Да ѝ достави удоволствие, нямаше да е толкова лошо, нали?

Дрейвън безизразно погледна към брат си.

– Изкълчи си глезена, а?

– Отново се връщаме към това, нали? –Саймън вдигна десният си крак до масата така, че Дрейвън да може да го види. – Както ясно можеш да видиш, глезенът ми е доста подут.

Не и от това, което видя Дрейвън, но Саймън го постави обратно под стола си така бързо, че той едва успя да му хвърли повече от бегъл поглед.

– Тръгваме на сутринта – обяви Дрейвън, когато се обърна, за да излезе. – Независимо от това дали си с изкълчен глезен или не.

Глава 9

Следвана от Алис, Емили слизаше по стълбите с натежало сърце. Искаше да може да се сбогува бързо с Кристина, но тя все още бе в стаята си с Орик.

Въпреки че това да я чака отново, щеше да послужи като справедливост спрямо Дрейвън, Емили нямаше сърце да го измъчва. Не и когато чувстваше неговото разочарование.

Тя се спусна унило по стълбите, за да намери споменатия великан, който я чакаше до вратата. Без да каже и дума, тя подаде на Дрейвън дисагите.

На свой ред, той ги подаде на прислужницата ѝ.

– Отнеси ги горе – каза той на Алис.

Емили се намръщи и вдигна поглед от пода към лицето му.

– Сега дори не ми е позволено да ги взема със себе си ли?

Той сви рамене равнодушно.

– Може да ги вземете, ако желаете, но ще изглежда по-скоро странно да носите дисагите на панаира.

В нея се надигна радост и настроението й изведнъж се оживи.

– Значи все пак ще ме оставите да отида? –попита тя развълнувано.

Дрейвън ѝ отправи укоряващ поглед.

– Трябваше да ми кажете, че Саймън не ви е завел досега. Никога не нарушавам думата си, милейди. Единствената причина да ви позволя да дойдете тук, беше да видите панаира. Не смятам да ви връщам в Рейвънсууд преди да сте имали тази възможност.

Тя импулсивно се хвърли върху него и го притисна силно. Тялото му се почувства добре в ръцете ѝ. Прекалено добре, осъзна тя, когато усети мускулите му да играят под нея.

Той бързо отстъпи от прегръдката ѝ.

Все пак, действията му не я обезсърчиха. В момента се чувстваше прекалено добре, за да приеме каквато и да е оскърбление.

– Внимавайте, милорд – каза тя дяволито. – Или може да започна да подозирам, че не сте лошият великан, за когото ви представят.

Той не отговори, но чертите му леко се смекчиха.

– Колко време ще ни отнеме, за да отидем там? – попита тя.

Дрейвън почувства импулс да ѝ се усмихне, но бързо го потисна.

– Не много. Конете са оседлани и ви очакват.

Тя се втурна покрай него, след което се поспря на вратата и погледна назад, за да види, че все още не е помръднал.

– Хайде, милорд. Побързайте!

Дрейвън направи това, което тя нареди и този път, когато ѝ помогна да се качи на коня, много внимаваше да не я докосва по-дълго, отколкото бе абсолютно необходимо.

Но сладкият аромат на орлови нокти от косата ѝ го преследваше, когато се качваше на собствения си кон и я поведе извън двора на замъка.

– Мислите ли, че там ще има жонгльори? –попита тя, скоро след като преминаха през входната порта. – Толкова обичам да ги гледам. Обзалагам се, че имат Първомайски стълб. Кристина има навика да разказва приказки за годишния панаир в Йорк. Те винаги имат Първомайски стълб, макар че панаирът е през август.

– Виждал ли сте акробат, който може да извие крака над главата си? Един беше дошъл при баща ми преди години и аз...

Тя продължаваше да бъбри отново и отново, докато главата му не забръмча. Никога не беше стоял около някого, който изглежда обичаше да говори толкова много, колкото лейди Емили. Дори не и Саймън.

В действителност, той не разбираше как тя намира какво толкова да каже. Дамата никога ли не оставаше без думи, идеи или въпроси?

Тя спираше само колкото да му даде възможност да отговори кратко и сладкодумно и започваше отново.

След известно време, той се научи просто да изсумтява, когато тя спираше, за да си поеме дъх. Удовлетворена от неговите отговори, тя поддържаше разговора през целия път и за момент той започна да чувства странна утеха от звука на веселото ѝ бъбрене.

