– Какво сте опаковали? – попита той с измамно спокоен глас, като съкрати разстоянието между тях.

– Само най-необходимото, милорд – каза тя, като погледна невинно към него.

Саймън се засмя гръмогласно.

Дрейвън присви очи към сандъците.

– Не можем да носим всичко това. Трябва да го оставим.

– Но, милорд...

– Не, лейди, няма да отстъпя пред това.

- Но...

– Една рокля, един воал и от каквито лични неща имате нужда. Това е всичко. – Той отиде до коня, който Дрюс бе оседлал за нея и издърпа дисагите от там. – Каквото се побере тук, може да го вземете. Всичко останало ще бъде оставено.

Тя изглеждаше в недоумение.

– Само роклята ми ще ги препълни.

– Това е всичко, което ви е позволено.

В очите ѝ заискри гняв.

– Това е жестоко! Така ли бихте третирали краля?

– Да, точно така, в интерес на истината. – И обикновено получаваше също и раздразнението на Хенри.

– Добре – каза тя и взе дисагите от ръката му. – Ще си получите заслуженото, когато изостана след вас.

Дрейвън остана поразен. Само една жена можеше да използва такава логика!

– Ако държите да ви припомня, аз по начало не исках да идвате с нас.

– Не смейте да ми говорите така – отбранително каза тя. Тя застана на пръсти и го погледна право в очите.

Никой преди не бе заставал пред него така и той намери това за...

Забавно, всъщност, помисли си той, когато част от гнева му изчезна. Много по-забавно, отколкото можеше да си помисли.

Дори Саймън се свиваше под тежестта на гнева му. Но не и Емили. Тя не отстъпваше, бе като рицар, въоръжен за битка.

– И – каза тя, като натърти на думите си. –Ще дойда, така да знаете! Няма да ви позволя да ми отнемете приключението. Ще му се наслаждавам въпреки вас.

Тя повдигна брадичка в последен опит да покаже смелост и се обърна рязко, сякаш достойнството ѝ бе силно накърнено.

Очите ѝ се присвиха, когато повдигна капака на сандъка, който бе най-близо до нея и зарови из него, докато не намери тъмносиня рокля, подходящ воал, четка и гребен.

Емили направи голямо представление с подбирането на дрехите си. Последните две неща повдигна между палеца и показалеца си, погледна към него и ги сложи в дисагите. Отне ѝ малко време, докато се опитваше да ги затвори и когато приключи ги върна върху ръката му.

– Изглежда вече съм напълно готова – каза тя. – Макар че имам един въпрос.

Дрейвън нямаше търпение да го чуе.

– И той е?

– Може ли прислужницата ми да дойде с мен или тя също ще бъде оставена тук?

Макар действията и думите ѝ да го развеселиха, той не посмя да ѝ го покаже. Дори Емили да си мислеше, че има власт над него, независимо колко смела можеше да бъде, той не смееше да поеме риска от това, тя действително да го изкара извън контрол.

– Милейди, нямате ли никакъв разум, че ме предизвиквате по този начин?

– Ще откриете, че имам много здрав разум, но няма да бъда нагрубявана от вас или някой друг мъж, заради това.

– Нагрубявана? – повтори той невярващо. – Мислите ме за грубиян?

– По какъв друг начин може да го наречете? Вие очаквате целият свят да танцува, когато щракнете с пръсти. Знаете ли, милорд, има и други хора тук освен вас.

Дрейвън усети как челюстта му увисна.

– Мога със сигурност да кажа същото за вас.

Вместо да бъде обидена, тя му отправи сладка, измамна усмивка.

– Откровено признавам, че съм разглезена. Баща ми и сестрите ми го повтарят често. Затова ще помоля за вашето снизхождение. Може ли прислужницата ми да дойде с нас или да я изпратя обратно вътре?

Това беше добре изиграно, помисли си той, докато я наблюдаваше. Често бе чувал хората да отбелязват, че някой е чаровен, но това беше първият път, в който някога беше ставал свидетел. Не беше чудно, че баща ѝ я беше разглезил. Как можеше някой да остане равнодушен пред такъв сладък, невинен поглед, докато признаваше грешките си и молеше за снизхождение?

– Вземете я.

– Благодаря ви.

Главата ѝ бе вдигната високо, когато мина покрай него, за да отиде до коня си.

Саймън се засили да ѝ помогне, но Дрейвън го избута.

