– Той знае, Саймън – отсече Дрейвън.

– Е – каза Емили. – Виж ги.

Дрейвън погледна през рамо, за да види как Емили и Кристина стоят една до друга зад стола му. Свети Петре, какво бяха казали за него?

Без да знаят, бяха достатъчно близо, за да го подлудят.

– Виждала ли си някога по-намръщена компания? – попита Кристина.

Емили се засмя.

– Не и наскоро.

Мъжете веднага станаха на крака и предложиха столове на дамите. Емили седна в освободения от Дрейвън стол и благоприлично нагласи полата на роклята си около себе си.

Какво бе казала тя?

– Поздравления, лорд Орик – започна Емили.

– Поздравления? – попита Дрейвън.

– Кристина очаква бебе – обясни тя.

Кристина се изчерви.

– Много съм развълнувана, но и също толкова уплашена. Нямам представа какво да очаквам.

– За първи път ли ви е? – попита Саймън.

 –Да.

– Продължавам да ѝ повтарям да не се страхува – каза Орик. – Първата ми съпруга роди шест, без никакви проблеми при всяко едно от тях.

– Но майката на Емили и двете ѝ по-големи сестри умряха при раждането – противопостави се Кристина.

Дрейвън погледна към Емили и видя тъгата в очите ѝ. Той усети странно желание да я утеши. Да се протегне и да взема ръката ѝ в своята.

– О, толкова съжалявам, Емили – каза Кристина бързо и постави ръката си върху нейната. – Не исках да...

– Няма проблем – каза Емили любезно и покри ръката на Кристина със своята. – Знам, че не искаше да ме нараниш. Точно, както знам, че Бог ще се погрижи за теб. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Кристина се усмихна, след това се обърна към съпруга си.

– Орик, чул ли си, че сестрата на Емили, лейди Джоан, ще се омъжва за лорд Найлс Монклеф следващия месец.

– Найлс? – попита шокирано Орик.

Дрейвън разрови паметта си за нещо, което би могло да предизвика подобна реакция у барона. Той не знаеше нищо друго за Найлс или семейството му, освен името им.

– Познаваш ли Найлс? – попита Емили.

– Да – каза Орик резервирано. – И трябва да кажа, че съм изненадан, че баща ти е одобрил този съюз.

– И защо? Чухме само добри неща за него – каза Емили.

Орик разтърси главата си.

– Трябва да са минали десет или повече години, откакто го видях за последен път. Пътувахме към Нормандия заедно, преди смъртта на баща му. Просто имаше нещо в този човек, което не ми се нравеше.

– Е – каза Емили. – Джоан твърди, че го обича и знам, че тя няма да се откаже от брака.

Очите на Емили станаха замислени и мрачни.

– Ще ви помоля да ме извините – каза Емили, прекъсвайки Кристина. – Изведнъж се почувствах много уморена.

– О, прости моята неучтивост! – каза Кристина и незабавно стана на крака. – Хайде, нека извикам една прислужница, за да подготви стаята ти, а ти можеш да починеш в моята дневна на горния етаж, докато всичко е готово.

Емили стана и последва Кристина. Те изчакаха, докато жените напуснаха залата, преди да заемат местата си.

Дрейвън остана смълчан няколко минути, като си мислеше над това, което бе чул. И тъжното, сърцеразбиващо изражение върху лицето на Емили, при споменаването на Анна.

– Коя е Анна? – попита той Орик.

– Тя беше една от сестрите на Емили, която почина преди около девет години.

Дрейвън кимна. Това обясняваше тъгата, но подозираше, че имаше още от историята. Въпреки това, сега не бе време да се спира на въпроса.

Дрейвън погледна отново към Орик.

– Е, след като знаем, че това не е социална визита, ще донесете ли сметките на управителя си?

– Сега ли? – попита Орик с паника в гласа.

Дрейвън се втренчи в него спокойно.

– Сега е добър момент, както всеки друг.

Орик преглътна, докато въртеше подгъва на ръкава си.

– Да, тогава ще ви покажа съвещателната зала.

Орик стана от стола си и се огледа нервно. Постави халбата ейл на полицата и се потупа по кесията, преди да извади месингов ключ и да ги изведе от стаята.

– Виновен е – прошепна Саймън, докато го следваха по коридора.

– Знам – отговори Дрейвън, отвратен от мисълта. В края на краищата, той нямаше конфликт с барона, който винаги се бе изявявал като достатъчно любезен човек.

Но, ако той в действителност бе откраднал полагащото се на Хенри, Дрейвън нямаше какво да стори, за да го спаси.