Когато най-накрая достигнаха панаира, тя направо скочи от коня, преди той дори да има шанса да ѝ помогне. Изуми го това, че тя не успя да се нарани.

– О, вижте – въздъхна тя, а очите ѝ блестяха. Явно не можеше да застане мирно като дете по време на Коледните празници. – Не е ли красиво?

Дрейвън наблюдаваше полето с препълнени шатри, маси и тълпата от хора. Никога не го е било грижа за такива събития, но лейди Емили не споделяше неговото мнение. Многоцветните шатри и знаменца съобщаваха за изделия и стоки, които му изглеждаха безвкусни.

– Просто внимавайте да не се отдалечите от мен – каза той предупредително, докато връзваше конете им за кол и плати на един прислужник да ги наблюдава.

– Няма – обеща тя.

Дрейвън се обърна към нея.

– Тогава водете, милейди. Остатъкът от деня е ваш.

Лицето ѝ светна. Тя повдигна полата си все така леко и се запъти към ливадата. Дрейвън никога не беше виждал нещо подобно като нея, докато се придвижваше през тълпата, с любопитството на жизнерадостно дете.

Слънцето се отразяваше в златните ѝ кичури и по бузите ѝ плъзна руменина, докато се стрелкаше от щанд на щанд, за да изследва и огледа всичко.

– Захаросани кестени за дамата? – попита един търговец, когато тя се приближи до неговата маса.

Дрейвън забеляза колебанието ѝ, преди тя да поклати глава отрицателно.

– Благодаря ви, но не.

Когато тя продължи към следващата маса, Дрейвън кимна на търговеца и му подаде половин пени. Като взе обелените, изпечени ядки, които бяха обвити в тънка, пергаментна кесия, той я последва към следващата сергия, където тя разглеждаше тоалетни принадлежности.

– Ето – каза Дрейвън и ѝ подаде захаросаните ядки.

Тя погледна от ръката към лицето му и се усмихна.

– Как разбрахте, че ги искам?

– Просто познах.

Усмивката ѝ се разшири. Тя взе една ядка и я постави на езика си.

– Мм-м – въздъхна Емили, затвори очи и се наслади на вкуса ѝ. – Чудесна е.

Но не и наполовина колкото дамата пред него. Той щеше да продаде всичко, каквото бе останало от душата му, за да бъде храната, която тя опитваше с такова удоволствие. Като облиза устни, тя пое книжната кесия от ръката му.

– Трябва да опитате това – каза тя, избра още една ядка и я поднесе към устата му.

Дрейвън се насили да разтвори устни. Пръстите ѝ опариха устните му, когато ги докосна, докато поставяше солено-сладката хапка в устата му.

– Възхитително – каза той, повече в отговор на усещането от нежната ѝ кожа до неговата, отколкото от вкуса на храната.

Тогава нещо привлече погледа ѝ и тя обърна глава. Дрейвън издиша и тропна злобно с крак в земята, в опит да поеме контрол върху похотливото си тяло. Болката леко отслаби желанието му.

– О, вижте! Жонгльор – тя сграбчи ръката му и го издърпа.

Той остана поразен от действието ѝ, но ѝ позволи да го затегли из тъпата. Знаеше, че докосването ѝ не означава нищо за нея, тя беше просто развълнувана и все пак това го изгори до самата му същност.

Дрейвън стисна зъби. О, де да имаше възможност да ѝ покаже удоволствия, които щяха да превъзхождат всичко, което видеше през този ден. Така, както жадуваше за нея толкова силно, можеше лесно да даде и на двама им цяла седмица на удоволствия... ако посмееше.

Но осмелеше ли се да направи това, рано или късно проклятието щеше да ги застигне и любовната им връзка да завърши с погребален звън.

Той потърка очите си с ръка и се загледа в жонгльора, който премина от яйца на пъпеши, а после и ножове.

Когато жонглирането свърши, тя заподскача нагоре-надолу и запляска силно, докато притискаше кесията с ядки към гърдите си. Той погледна завистливо към малката торбичка, приютена между плътните ѝ гърди. В момента с удоволствие би заменил мястото ѝ.

Тя се обърна към него с ослепителна усмивка.

– Той беше много добър, нали?

Дрейвън нямаше възможност да отговори, защото тя го хвана за ръка, завъртя го и го поведе в обратната посока.

Следващата ѝ спирка беше на масата за панделки и платове.

– Хубава панделка за милейди? – попита старата дама. – Или плат за фуста или воал?

Емили тръсна глава.

– Не. Само гледам.