– Ако аз съм единственият, когото тя обижда, тогава аз трябва да съм този, който ще я сложи на задника ѝ – каза той под носа си.

Саймън знаеше кога не трябва да се смее, затова само прочисти гърлото си.

– Ще видя дали прислужницата ѝ е настанена.

Когато Дрейвън приближи Емили, не можеше да пропусне предизвикателството в очите ѝ или удоволствието, което бе получила от това, че го надхитри.

– Нарочно ли ме накарахте да чакам? – попита той.

Тя му отправи слаба усмивка.

– Прислужницата ми каза, че една дама трябва да накара мъжа да я чака. Ако той я очаква прекалено дълго, тогава е много по-вероятно да се наслади на присъствието ѝ.

– Е, ако удоволствието е най-вече в очакването, тогава същото може да се каже и за неприятностите.

– Да не би да флиртувате с мен? – подразни го тя.

Дрейвън стана сериозен. Да, той наистина флиртуваше с нея! Той, който никога преди не бе опитвал това, всъщност го правеше сега и то с жена, която щеше да бъде неговата смърт.

– Никога не флиртувам – каза той, след което постави ръце на кръста ѝ.

Дребните ѝ кости го изумиха. Тя почти не тежеше. Ръцете му изглеждаха огромни, в сравнение с размера на бедрата ѝ и той можеше да почувства горещината на кожата ѝ през плата на роклята ѝ. Какво си мислеше? Трябваше да позволи Саймън да направи това.

Но не го направи.

Отдаден на действието, той се опита да го приключи колкото може по-бързо. Повдигна я от земята и я постави на гърба на коня ѝ.

Той отклони погледа си от благодарствената ѝ усмивка и направи грешка да погледне крака ѝ в точния момент, в който тя нагласяше полата около себе си. Тя му показа гледката на единия си изящен глезен, обут във фин вълнен чорап, който също така очертаваше прасеца ѝ.

Дрейвън потисна проклятие, когато тялото му реагира инстинктивно. От малкото, което бе видял, тя имаше красив крак и нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие, от това да повдигне полата ѝ и да изследва цялата му дължина с устни.С език.

Стискайки зъби, той изтръгна мисълта от ума си. Нямаше повече да мисли за глезена, за пръстите на краката ѝ, за... каквото и да е.

Тя щеше да бъде пропъдена от мислите му!

Той я остави, запъти се сериозно към коня си и го възседна. Веднага, след като Саймън се метна на своя, той даде сигнал да започнат пътуването.

Емили яздеше в мълчание. Но умът ѝ препускаше през всичко, което се беше случило.

Лудост е да го дразниш. Щастливка си, че не те удуши заради поведението ти и то пред неговите мъже! Какво щеше да каже татко?

Ами, той щеше да бъде доволен след като бе натрила носа на противника му, но ако беше някой друг мъж, баща ѝ щеше да е ужасен от поведението ѝ. В действителност и тя самата беше.

Поне малко.

Но нямаше никакво съмнение, че в очите му бе пламнало възхищение, когато тя застана пред него.

А когато я докосна...

Тялото ѝ все още потрепваше от спомена. Ръцете му бяха толкова силни, сигурни и той я бе повдигнал без никакво усилие. О, беше прекрасно да бъде в ръцете му, дори за толкова кратко време.

Точно тогава тя реши окончателно. Той беше нейната роза. Макар да се беше проявил като грубиян, тя искаше да бъде неин съпруг, защото никой друг, никога не бе карал сърцето ѝ да препуска така, както той.

То препуска от страх, заспори умът ѝ.

Не, разубеждаваше се тя. Не беше страх това, което чувстваше в негово присъствие, беше нещо друго. Нещо, което не можеше съвсем да назове или определи.

Но със сигурност бе нещо, което искаше да изследва надълбоко и свободно. И щеше да го проучи.

Той може и да бе воин, който нямаше равен на себе си в битка, но тя планираше да бъде воин, който няма равен на себе си за неговото сърце. Щеше да изчисти тръните на розата и да пребори ледените погледи, за да види дали душата под тях може да бъде достигната. И ако беше така, тогава можеше да предяви претенции към него или нещо друго.

– Еп garde, топ seigneur[13] – прошепна тя, докато наблюдаваше скования му гръб. – В битката за вашата обич, несъмнено ще изляза победител.

Глава 7

За изумление на Дрейвън, те всъщност успяха да преминат през гората, преди да падне нощта. Но не стигнаха далеч. Вместо да намерят град или село, където биха могли да починат удобно през нощта, те бяха принудени да направят лагер на малка поляна.

