Елизабет Лоуел - Есенен любовник

Хънтър кимна.

— Това не те ли безпокои? — хапливо попита тя.

Той само сви рамене.

— Но как тези мъже ще се промъкнат през бандата на Кълпепърови, за да бъдат наети в Ладър Ес?

— По същия път, по който дойдох аз. Като използват главите си. Или в група, с помощта на пушките си. По единия или по другия начин, те ще дойдат.

— Звучиш напълно убедено.

— Трудно се намира добре платена работа из тези места. Човек може да направи повече пари за един месец от надницата на стрелец, отколкото за цял сезон работа край говедата.

Елиса въздъхна и разтърка ръцете си. Нощният хлад проникваше през плътния копринен шал. Беше готова да го замени за стар домашно плетен вълнен шал.

Нямаше вълнен шал. Нямаше пари нито за подходящи дрехи, нито за боя за къщата, нито за нищо друго, освен за най-насъщното, нужно за оцеляването на ранчото. Ладър Ес беше всичко, което имаше на този свят.

И се боеше много, че вече го беше изгубила.

— Иска ми се Мак да беше още тук — нещастно каза Елиса. — Той харесваше жените по-малко дори от теб, но…

— Умен човек.

— … никой не познаваше Ладър Ес по-добре от него — продължи тя, без да обръща внимание на забележката на Хънтър. — Познаваше всяка клисура и извор, знаеше къде и кога тревата е добра за паша. Познаваше дори блатото. С две думи, знаеше всичко за ранчото.

Хънтър вдигна едно от големите копита на Бъгъл Бой и започна да го почиства с бързи движения на ножа си.

Елиса бавно поклати глава и премигна, за да прогони сълзите, които изгаряха очите й.

— Опитах се да открия Мак — продължи тя с дрезгав, накъсан глас. — Веднага, щом чух изстрели, грабнах пушката и препуснах като луда с Леопард.

— Не се самообвинявай — каза Хънтър. — Навярно всичко е било свършило, преди още дори да си била затегнала седлото на Леопард.

— Не си губих времето.

— Извинявай, не те разбрах?

— Не си губих времето със седло или юзди — поясни Елиса.

— Момиче, само един идиот би яздил…

— Не успях да открия даже къде Мак е паднал — продължи Елиса, без да чува нищо друго, освен собствените си думи. — Не спрях да търся, докато не започна бурята, която отми следите. После продължих да обикалям в кръгове, докато не стана толкова тъмно, че скалите не се отличаваха от дърветата.

— Ти си истинска глупачка! Ами ако беше попаднала на някой Кълпепър?

— Боях се, че Мак лежи ранен сред бурята, а може би дори умира. Не можех просто да му обърна гръб и да го оставя на студения дъжд.

— Ако Кълпепърови те бяха спипали нямаше дори ей толкова да помогнеш на Мак. Но ти дори не си помислила за това, нали? Всичките ти мисли са били насочени към това да се носиш из дъжда, като героиня от някой скапан булеварден роман!

Ъгълчетата на устните й се извиха надолу. Очите й проследиха Хънтър, който премина към почистването на следващото копито на Бъгъл Бой.

— Сигурно ще си допаднете с Пени — иронично додаде Елиса. — Тя ми каза същото и освен това много други неща.

— Коя е Пени? — попита Хънтър, макар вече да знаеше.

Все пак това беше един въпрос, за който всеки мъж би предположил, че го чакат да зададе.

Хънтър искаше Елиса да продължава да смята за него, че не е нищо повече от още един ловък с оръжието скитник, който си търси работа. Ако тя можеше дори за миг да предположи, че той беше по-скоро готов да даде мило и драго, за да проследи братята Кълпепър, отколкото да се грижи за съдбата на Ладър Ес, тя би го уволнила на часа, преди още да беше започнал работа.

А тогава щеше да бъде наистина адски трудно да се добере до бандата на Кълпепърови на по-малко от един изстрел разстояние.

През последните две години Хънтър беше научил, че братята Кълпепър винаги оставяха мъже, които да наблюдават следите им. Единственият начин да се добере близо до тях бе да се слее с околността.

Наемният стрелец на Ладър Ес беше направо идеално прикритие. За тях той щеше да бъде практически невидим.

— Пенилоупи Милър ми е нещо като леля — поясни Елиса. — Също както Мак ми е нещо като чичо. А също и Бил.

— Какво значи „нещо като“?

— Мисля, че Пени беше… компаньонката на майка ми. Тя готвеше, шиеше и чистеше, но винаги е била нещо повече от обикновена прислужница.

Хънтър погледна Елиса през рамо. Беше увила копринения шал плътно около раменете си като броня.

После си спомни Белинда и си помисли, че жените определено обръщаха голямо внимание на премяната си.

А когато не получаваха хубави дрехи започваха да се цупят.

Хънтър пусна копитото на Бъгъл Бой и премина към следващото. Захвана се здраво за работа и край него се разхвърча спечена кал.

— Пени е почти част от семейството ми — продължаваше Елиса. — Също както и Мак. Не беше роднина по кръвна линия, но беше голям приятел на татко. А също и Бил. Без Мак Ладър Ес отдавна щеше да се е разпаднало.