Глава 8

- Мислиш ли ме за глупачка? – попита Емили, докато сядаше на канапето в стаята на Кристина. Тя притискаше малка червена възглавница до гърдите си, докато излагаше плана си пред дългогодишната си приятелка.

Кристина седна срещу нея, в богато орнаментирания стол, който изглеждаше като кръстоска между дракон и крилата жаба. Тя вдигна поглед от острия връх на иглата в скута си.

Замисленото ѝ лице, срещна очите на Емили. – Не и за желанието ти да се омъжиш. Аз просто не съм толкова сигурна, че той е този, когото трябва да избереш. Той просто е толкова...

Емили изчака в продължение на няколко секунди. Когато стана ясно, че Кристина няма да продължи, тя ѝ предложи дума.

– Заплашителен?

– Да – съгласи се Кристина.

– И раздразнителен?

- Да.

Емили стоеше в очакване, като гледаше приятелката си и се мъчеше да намери друга дума, с която да опише Дрейвън.

– И дистанциран?

- Да.

Дяволито, тя добави:

– Особен?

– Определено.

Емили хвърли възглавницата към нея.

– Няма „Да"?

Кристина се усмихна и пъхна възглавницата зад гърба си.

– Започна да ми става скучно.

Емили се засмя.

– Той не е толкова особен.

– Така ли мислиш? Орик казва, че в битка лорд Дрейвън става луд. Че минава през хората, като рало през сняг.

– Аз мисля, че в битка това би било добро качество.

– В битката може би, но ако го прави и у дома?

Емили повдигна вежди.

– Какво, да оре сняг ли?

– Емили, не бъди глупава!

– Знам какво искаш да кажеш – каза тя с въздишка. – Но аз никога не съм го виждала да губи търпение към някого.

– Ти току-що си се запознала с него – напомни ѝ Кристина.

– Знам, просто у него има нещо, което ме кара да чувствам всичко... – Тя прехапа устни, опитвайки се да намери думите. – Гъделичка ме отвътре.

Кристина се усмихна знаещо.

– Не си била около много мъже, Ем, и се съмнявам някога да си била около такъв като него.

– Права си за това.

– Подозирам, че си увлечена по него.

– Увлечена? Аз? – попита Емили със смях. – Сега кой става смешен?

– Не съм смешна – каза Кристина и прекара иглата през ленената тъкан. – Това е гъделичкащото, топло, шеметно чувство, което изпитваш, когато погледнеш един красив мъж.

– Знам определението за него.

– Да, но никога не си го чувствала, обзалагам се. Как би могла? Баща ти никога не е допускал красив мъж в замъка си от страх.

Това бе самата истина. Найлс изглеждаше по-скоро като вълнест звяр, отколкото като човек. Той бе два инча по-нисък от Джоан и по-дебел от дъб, с твърда кестенява коса и гъста брада. Така и не успя да разбере привличането на сестра си от този мъж.

Емили се намръщи, докато премисляше думите на Кристина. Възможно ли е чувствата ѝ да бъдат нещо толкова просто като обикновено увлечение?

– Може би, но какво е това между теб и Орик?

Кристина сви рамене.

– Не, да не си посмяла да млъкнеш.

Кристина се засмя.

– Прости ми – тя се върна към шиенето. – Орик е добър с мен. Много добър, всъщност и аз нямам причини да се оплача.

– Но не си напълно щастлива. Мога да го видя в очите ти.

Кристина кимна неохотно.

– Просто е трудно да си лягам всяка нощ с човек по-възрастен от баща ми. В интерес на истината, доведените ми деца са по-големи от мен.

Емили ѝ съчувстваше. Познаваше много жени, които имаха същите оплаквания.

– Поне имаш съпруг – каза тя тъжно. – А скоро и дете.

Кристина вдигна поглед към нея.

– Знам колко много искаш дете. Може би, както казваш ти, лорд Дрейвън не е толкова лош. И доколкото познавам баща ти, може би няма да имаш друг шанс да си намериш съпруг.

Гърдите на Емили се стегнаха от думите ѝ. Тя не искаше да мисли за това да изживее живота си сама и неомъжена.

Какво щеше да прави, ако се върнеше при баща си?

– Трябва да успея – прошепна Емили. – Трябва.


***

През следващите два дни Емили не видя Дрейвън. Откакто бе започнал да проверява сметките на Орик не се бе мяркал пред очите ѝ. Безброй пъти тя и Саймън минаваха покрай затворените врати, като се услушваха за някакъв звук отвътре.

