените си, нито на яростта, нито на мъката.

Още по-малко на една разглезена, безсрамна девойка като тази, която сега стоеше пред него. Още една Белинда, която само мислеше за собствените си желания, а всичко останало пращаше да върви по дяволите.

— Добре, госпожице Елиса Сътън — безлично изрече Хънтър, — значи нямаш неприятности с паютите или шошоните. Засега. Тогава какви са ти проблемите?

— Братята Кълпепър.

— Братята Кълпепър ли? — провлечено повтори Хънтър. — Чух за тях. Изглежда, че имат по-голяма рода дори от руското царско семейство.

— Царско семейство ли? — начумерено отвърна Елиса. — Не бих казала. Те са по-зле възпитани дори от въшки.

— Дори ада има своята йерархия. Кой дявол стои начело?

— Мак каза, че е най-стария. Абнър.

Хънтър в миг се напрегна.

Следваше Аб Кълпепър и родата му от главорези от две години и през повече от хиляда и петстотин километра. Въпреки това, всеки път, когато Хънтър успееше да ги доближи, Аб се измъкваше като дим през пръстите на Хънтър.

А после се отправяше да напада, да насилва и да убива още и още нищо неподозиращи заселници.

Краят ще бъде тук, в Рубиновата долина, закле се мислено той.

Съвсем скоро.

Хънтър нарочно прекара юздите на Бъгъл Бой през пръстите си, за да успокои нетърпението, което се надигаше в него от самата мисъл за близостта на човека, който бе продал Тед и малката Ем на команчите.

— Госпожице Сътън — тихо каза Хънтър, — току-що си наехте пазач.