И с тези думи тя се отдалечи от него.

Дрейвън я наблюдаваше как се оттегля, а тялото му бе толкова кораво, че му причиняваше болка, като опъваше мъчително внезапно отеснелите му панталони.

Тя бе наистина удивителна.

Емили хвърли един поглед към него през рамо. Дрейвън бързо отмести своя, за да не го улови как ѝ отправя нежни погледи, като някой оръженосец, който за първи път е зърнал красиво лице.

Той ѝ обърна гръб и все още не можеше да забрави начина, по който тя го гледаше. Въпреки себе си, той се улови, че очите му се връщат отново на мястото, на което стоеше тя.

За негово разочарование, тя вече не беше там, а бе застанала зад слугинята си, където двете обсъждаха нещо.

– Толкова по-добре – въздъхна Дрейвън и погали челото на коня. Той не искаше вниманието ѝ. Наистина не го искаше.


* * *

Късно същата вечер, всички седяха около огъня, докато завършваха скромната си вечеря от печен заек, хляб и варени листа от глухарче.

Емили току-що бе свършила с яденето, когато Дрейвън усети очите ѝ върху себе си. Той вдигна поглед от паницата си и видя как се взира право в него. Нейната топла, гостоприемна усмивка, изпращаше огън към слабините му.

– Кажете ми, милорд – започна тя с глас, опасно близък до мъркане. – Какви задължения трябва да изпълните в Линкълн?

– Трябва да прегледам данъците на Орик, барон на Линкълн.

– Орик? – каза тя щастливо. – Той е един от най-близките приятели на баща ми. Познавам го откакто се помня. – Усмивката ѝ стана по-широка. – Когато бях малка, той ме носеше през залата на баща ми на раменете си. Сестра ми Джоан седеше върху раменете на баща ми и се преструвахме, че участваме в турнир.

Тя прехапа устни, а погледът ѝ се замъгли, докато си спомняше тези щастливи мигове.

– Нямам търпение да го видя отново.

Вътрешностите на Дрейвън се обърнаха от думите ѝ. Ако това, което кралят, подозираше относно барона, се окажеше истина, вече нямаше да му налага да се страхува от желанието си към Емили. Защото тя щеше да го намрази силно.

– Защо трябва да преглеждате сметките му? – попита тя.

Дрейвън се напрегна. Как да ѝ каже, че мъжът, когото толкова обичаше, може да се окаже крадец на средства, предназначени за кралската хазна? Особено, когато наказанието за това беше смърт.

– Защото кралят ми нареди – просто каза той, ужасен от пътуването и от това, което можеше да последва.

Тя се намръщи, докато осмисляше думите му.

– Кралят не го подозира в...

– Просто трябва да прегледам документацията му – прекъсна я Дрейвън.

Емили кимна, но от притеснението в очите ѝ, можеше да каже, че е разбрала, че не бе искрен с нея. Дрейвън въздъхна. Той никога не бе лъгал някого и се притесняваше, че го направи сега. Особено с нея.

Замисли се за живота си, без да знае защо. Повече, отколкото разбираше защо, сегашното ѝ потиснато настроение му причиняваше болка, заради думите или действията, които щеше да каже или предприеме, за да я направи щастлива отново.

Той изхвърли мисълта от съзнанието си и се концентрира върху изяждането на храната си.

Имам задължения за изпълнение. Задължения, които включват това да стоя далеч от лейди Емили.


* * *

Пристигнаха в Линкълн два дни по-късно.

Докато влизаха в двора на замъка Лауринуик, ги посрещна рояк слуги, които тичаха, за да се погрижат за конете им и да разопаковат вещите им.

Барон Орик излезе забързано от централната кула, като препасваше меча си. На четиредесет и осем години, баронът беше строен, изискан мъж, с гъста брада. Носеше синьосива туника и ги посрещна в подножието на стълбите със зачервени бузи.

Орик отметна с ръце сивата си коса, като се опитваше да укроти буйността ѝ, преди да се присъедини към тях.

– Милорд графе – каза Орик, докато го приближаваше. – Очаквах ви след две седмици.

– Моите извинения – каза рязко Дрейвън. –Изникна нещо.

Да, и то  от момента, в който срещна малката палавница и дразнещите ѝ методи.

Дрейвън промени позата си, опитвайки се да облекчи част от причинения му дискомфорт.

Баронът изглеждаше малко нервен, докато се оглеждаше наоколо.

– Тогава ви приветствам с добре дошли.

Баронът видя Емили, яхнала малката си кобилка.

– Лейди Емили от Уоруик? – попита той невярващо.