Нищо. Нито сумтене, нито проклятие. Нищо.

Това бе направо зловещо.

Орик беше изпратил храна вътре, но тя бе върната недокосната.

На третия ден тя и Саймън споделиха обяда с Кристина и съпруга ѝ.

– Този човек никога ли не спи? – попита Орик, докато почукваше сварено яйце с ножа си.

Саймън изсумтя.

– Ще бъдете изумени, колко дълго може да издържи едно тяло без почивка.

– Очевидно – промърмори Орик. – Никога не съм виждал някого да работи така усърдно.

Нито пък тя.

Е, тя самата можеше да бъде доста стриктна, когато бе необходимо. Но за сметки и данъци?

Честно казано, предпочиташе да бъде вързана на кол за косата си и потопена в саламура.

В опит да разсее мрачното настроение на обядващите, Емили се обърна към Саймън:

– Тъй като лорд Дрейвън изглежда ще прекара посещението си в съвещателната зала, има ли някакъв шанс да посетим панаира днес?

Саймън се втренчи в затворената врата на съвещателната зала през фоайето, сякаш я презираше толкова, колкото и тя.

– Не виждам защо...

– Татко!

Емили скочи при пиянския вик, който дойде от прага, когато вратата се блъсна гръмко в стената.

Цялата дейност в залата бе преустановена и всички глави се обърнаха към фоайето.

Мъж, изглеждащ четири години по-възрастен от нея, влезе в стаята с помощта на двама плашещо едри придружители.

На пръв поглед двете планини изглеждаха като близнаци, но при по-внимателен оглед различията им се виждаха ясно. Човекът от дясно имаше кестенява коса, кафяви очи и белег, който минаваше по дължината на лицето му. Косата на другия не бе толкова кестенява, а сякаш бе неизмита тъмноруса. Всеки от тях бе мускулест, имаха неумолими, ядосани лица, които обещаваха здрав бой за всеки, достатъчно глупав да ги предизвика.

Мъжът в средата, заключи тя, бе син на Орик. С черти, подобни на баща си, той бе красив, както ѝ бе казала Кристина. Имаше тъмно-кестенява коса, подрязана късо и спретнато, но дрехите му бяха намачкани и изцапани.

Двамата тромави мъже го доведоха пред подиума на баща му. Синът на Орик се подпря с лявата си ръка на масата и силно се уригна.

– Райнхолд – каза рязко баща му. – Какво...

– Не сега, старче – каза Райнхолд с неуважение, когато завъртя глава, за да погледне баща си. – Позволи ми да ти представя Фрик. – Той плесна човека от дясно на него по рамото. – И Фрак – каза той като сливаше думите и посочи човека, от другата му страна.

– Името ми е Франк – каза първият с плътен тевтонски акцент.

– А моето е Фриц – обади се другият.

– Има ли значение? – попита Райнхолд, като махна пренебрежително с ръка. Той се почеса по небръснатото си лице и погледна Орик. –Имам нужда от двадесет сребърника, за да им платя.

Орик стисна устни, докато се взираше в сина си. Въпреки че седеше изправен, гръбнакът му бе вдървен от гордост и тя можеше да види смущението, изписано на лицето му, докато наблюдаваше Райнхолд.

– Да им платиш за какво? – попита Орик.

Райнхолд изсумтя.

– Че не ме убиха като за начало.

– Той има дългове към нашия господар – каза Франк, докато кръстосваше огромните ръце пред гърдите си и присви очи с гневен блясък към Орик. – Там Шотландецът иска да му се плати в пълен размер или ще се уверим, че синът ви няма да трупа повече дългове.

– Там, собственикът на бордея? – Орик попита Райнхолд невярващо. – Ти ми се закле, че повече никога няма да ходиш там.

– Е, това е голямата изненада, старче, излъгах. Сега бъди добро момче и плати. – Дъхът на Орик секна. Вената на слепоочието му запулсира.

Кристина протегна ръка и докосна неговата, но той се отърси от допира ѝ.

Той погледна първо Фриц, след това Франк, а накрая и сина си.

– Нямам с какво да платя.

– Ти какво? – изрева Райнхолд.

– Чу ме, момче. Казах ти последния път, че не мога да продължавам да плащам. Ти ми обеща...

– Глупости! – извика Райнхолд и удари ръката си на масата толкова силно, че купата на Емили се разклати. – Ти издържаш курвата си, без да се оплакваш, но не можеш да отделиш някоя монета за собствения си син?