Той предположи, че Емили ще се оплаква от условията, но вместо това тя изглежда бе възхитена от възможността за нощуване на открито.

Докато хората му подготвяха шатрата ѝ, тя обикаляше наоколо със сияеща усмивка, докато той се погрижи за конете им. Лейди Емили проявяваше интерес към всекиго и всичко.

Всъщност, той никога преди не бе мислил за това, колко сложно може да бъде вдигането на шатра, докато тя не го спомена на неговия рицар Александър.

– Впечатлена съм – каза тя на рицаря. –Много сте опитен в това. Та, вие го правите да изглежда толкова лесно.

Той усети как го пробожда ревност. Дрейвън погледна към нея подозрително и видя как се отдалечава от неговия рицар, а след това се навежда, за да откъсне самотно глухарче от земята. Мекият плат на роклята прегръщаше хълбоците ѝ и му предоставяше прекрасна гледка.

Той стисна зъби и бързо отмести поглед, но не и преди да забележи силния интерес на хората си към нея.

Смъртоносният му поглед, отправен към тях, ги върна обратно към работата.

Дори няма да забелязвате, че съм наоколо. Той се сви, когато си припомни думите ѝ. Да я игнорира щеше да бъде като да игнорира ада.

Особено след като адът бе в скута му.

– Красиво е, нали? – попита Емили, докато се приближаваше към него, държейки глухарчето в ръце.

Дрейвън се намръщи, докато разседлаваше Голиат.

– Лагерът ли?

Тя завъртя очи.

– Гората, глупчо.

Глупчо? Той? Дрейвън се намръщи още повече.

Тя му хвърли особен поглед, после се засмя.

– Какво? — попита той.

Емили погали челото и гривата на Голиат, докато той се протегна за четката. Когато Дрейвън се изправи, тя каза:

– Обзалагам се, че плашите малките деца с този страшен поглед.

Той се спря. Трябваше ли да се обиди?

Не беше съвсем сигурен. Не изглеждаше тя да иска съзнателно да го обиди и все пак, как иначе трябваше да приеме такъв коментар?

– Моля? – попита той.

Тя уви ръката си около врата на коня му, наведе се напред към него, сякаш щеше да му сподели страшна тайна.

– Изглеждате толкова строг, милорд. Трябва да се поотпуснете повече.

Въпреки, че това бе самата истината, той отвърна:

– Бих казал, милейди, че не ме познавате достатъчно добре, за да размишлявате относно моята природа.

Тя погледна настрани към него, докато си играеше лениво с гривата на Голиат.

– Ще откриете, че имам доста добра интуиция за хората.

– Така ли?

– Да, всъщност доста.

Дрейвън спря четкането и я погледна.

– Тогава вашата интуиция трябва да ви казва, че аз не съм човек, с когото можеш да се шегуваш.

– Наистина – каза тя, отстъпи леко назад и погали Голиат, когато конят зарови муцуната си в рамото ѝ.

– Тогава защо се шегувате с мен?

– Защото ми доставя удоволствие.

Той примигна от неочаквания отговор. Тя бе смела, честна жена, признаваше ѝ го. Но той не знаеше какво да прави с такъв човек. Повечето хора около него бяха сдържани в най-добрия случай, а в най-лошия – измамни.

– Доставя ви удоволствие да ме дразните? – попита той.

Усмивка ѝ стана дяволита и топла.

– Не се ли забавлявате от моето дразнене?

– Не, какво ви кара да мислите така? – попита той, шокиран да открие, че дълбоко вътре в себе си, наистина се забавляваше.

Тя сви рамене.

– Не знам, това е по-скоро чувство, което ми казва, че се радвате на моето дразнене, независимо от вашето отричане.

Може би тя имаше интуиция, както твърдеше. И все пак, нямаше намерение да я насърчава.

Той започна да четка гърба на Голиат.

– Вие сте странна, милейди.

– Наред с другите неща.

Дрейвън отново спря, като чу нотката на копнеж в гласа ѝ. Той погледна към нея.

– Като например?

Тя взе глухарчето в ръката си и го прокара по челюстта му. Хиляди тръпки се спуснаха по него, но дали от нежната милувка или топлината на нейната усмивка, не беше сигурен. Единственото, което знаеше бе, че горещият поглед в очите ѝ го накара да набъбне.

– Ще трябва да разберете сам, милорд. През следващата година.