Емили се опита отново и отново да го накара да се отпусне, но беше напълно безполезно.

– Елате, лорд Дрейвън – смъмри го тя от мястото си до Първомайския стълб. – Не искате ли да се позабавлявате и да потанцувате?

– Направя ли това, милейди, светът със сигурност ще узнае точно колко несръчен съм, а фактът, че съм рицар на короната и не съм глупак, ме кара да потръпвам при мисълта, че ще ги накарам да ми се смеят – той я подкани към майския стълб, като я побутна нежно. – Отидете, включете се, щом трябва.

– Така да бъде – каза тя, докато се отдалечаваше от него и отиде да хване една от червените панделки.

Дрейвън скръсти ръце пред гърдите си, докато наблюдаваше как Емили танцува около стълба. Беше наистина поразителна гледка. Косата и полата ѝ пламтяха около нея, докато се въртеше в кръг и сплиташе панделката си с тези на другите танцьори, като не спираше да се смее и усмихва.

Как му се искаше да може да живее според думите, които ѝ бе казал за живота си. Но истината бе, че той копнееше за нещо.

И между тях не стоеше нищо повече от обикновени думи.

И проклятие.

Да, проклятието. Стискайки зъби, той се опита да заличи от съзнанието си образа на бледото лице на майка си.

Независимо от чувствата си, той никога нямаше да пристъпи думата си към Хенри. Безопасността на Емили бе по-важна от неговите нужди и желания.

Щеше да се контролира.

След танца, тя се върна до него с искрящи очи.

– Трябва да се присъедините към нас – каза Емили задъхано. – Това е най-удивителната забава.

Дрейвън импулсивно махна един кичур коса от бузата ѝ.

Върховете на пръстите му се задържаха върху меката ѝ кожа, преди да ги плъзне в косата на слепоочията ѝ.

Толкова леко докосване и все пак, то изпрати горещи вълни на желание, които се изстреляха по цялото му тяло и разклатиха равновесието му. Дрейвън отдръпна ръката до тялото си, но все още усещаше топлината на кожата ѝ у себе си и закопня да прати по дяволите клетвата, която бе дал и да я вземе веднъж и завинаги.

Не ще докосна дамата в гняв или похот.

Той щеше да остане верен на думата си.

Волята му потвърди това, когато проговори.

– Не искам да ви отвеждам далеч от забавата, милейди. Но до час ще бъде тъмно и се страхувам, че трябва да се връщаме.

– Добре – тя се протегна и пъхна ръката си в свивката на лакътя му.

Дрейвън се вцепени. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но все пак му хареса усещането от това да е до нея.

Той се отпусна и я поведе отново през търговците и техните стоки.

Когато минаха покрай щанда на златаря, Дрейвън забеляза начина, по който Емили забави крачка и погледът ѝ бе привлечен от дрънкулките. Той спря и с неохота отдели ръката си от нейната.

– Ето – каза той, когато извади златна монета от кесията си. – Отидете да си купите някое украшение, за да запомните този ден.

– Не мога да я приема – каза тя, протягайки ръка към него, за му върне монетата обратно. –Прекалено много е.

– Хайде! – каза той нежно и я притисна в ръката ѝ. – Уверявам ви, че на този панаир няма нещо, което да затрудни кесията ми.

Тя погледна към него скептично, докато потриваше монетата между палеца и показалеца си.

– Сигурен ли сте?

– За мен ще е удоволствие да ги похарчите.

Той наблюдаваше как тя пресича пътеката, за да отиде да разгледа гривните, разпръснати върху масата.

– Ето, милейди – каза търговецът, вдигайки една богато украсена смарагдова огърлица. – Тази огърлица ще подхожда перфектно на очите ви.

Помощничката на търговеца сложи бижуто около шията на Емили.

Дългите ѝ елегантни пръсти докоснаха златната ѝ плитка, когато вдигна големия смарагд във форма на сълза, за да го огледа.

– Много е красива – прошепна Емили.

– Да, милейди го каза съвсем точно – отвърна момичето.

Дрейвън се съгласи.

Той си пое дълбоко дъх и отмести поглед. Знаеше, че това да желае страстно нещо, което не може да има, няма да доведе до нищо добро. Беше се научил много отдавна да не се взира в слънцето, за да не бъде заслепен.

И така, той се насили да погледне хората около себе си, които си пробиваха път през тълпата.

Няколко минути по-късно, Емили беше отново до него.

– Взехте ли огърлицата? – попита той.