След миг, Емили спря и погледна назад през тълпата в търсене на следващото забавление. Точно тогава, той видя кристалчета захар по долната ѝ устна. Дрейвън се загледа очаровано в нея, като отчаяно му се искаше да ги махне от там с целувка. Да поеме тази уста между зъбите си и да оближе захарта, докато не усети сладостта на устната ѝ.

Тя пристъпи, но Дрейвън я дръпна, за да я спре. Емили погледна нагоре с озадачено изражение.

– Имате.., ъ-м... Има... – Дрейвън замълча.

В името на Света Ана, това беше само захар!

Какво му ставаше, че не можеше да ѝ каже просто да оближе устни и да се приключи с това?

Той протегна ръка, за да докосне кристалите, но когато видя как пръстите му треперят, я отдръпна обратно.

– Нещо не е наред ли? – попита тя.

– Имате захар на устната си. – Ето, каза го.

Най-накрая.

– О – възкликна тя, все така радостно усмихната. – Благодаря ви.

Върхът на розовия ѝ език се стрелна над мястото и ако той си мислеше, че захарта го измъчваше, това не бе нищо в сравнение с поразяващо бързата горещина, която обгори слабините му при вида на езика ѝ.

И когато тя прокара върха на пръста по устните си, той бе дяволски близо до това да свърши.

– Махнах ли я? – попита невинно тя.

Не още, помисли си той, но с удоволствие щеше да бъде този, който да я махне вместо нея.

Дрейвън прочисти гърло, за да пропъди тази предателска мисъл и кимна.

– Да. Махна се.

– Елате по един, елате заедно – извика глас от центъра на тълпата. – Алфред, Кралят на менестрелите ще свири.

Менестрел? Дрейвън изстена мълчаливо. Със сигурност Емили имаше достатъчно здрав разум, за да не подкрепя техните нелепи бръщолевения за любов и чест.

Лично той, би предпочел да бъде бичуван до смърт, отколкото да слуша припяването на някакъв скимтящ музикант.

– Менестрел! – каза ентусиазирано тя.

Той изстена високо.

Но тя не обърна никакво внимание на страданието му. Емили сграбчи китката му и практически се затича през тълпата към мястото, което беше отделено за това мъчително събитие.

Около дървената трибуна, където менестрелът настройваше лютнята, си бяха наредени пейки. Дрейвън я насочи към пейка от лявата му страна. След като мястото се напълни, менестрелът започна да припява разказ за нормандска дама и нейният глупав любовник.

Дрейвън не слуша дълго, преди да обърне цялото си внимание към дамата до себе си.

Лекият бриз докосваше светлата ѝ коса и развяваше кичури около лицето ѝ. Тя разсеяно повдигна грациозната си ръка и постави непокорните кичури зад ухото си. Пръстите ѝ помилваха ухото и челюстта ѝ, и движенията ѝ изпратиха вълни от разтапяща страст през него.

Сънят отново се появи в съзнанието му и той видя кадифената ѝ гола плът да блести на светлината на свещите, докато пристъпва гола към него. И в този миг на желание, можеше да се закълне, че чувства тялото ѝ, притиснато към своето и краката ѝ около бедрата си, докато потъва дълбоко в нея.

Той стисна зъби в отчаяние. Как, по дяволите, щеше да живее една година с нея и да не я докосва, след като всичко, за което мислеше, бе да предяви претенции към нея?

Какво си мислеше Хенри?

В този момент можеше да забрави миналото и самообладанието си. Всичко. Всичко, с изключение на Емили и смеха, който бе внесла в живота му.

Как го бе сторила? Как можеше тя да намира толкова радост и възхищение от неща, толкова прости като кестени и панделки?

Мили Боже, ти който си на небесата, дай ми силата, от която се нуждая, за да удържа на думата си. Или ми прати архангел, който да ме убие на място, преди да имам шанса да опороча честта си или нейната.

Той нямаше да бъде като баща си. Нямаше да се откаже от клетвата си! Никога.

Тя се обърна и го погледна. Изражението ѝ беше нежно.

Дрейвън премигна и бързо обърна погледа си към менестрела. Трябваше да се фокусира върху нещо.

Той решително се заслуша в песента за сарацински воин и нормандска принцеса. Скимтящата любовна история за мъж, който се унижава заради дамата си, беше почти достатъчна причина, за да му призлее.

Поне знаеше, че той никога няма да е толкова глупав заради жена. Представете си, пораснал мъж, който в действителност се разхожда гол пред армията на врага си, заради любов!