Емили подари една от най-спиращите дъха усмивки на Орик и въпреки че баронът почти двадесет години бе негов сеньор и женен мъж, Дрейвън почувства неочаквано срязване от начина, по който го погледна. Както и внезапен порив да удуши човека, за това, че предизвиква усмивката ѝ, усмивка на чиста обич.

– Лорд Орик! – каза тя засмяно, докато баронът ѝ помагаше да слезе. – Колко добре изглеждате!

– А вие сте красива както винаги, милейди – каза той, държейки ръцете ѝ така, че да може да я огледа хубаво.

Дрейвън присви очи. Как смееше да я оглежда така безочливо! Всъщност, Емили изглежда сякаш се перчеше пред мъжа.

Той стисна юмруци, когато желанието да удуши малкия човечец, стана по-силно от преди.

Орик целуна ръката ѝ.

– Но кажи ми, Емили, защо си тук?

– Тя е моя повереница – каза Дрейвън и гласът му прозвуча много по-строго, отколкото имаше намерение.

Лицето на Орик пребледня, докато погледна първо към Дрейвън, а след това към нея. Веждите му се свиха от безпокойство и страх.

– Баща ти?

– Той е добре – добави Емили, когато баронът постави ръката ѝ в своите. Тя го потупа по ръката нежно. – Аз съм по-скоро политически заложник на лорд Дрейвън, отколкото повереница.

Челото на Орик се набръчка.

– Кралят е позволил това?

– Кралят нареди това – поправи го Дрейвън.

Той не пропусна проблясъка на тревога, която премина през лицето на барона, миг преди той да я прикрие.

– Е, каквото и да е довело вашата приятна особа в залата ми, милейди, аз съм благодарен. Откакто дъщеря ми се омъжи, преди три години, силно се нуждая от младежка компания. – Орик покри ръцете ѝ със своите и я поведе нагоре по стълбите.

Докато Дрейвън ги следваше, Саймън се присъедини към него.

– Дразнещо, а?

– Какво? – попита Дрейвън през зъби.

– Начинът, по който изглеждат толкова щастливи заедно. Знаеш ли, разбрах, че новата съпруга на Орик е на възрастта на Емили. Ето защо, ако нещо се случи на баронесата, Емили лесно може да се окаже булка на Орик.

– Млъквай, Саймън.

Докато влизаха в залата, Орик извика съпругата си.

– Кристина, трябва да дойдеш и да видиш кой пристигна току-що на прага ни.

Дрейвън се обърна към звука от стъпките, които бързаха надолу по извитите стълби от лявата му страна. Стъпките се забавиха, когато тя приближи долният край.

Две секунди по-късно, Дрейвън видя зад стената да наднича глава. Бял воал обримчваше лицето на това, което изглеждаше като херувим, с уста и бузи като на Купидон и големи кафяви очи. Дамата изглеждаше на по-малко от двадесет години, на колко точно обаче, той не можеше да каже.

– Емили! – изписка дамата развълнувано и пристъпи иззад стената, като му показа, че единствената кръгла част от нея бе лицето ѝ. Дребното ѝ тяло бе тънко като върба, когато тя се втурна към Емили и разпери ръцете си към нея. – О, милостиви боже!

Емили издаде някакъв странен писклив звук, докато се прегръщаха и се завъртяха по зашеметяващ начин. Той никога преди не бе чувал такъв звук от Емили и в действителност му бе трудно да повярва, че тя е в състояние да го издаде.

– О, Кристина, как си? – попита Емили, докато се отдръпваше назад, за да се огледат една друга, отгоре до долу.

– Просто чудесно – отвърна Кристина засмяно.

– Погледни се! Красива както винаги.

– Не толкова красива, колкото теб.

– Да, такава си.

- Не.

– Колко дълго ще правят това? – Дрейвън попита Орик с нисък глас, докато жените продължаваха да сипят похвали една на друга.

– Известно време, сигурен съм. Кристина е отгледана в дома на лейди Емили и всичко, което чувам от нея, е колко много обича Емили и сестрите ѝ.

Орик кимна към голямата зала.

– Хайде, господа, нека дадем време на жените да подновят приятелството си и да изпием пивото си в по-малко женска среда.

Дрейвън с радост го последва, преди да е загубил напълно слуха си, заради тяхното щастливо и силно бърборене.

Орик ги заведе до столовете пред неосветеното огнище. След като бяха настанени, един слуга им донесе халби с ейл. Той все още можеше да чуе жените във фоайето, които разказваха детайли от живота си.

– Ти си повереница на граф Рейвънсууд? – Кристина изпищя. – Обзалагам се, че баща ти е полудял.