Тя поклати глава и преди дори да успее да помръдне, сграбчи пелерината му. Дрейвън се намръщи, докато наблюдаваше как ръцете й надиплят черния плат под обикновената му брошка и после я разкопчават. Тя постави брошката между зъбите си и на нейно място сложи едно пищно златно бижу, инкрустирано с черен емайлиран гарван, който бе заобиколен от тъмночервени рубини.

Тя махна старата му брошка от устата си и се усмихна.

– Това ми напомня на вашия знак – каза Емили, докато приглаждаше пелерината му. – А и си помислих, че вие може би имате по-голяма нужда от щастливи спомени, отколкото аз. – Ръцете ѝ се задържаха на гърдите му, докато вдигаше глава, за да го погледне в лицето.

Той остана поразен и не знаеше кое му хареса най-много. Усмивката ѝ, усещането за ръцете ѝ върху гърдите му или фактът, че тя бе помислила за него. Тези три неща докоснаха самата сърцевина на душата му.

– Благодаря ви, Емили – каза той с плътен глас. – Винаги ще го пазя.

Усмивката ѝ стана още по-широка.

– Осъзнавате ли, че това е първият път, когато използвате името ми, за да се обърнете към мен. Бях започнала да се питам, дали въобще сте го запомнили.

Тя отново пъхна ръката си в извивката на лакътя му и се запъти обратно към мястото, където бяха оставили конете си.

– Благодаря ви за този ден – каза тя топло. – Беше един от най-прекрасните, които някога съм имала.

Той преглътна. Това, без съмнение, бе най-хубавият ден в живота му и би дал всичко, за да не приключва.

Дрейвън покри ръката ѝ със своята и се наслади на усещането от това да чувства пръстите ѝ под неговите собствени. Кожата ѝ беше като горещо кадифе и той копнееше да опита вкуса ѝ с езика си.

Дрейвън я стисна леко и я отведе при оседланите коне.

Емили не беше толкова приказлива на връщане към замъка и по средата на пътя, Дрейвън се обърна, за да види каква е причината за това. Тя беше със затворени очи и изглеждаше така, сякаш се опитва да спи.

Емили се сепна и подскочи, а после примигна няколко пъти, за да прочисти погледа си. След това покри устата си с ръка и прикри широката си прозявка.

Дрейвън дръпна поводите на коня си, за да го спре и грабна нейните юзди. Тя го погледна намръщено.

– Най-добре да яздите с мен, преди да паднете от коня си.

Преди да може да протестира, той я вдигна от седлото и я постави пред скута си.

Усещането на бедрата ѝ, пристиснати към слабините му, го изгаряше с мъчително сладка топлина.

Тя не каза нищо, докато обвиваше ръцете си около кръста му и се облегна на гърдите му като бебе. Върхът на главата ѝ докосваше брадичката му и той можеше да почувства горещината ѝ, по дължината на цялото си тяло. Дъхът ѝ галеше нежно врата му, предизвиквайки тръпки навсякъде по него.

За миг той не можеше да помръдне, докато се бореше срещу порива да запрати коня си в гората, да я сложи на тревата и да я вземе. Отново и отново. Можеше да си представи въздишките ѝ на удоволствие, които щеше да шепне в ухото му, докато той се движеше между млечнобелите ѝ бедра и завладяваше едновременно тялото и душата ѝ.

Можеше ли да има по-върховно удоволствие от това?

Дрейвън затегна хватката си върху поводите. Нямаше да я докосне. В името на всичко свято, нямаше да го направи.

Той се насили да се откъсне от мислите си и върза юздите на коня ѝ за седлото, преди да продължи към дома на Орик. Конят му едва бе изминал три метра, когато тя заспа. Едва тогава; той си позволи да се отпусне.

Дрейвън импулсивно се наклони надолу и облегна бузата си на главата ѝ, от където можеше да вдиша сладкия ѝ аромат на орлови нокти и да усеща меките кичури на косата ѝ върху кожата и устните си.

– Великаните могат да са забавни... – промърмори тя, без да се събужда.

– Говориш дори в съня си – каза той, очарован от откритието и още повече от факта, че никой друг мъж не знае това за нея.

Само той.

Дрейвън наклони главата ѝ и се взря в лицето ѝ. Той облегна бузата ѝ върху рамото си и нежно обхвана брадичката ѝ в ръка. Устните ѝ бяха леко разтворени и изглеждаше толкова лесно да се наведе напред и да ги завладее.

Само ако не беше дал дума.