Хънтър едва я чуваше. Все още си мислеше за Белинда. В един миг осъзна накъде го бяха отвели мислите му и се разгневи на себе си.

Животът със спомените за миналото нямаше да му донесе нищо добро. Можеше само да докара отново смъртта.

Но също така можеше да му попречи да направи повторно същата грешка. Елиса беше същата като Белинда — малка кокетка, която постоянно ближе устни.

По-добре щеше да не забравя това, независимо колко го разпалваше Елиса с аромата си и с полюляващите си се хълбоци.

— Бил ли? — подхвърли той, като насочи вниманието си отново към разговора им. — Да не би случайно да става дума за Бил Отшелника?

— Така го наричат някои хора.

— Но не и ти.

— Не — каза Елиса. — Той е добър човек, като изключим…

Хънтър долови нежността в гласа на Елиса и се почуди колко приятелски се държеше тя с добрия стар Бил.

Макар това да не му влизаше в работата, той се улови, че любопитството е по-силно от предпазливостта му.

— Като изключим какво? — подкани я Хънтър.

Елиса се поколеба. После придърпа шала още по-плътно край раменете си.

— Всеки мъж има своите недостатъци — изрече тя най-накрая.

„Особено когато са замесени девойки с големи очи — иронично си каза Хънтър. — Заради кръшната снага на някоя жена са загинали повече мъже, отколкото по която и да било друга причина.“

— Като изключим Кълпепъровата банда, ранчото има ли някакви други проблеми? — попита той. — Суша или лоша вода, или пък недостатъчно храна за животните през зимата?

Елиса отново се поколеба.

Имаше редица дребни неща, по-скоро досадни, отколкото истински проблеми. Счупената ос на каруцата, заради която разпиляваха на вятъра ценното сено. Косачите, чиито коси бяха толкова тъпи та повече съсипваха, отколкото косяха тревата. Мъртвата крава в малкия резервоар на ручея покрай къщата, заради която трябваше да носят вода по целия път от Пещерния ручей, докато пролетта не прочистеше боклуците от водата.

Просто лош късмет. Ако започнеше да се оплаква на Хънтър, той щеше да я сметне за разглезено, хленчещо момиче.

— Не — твърдо каза тя. — Нямаме други проблеми. Толкова много крави бяха откраднати, че, след като изпълним договора с армията, за останалите ще има достатъчно храна.

— Колко говеда отиват за армията?

— Не по-малко от триста. Ние сме единственият им местен източник на животни.

— Колко глави за разплод имаш? — попита Хънтър.

— Не знам.

— Приблизително.

— По-малко от двеста.

Хънтър погледна изкосо Елиса, чудейки се дали тя знае колко близо до ръба се плъзгаше Ладър Ес.

— Ако се наложи да продаваш крави вместо бичета ще попаднеш между чука и наковалнята. Трудно ще ти бъде по-късно да увеличиш броя на животните. А може би можеш да си позволиш да купиш нови крави за разплод?

— Ако не изпълня договора едва ли ще имам пари дори да купя припаси за мен и Пени за през зимата — призна Елиса.

Хънтър намръщено премина към почистването на последното останало копито на Бъгъл Бой. Липсата на крави за разплод щеше да обрече Ладър Ес на гибел също така сигурно, макар и по-бавно, от набезите на бандата Кълпепър.

После си каза рязко, че това не му влиза в работата. Беше дошъл тук за братята Кълпепър, а не за да урежда живота на една малка Палавка. И без това рано или късно тя щеше да си намери някой лековерен млад глупак, който да свърши тази работа вместо нея.

Хънтър пусна конското копито и шляпна Бъгъл Бой по задницата, за да му покаже, че тимаренето е приключило. Конят за миг се откъсна от яденето, вдигна глава и изпръхтя, а после отново зарови муцуна в зобта. Хънтър провери кофата, окачена на стената на яслата, увери се, че водата е прясна и се обърна към Елиса.

— Така — провлачи той. — Значи само Кълпепърови те безпокоят.

— Само? — раздразнено повтори Елиса. — Не познаваш братята Кълпепър, щом можеш да говориш така. Тези главорези са най-лошата шайка престъпници, които са се мяркали насам след края на войната.

— Така чух и аз.

Без дори да погледне към Елиса, Хънтър отвори вратата на конюшнята и побутна девойката навън.

Макар вратата да беше отворена достатъчно широко, за да могат трима мъже да минат едновременно през нея, Елиса се поколеба, преди да пристъпи покрай Хънтър. Той сякаш изпълваше цялата врата. Трябваше да мине съвсем близко покрай него, за да излезе навън.

Мисълта накара сърцето й да забие по-силно.

Дали го беше направил нарочно?

Хънтър чакаше с очевидно изчерпващо се търпение.

„Не бъди глупава — каза си тя. — Хънтър достатъчно ясно ми показва, че ме намира по-малко привлекателна дори от английските лордове. Те поне се опитваха да ме хванат за любовница.

А Хънтър не търси нищо друго, освен шамар по небръснатата си буза.“

Елиса вдигна високо глава, прихвана с една ръка шала си, а с друга непокорните копринени поли на роклята си и премина покрай него.

Полата й се закачи за един пирон и тръгна да се цепи с противен звук.