– Да, не е щастлив от заповедта на краля.

– Изненадана съм, че не се е хвърлил под копитата на коня на лорд Дрейвън, отколкото да ви позволи да...

–  Мога ли да ви предложа нещо за ядене? – попита Орик любезно, отклонявайки Дрейвън от разговора им.

Дрейвън поклати глава. Седяха така няколко минути, без да казват нищо, а погледите им се стрелкаха из стаята.

Жените, обаче, продължаваха разговора си във фоайето.

– И какво става с теб, Кристина? Щастлива ли си тук?

– Да, Орик е най-удивителният съпруг... О, Ем, съжалявам, аз не исках...

– Не, не мисли за това. Знам какво е моето положение, но ти... ти цялата сияеш. Толкова съм благодарна, че бракът ви е успешен!

– Да, и чух за Джоан. Вярно ли е, че ще се омъжва?

– Да, така е.

Стараейки се да не подслушва, Дрейвън наблюдаваше барона внимателно.

Явната неловкост на барона не предпоставяше приятелски разговор. Не че Дрейвън бе особено вещ в приятелските разговори или дори недружелюбните такива.

По принцип, Дрейвън не бе бъбрив човек, в каквато и да е форма или начин.

– Хубаво време си имате – осмели се да каже Саймън. – Идеално за панаира.

– Да – съгласи се Орик, поклащайки глава. – Много приятно. Меко е, не твърде горещо или твърде студено.

Отново постояха в мълчание, като отпиваха бавно от бирите си.

– Панаирът е чудесен тази година – гласът на Кристина наруши тяхното мълчание, докато жените продължаваха разговора си. – Има един златар, който трябва да посетиш. Напомни ми да ти покажа обеците, които ми направи.

– О, как ти завиждам за това – каза Емили. – Баща ми никога не би ни позволил да си пробием ушите. Той твърде много се страхува да не би да развием инфекция от обеците и да умрем.

– Как ми се иска баща ти да се научи да не се страхува толкова за вашето благосъстояние. Защото аз никога няма да забравя времето, когато той те наби с пръчка само защото излезе на задната порта с мен, за да вземем плодове от поляната зад замъка.

Дрейвън се намръщи на думите им. Той знаеше, че Хю е прекалено покровителствен, но това излизаше извън границите на приемливото. Да не позволява на дъщеря си дори да набере плодове?

Той почувства странна болка в гърдите си. От какво друго бе лишавана Емили?

И мисълта, че баща ѝ я е биел...

Беше хубаво, че Хю е извън обсега му сега.

– Да, помня го добре – каза Емили. – Можеш ли да си представиш колко развълнувана бях, че ще идвам тук. Та, аз наистина трябваше да спя навън в гората!

– Нe се ли страхуваше?

– Под защитата на лорд Дрейвън? Не, мисля, че той може да убие мечка с голи ръце.

Въпреки себе си, той усети силно чувство на гордост от думите и възхищението ѝ.

– В действителност – продължи Емили. –Трябва да го видиш как тренира. Начинът, по който се движи, направо спира дъха ми. Никога не съм виждала по-красив и по-силен мъж. Нищо чудно, че кралица Елинор го нарича Рицарската роза. И знаеш ли, той чете за удоволствие?

Саймън се задави с ейла си, докато се бореше да не се смее.

Докато гледаше свирепо брат си, Дрейвън усети по лицето му да се спуска топлина.

Изчервяване? Той потръпна при тази мисъл. Девойчето го беше накарало да се изчерви ?

Никога не бе правил такова нещо в живота си.

– Мислиш ли, че лорд Дрейвън...

Цялото му тяло се стегна и насочи към жените. Дрейвън се бореше да чуе останалата част от изречението на Емили, но изведнъж те снишиха гласовете си и той не успя.

Какво, по дяволите, казваха сега?

– Чух, че кралят е забранил турнирите – започна Орик изведнъж.

Дрейвън трябваше да захапе езика си, за да не изшътка на барона, докато се опитваше да чуе жените.

Защо, по дяволите, мъжът избра този миг, за да започне да говори?

– Да – отговори Саймън на висок глас и от блясъка в очите на брат си, Дрейвън знаеше, че го е направил целенасочено, за да прикрие думите, изречени от жените. – Изгубихме твърде много добри хора и войници в злополуки. Хенри казва, че ако трябва да участваме в такава глупост, тогава да отидем на Континента за това. Да не говорим за всички имоти, които могат да бъдат повредени, селяни, които биват премазвани, когато рицарите преминават преградите. Знаете, всички тези неща...