През целия му живот, думата му бе достатъчна гаранция, че ще спази обещанието си. Никога не я бе нарушавал. Но и никога досега спазването ѝ, не е било толкова мъчително.

– Люляци – прошепна тя. – Люляците нападат...

Какво сънуваше тя, за бога?

Дрейвън не можеше да си представи.

Той нежно прокара палеца си по долната ѝ устна, като си спомни за захарта, която бе там по-рано. Емили неочаквано отвори уста и прокара език по устната си, като го докосна леко по пръста.

Дрейвън отдръпна ръката си, сякаш го бе опарила. Всъщност, той се чувстваше така, като че ли го бе направила наистина.

Но тя се изви и притисна обратно към него и той отново погали меката кожа на лицето ѝ. Преди да може да се възпре, Дрейвън се наведе напред и притисна устните си към бузата ѝ. Той простена и цялото му тяло избухна в пламъци.

Кожата ѝ бе мека и примамлива, с вкус на самата слънчева светлина. Той я притисна плътно към себе си и зарови лице в извивката на шията ѝ, където можеше да почувства пулса ѝ под устните си. Тя въздъхна в ухото му.

Господ да му е на помощ, но я желаеше и точно в този момент усещаше как контролът му се изплъзва.

Укорявайки се за глупостта си, той се надигна в седлото и пришпори коня, за да ги върне обратно, преди да се поддаде на страстта си.

Веднъж, след като стените на Орик се появиха пред взора му, той нежно я побутна, за да се събуди. Емили се протегна лениво като пухкаво котенце. Платът на роклята ѝ се изпъна върху гърдите ѝ и той усети, че отново се втвърдява, в отговор на съблазнителната гледка.

Когато отвори очи и видя лицето му, тя подскочи леко.

– Мили Боже – прошепна тя. – Забравих, че ме държите.

Само ако можеше и той да забрави.

– Помислих си, че е по-добре да се върнете на собствения си кон преди да влезем във външния двор на замъка.

Тя заглуши прозявката си и кимна.

Дрейвън слезе заедно с нея и после я качи върху коня ѝ. Топлината ѝ се задържа върху него за цяла минута, преди да се изпари и да го остави да копнее за нея отново.

Той се качи на коня си и я поведе към замъка.

Когато влязоха в залата, там имаше такъв пир, който можеше да съперничи с някое от празненствата на краля. Слугите бързаха и се суетяха наоколо, като носеха храна от кухните и подреждаха масите.

– Най-сетне се върнахте – приветства ги Орик и се приближи към тях.

– Какво е всичко това? – попита Дрейвън.

– Саймън каза, че ще тръгвате на сутринта, затова си помислих, че можем да направим една прощална вечеря преди пътуването ви.

– Мирише великолепно – каза Емили и прекоси малкото разстояние, което я делеше от Кристина.

Дрейвън погледна подиума, върху който падаха дипли червен плат и през него премина чувство на страх. В интерес на истината, предпочиташе да се нахрани насаме. Но нямаше начин да отклони предложението, за да не обиди домакина си.

– Опитах се да му кажа да не го прави – промърмори Саймън с нисък глас, когато се появи зад него. – Но не искаше да ме послуша.

Дрейвън забеляза очевидното накуцване на Саймън, когато той се приближи и спря до него.

– Как е глезенът ти тази вечер'?

– По-добре.

– И на мен така ми изглежда.

– Какво имаш предвид?

– Когато тръгвах този следобед, накуцваше с другия крак. Може би не си наранил краката, а главата си.

Лицето на Саймън се разтегна от широка усмивка.

– Хвана ме. Е, поне вече не трябва да се притеснявам как ходя. – Погледът му се спусна към гърдите на Дрейвън. – Хубава брошка. Някакъв демон ли те е обладал, че си я купил?

Дрейвън погледна към мястото, където Емили разговаряше с Кристина.

Силна болка прониза сърцето му и той въздъхна.

– Беше доста глупава постъпка. Ако ме извиниш, трябва да говоря с оръженосеца си.

Емили се намръщи, когато видя Дрейвън да напуска залата.

– Чудя се къде отива? – попита Кристина.

– Не мога да си представя.

– Е, толкова по-добре, сега не трябва да се тревожа, че може да ни дочуе.

– Да дочуе какво?

Кристина се обърна и я погледна с непоколебимо изражение на лицето.

– Емили, ако има Бог на небето, тогава трябва да намерим някакъв начин да заведеш лорд Дрейвън пред брачния олтар.

Глава 10